Времеубежище

Не успявам да се насиля да прочета тази книга. Започвам я, чета пасажи от някоя страница и придобивам чувството, че съм в храсталак от ненужни изречения. Така и не разбирам какво иска да каже автора (и дали изобщо иска). Кръгова мисъл. Изглежда награждаващите са чели нещо друго.

Ако сме купили някоя книга по погрешка или са ни я подарили по добре да и се зарадваме и да извлечем нещо от нея

Книгата е много тежка прочетох времеубежище и физика на тъгата трудно и подчертавах някоя по хубава мисъл но нямаше много хубави мисли

Не купувайте

Не купувайте

Това е забележително произведение. Преплитат се личната и обществената тема, настоящето се превръща в минало, а миналото — в настояще, пътува се във времето както буквално, така и (научно)фантастично. Преговорих си историята на 20-ти век и оцених „източноевропейската“ памет, която ние, чехите, споделяме с автора. Замислих се също дали Алцхаймер не е по-малко зло от прекалената носталгия. И ми стана малко срамно: ако някой пред мен заговореше за български постмодерен роман, щях да се намръщя скептично (а Кундера, например, не ми е особено симпатичен). Това, разбира се, не е класически роман — всичко е свързано само чрез мотива за паметта — но четивността изобщо не страда от това. Две наблюдения: Докосна ме историята на господин Н.: възрастен мъж, който вече няма никого, изгубил е почти всичките си спомени. В досието, което тайната полиция е водила за него, открива името на своя доносник. Намира го и го моли да му разкаже кой е бил всъщност. В тези споделени моменти двамата се превръщат в зависими един от друг. Погледна ме Уди Алън. В Полунощ в Париж главният герой копнее за 20-те години на миналия век. А любимата му, която живее тогава, пък обожава 90-те години на 19-ти век. (Аз лично поне бих надникнала в втората половина на 60-те години.) Настоящето никога не е идеално, а някакво минало винаги изглежда примамливо. Много хора в коментарите споменават, че това е книга, която заслужава да се прочете поне два пъти. И са напълно прави. кап66 (Чехия) 12.6.2025 Особена, много особена книга. И в добрия, и в лошия смисъл. Очаквах нещо малко по-различно, но съм доволен. Мисля, че очакванията ми (повлияни дори само от бързото прелитане през анотацията) повлияха на възприятието ми за началото на книгата, когато ми беше трудно да проследя за какво всъщност става дума. С течение на времето обаче всичко си дойде на мястото, хванах правилната вълна и започнах да следя и да се замислям над отделните идеи, които Господинов поднася. А те не са никак малко. По своему много тъжна книга за време без бъдеще. Определено не е леко четиво. Напротив — изисква пълна концентрация и внимателно проследяване на нишките и мислите, скрити в книгата. Без бързане, с истинско вглъбяване. Подходяща за няколко меланхолични вечери и оставане в миналото. Благодаря за тази разходка из личната и европейската история и през потенциалното бъдещо минало. Кифа (Чехия) 20.5.2025 Най-доброто, което съм прочела тази година! Лично е, политическо е, има няколко пластa и хиляди интересни мисли. Авторът си играе с времето и паметта — на лично, национално и международно ниво. Книгата изисква пълното ви внимание и няма да ви даде нищо даром, но ще ви предложи толкова много теми за размисъл, че определено си струва. В началото имах желание да подчертавам най-интересните идеи, но после ми стана ясно, че мога спокойно да подчертая почти всичко. Една от най-интересните книги, които съм чела някога — и огромна препоръка от мен. верисзв (Чехия) 12.5.2025 Много странна, трудно уловима и описуема книга, но въпреки това изключително интересна и четивна. Въпросът е дали това, което авторът ни представя, е своеобразна дистопия, гротеска или може би разказ за вътрешния свят на човек с психично разстройство. Безспорно обаче е интелигентността, въображението и чувството за хумор на автора, способността му да създава неочаквани връзки и да прониква в дълбочината на най-основните елементи от човешкия живот — като миналото, остаряването, паметта или свободата. Не е чудно, че именно Олга Токарчук хвали творчеството на Господинов на корицата — между тях наистина има много общо. Татка Храбош (Чехия) 28.4.2025 Книгата я прочетох за първи път още през 2020 година. Страшно е колко все по-актуална става с времето. Обожавам всички книги на този автор — в тях има толкова чувства, които са ми близки. Пруст на Изтока. ЕлиАн (Чехия) 26.4.2025 За мен — вечна. Вярвам, че тази книга ще бъде актуална още много дълго време. Аз самата ще трябва да я прочета отново — сигурна съм, че съм пропуснала много неща. Макропулос (Чехия) 7.4.2025 Е, този път анотацията наистина не излъга — оказа се, че това наистина е нещо повече, нещо, което с времето може би ще се превърне в класика, поне в някои литературни среди. А в българските университети със сигурност вече има някакъв курс за Господинов — най-вероятно самият автор дори участва в него, дегизиран като Гаустин. Много ми напомни на стила на молдовския автор Чокан. Не знам дали е напълно постмодерно, по-скоро чисто средно- и източноевропейска гротеска с постмодерни елементи. Най-силни са есетообразните глави — за евтаназията, за референдума и загубата на памет, за натиска на миналото като съвременно бъдеще. В много отношения романът е неприятно актуален. Препоръчвам. пумл (Чехия) 14.3.2025 Много добре написано. В началото бях омагьосана. Особено силни са главите, свързани със създаването и дейността на клиниките за памет. Също така много ми хареса частта, в която се описват националните промени — в коя историческа епоха ще избере даден народ да живее — в различните европейски страни. Последната глава беше по-скоро средна. БарбораСаломе (Чехия) 9.3.2025 Запознайте се със свят, в който съществуват т.нар. клиники за памет. Тези клиники са предназначени за хора с болестта на Алцхаймер. Там, чрез носталгията, хората се пренасят назад във времето и си припомнят онова, което вече е било забравено. Но не само отделни личности искат да се върнат в миналото — същото желание имат и цели народи. Книгата разработва много интересна идея. Хората тук не искат да живеят в настоящето — по различни причини — и затова избират да се върнат образно в миналото. Интересната концепция обаче е представена в дух на обърканост и хаос, което силно затрудни четенето ми. Не ми допадна стилът на автора, както и липсата на кавички при пряката реч. Все пак езикът на автора е много образен и богат. Съдържанието на книгата не мога да оценя много положително, защото не изпитвах особено удоволствие от четенето и трябваше да се насилвам, за да продължа. Все пак корицата на книгата ми направи впечатление още от пръв поглед. ТинаВоокВлог (Чехия) 23.12.2024 Много актуална тема, поднесена в завладяваща и много добре четивна книга. Макар и депресивна на фона на днешната постфактологична епоха, тя възнаграждава внимателния читател с незабравимо преживяване. Най-доброто художествено произведение, което съм прочел тази година. Препоръчвам я с всичките си десет пръста на ръцете и краката. Асдас (Словакия) 27.11.2024 Според мен това е най-добрата книга, която съм чел тази година. Романът не е за леко четене, но за възприемчивия читател носи интересни открития. Особено ме впечатли главата (стр. 64) „Паметта на зъболекаря“ (авторът сам е по професия зъболекар), цитирам: „вашите зъби представляват накратко историята на 90-те години.“ Това е точно така. Но местата, които си отбелязах, са много. Смятам, че ще се връщам към книгата, защото при първото четене човек не може да забележи всички детайли. Позволявам си още един цитат (стр. 200): „Историята може да си позволи да унищожи петдесет-шестдесет от годините си, защото има хиляди, за нея това е само миг, но какво да прави мушичката — човекът, за него същата историческа секунда е цял живот.“ Топло препоръчвам! Вацлав111 (Чехия) 27.11.2024 Хората като цяло имат склонност в спомените си да бягат към щастливо минало, искат да го преживеят отново. Но какво се случва, когато цели народи искат да избягат в миналото? Над това разсъждава българският писател Георги Господинов в своята книга „Времеубежище“. Книгата определено е сред най-доброто, което съм чела тази година, и може би ще се окаже най-добрата книга за мен през тази година. Това е страхотна история, въпреки това не се чете лесно. Читателят трябва много да се замисля върху нея. Съдържа редица интересни пасажи и изречения, които искаш да подчертаеш или отбележиш заради тяхната обща валидност. Или поне искаш да ги прочетеш на глас някому заради точността им. Цялата рецензия. Теркаодкафе (Чехия) 18.8.2024

Най-добрият съвременен български автор. Книгата е една от най-добрите, които съм чел.

Трябва да виждаме положителните неща в живота

Трябва да можем да извличаме полза от всякъде Не трябва да виждаме само отрицателните неща и негативите в живота

Книгата не е лека за четене

Тая книга не става не само за награда, ами и за четене. Жорж Букингам изобщо не може да създаде сюжет и литературен образ, да не говорим за смислен диалог и повествование. Само лаик може да награди това литературно недоносче.

Безпрецедентно слаба книга. Не само за награда, ами и за четене не става. Пълен ташкент, иначе казано.

На мен лично книгата ми хареса много. Беше ми много интересна и от нея някой цитати доста ми допаднаха. Доказателство за това, че романа е велик и си е заслужил " Международния Букър" през 2023 година е това, че това произведение създава толкова различно мнение у всеки читател услелил се да разгърне страниците му. Все пак това е целта на литературата да накара хората да мислят. За това просто прочетете тази книга и си напревете изводите за себе си без да гледате чуждото мнение. Може би скоро ще прочета и други книги от автора.

Ужасяваща скука. Имам чувството, че каквато мисъл е минала в главата му я е написал без оглед на ред и логика. Жалко за хартията.

Скучен и отвратителен роман!

книгата не е роман книгата е скучна

Евала на Kaloyana! Мнението е толкова точно и обосновано, че псевдоавторът Господи-Нов може само да завижда. Наградата му е по-незаслужена от аплодисменти след виц на Къци Вапцаров. Да не забравяве тежката политкоректност, обзела литературните призове през 21-ви век. Преди мистър Джордж Обичамамерика Господинов не бях чел по-скучно нещо от "името ми е еЧервен" на Орхан Памук, ама той взе Нобелова. Сигурно щото няма турчин с тази награда...

Трябва много, ама страшно много да не си чел, да не си гледал филми, да не си ходил в други страни, да не си гледал картини, да не си чувал коментари, да не си запомнил велики фрази, за да ти хареса това четиво. Другият вариант е да си замесен с българското книгоиздаване и щеш не щеш да напишеш, че ти харесва. Първо, не ми е ясно какво точно е това? Не е роман, понеже няма сюжет, не са разкази защото няма разказ, не знам какво е, наистина и не знам защо го има. За пореден път "взаимствани" фрази, мисли, идеи и какво ли не, от кого ли не. При този автор винаги е така, ама тука е рогът на изобилието! То е Томас Ман, Уди Алън, Труман Капоти, Бийтълс (бляк!). Само началото на редица от велики умове и артисти, което творчество е паднало жертва на това издание, под една или друга форма. Ще рече някой, ми впечатлил се, вдъхновил се. Това трябва да бъде забранено със закон, който за съжаление никога няма да има. И второ, да речем, айде впечатлил се човекът, написал, ама не си на 21, а гониш 60! Напомня ми на началото на 2000, когато млади тогава автори се впечатляваха и повлияваха я от Керуак, я от Буковски. Пишеха в Егоист, а някои и по-лошо - книги. Но тогава беше някак готино и имаше романтична нотка. На всичкото отдолу са толкова много, че си викаш - край, този човек какво ще пише в следващия роман? - тука са изхабени всички яки неща, които великите умове са написали и направили. Няма оригинални мисли, освен няколко направо нелепи изречения, от които ми става тъжно. Игра на думи, залагалки. Кой пише така в 22-а година, бе? Иначе генералната идея за миналото първо е третирана от много големи умове, а тука където са взаимствани, да не кажа друго, изречения е като писано от ученик в есе за 12 клас. Толкова много патерици, ужас. Говоренето за държавите също е много слабо. Швейцария като държавата, в която има асистирано самоубийство (Ерик Уайнър го беше написал мега яко преди години!), ама с намек как са убивали евреите, отделно има нотки на Втората война, отделно соц, отделно ах, ти мое детство, защо тъй ревеш, има и Ботев, футбол с Аякс, Ню Йорк, Амстердам, абе ужас. С някакви намазани думи - да е уж дълбоко и емоционално, ама е толкова кухо и плоско, и скучно, че чак ти се реве. А! И Одисей и Итака и кучето му и Пенелопе и те са набутани на тука! И със сигурност до края има още бая норд. Егати къртовският труд - да ровиш по на хората книгите и статиите и къде ли не да си напишеш текста! Друг проблем е, че е ужасно, ужасно сухо, скучно. Никаква нотка на хумор, да не говорим за самоирония, която има у доста от авторите, които са паднали жертва на това времево убежище. Нещо като храна за космонавти, стерилно и сериозно и важно. Майкоуууу... Ама, господине, тука има хора, дето са чели туй-онуй и като цяло не са празна кофа, в която да изсипеш всичкото това. Няма място, разбери! Ако я нямаше аудио, щях да я спра на страница номер 4, но слушах докато чистих, стигнах до средата, която е същата като началото. Тоест, и до края ще си е така, но няма да слушам повече. Не върви да наречеш тази книга слаба, защото има идеи и мисли на толкова много други хора, но няма как и да е яка, понеже не е. И другото, което ме вбесява е как тук-таме споменава от кого е взето изречението, след което на 5 места поне си минават изречения с фразни на други автори, без да е споменато от къде е и това прави изречението хубаво. Много мазно и подло. Като заглавието на Капоти - Други гласове, други стаи -, едни от най-любимите ми разкази изобщо! Изпитвам ревност и чувство на ограбеност към неподражаемата чувствителност и финес на Капоти. Добре че не е чел по нови велики умове и дано не ги прочете, че ще има Времеубежище две.

Изтърпях 80 страници и я оставих. Скучна, предвидима, протяжна ... поредният пример, че тези "награди" са със стойността на тоалетна хартия.

Дианче, за сведение да знаеш: "РоманЪТ бе оценен и награден..." Понеже се смяташ за умен Ганя, като приемаш оценките на другите за общовалидни, поне ползвай правилна граматика. Никой не е длъжен да харесва елемантарни напъни да бъде създадена анемичена историйка с подквасени постсоц декламации и това не го прави тъп. Замисли се върху собствения си интелект, щом научаваш от телевизията коя книга трябва да ти хареса.

Романа бе оценен и награден, но тъп Ганя знае повече от всички и е най-умен. Затова такава ни е и държавата. Ние сме тези, които трябва да я оправим, а как да стане като сме злобно, завистливо, диво племе.

Само с предвзети фразички не става. Геша никога не е можел да пише нещо повече от есе. Това е и преподавал. Заслугите му в литературата са силно преувеличени. Вероятно на либерастка основа - Господинчов се подмокря като чуе за Велика Америка! Да не говорим, че книжлетата му са по 150 страници, ама ги раздуват с шрифтове и полета да изглеждат пълнометражни. Да се обърне внимание на Милен Русков и дори на Калин Терзийски ще е далеч по-смислено.

Страхотен, за жалост много тролове ще се активизират да го плюят.

книгата времеубежище не е роман и в същото време е тежка за четене

Невероятен роман! За съжаление истински!

Много рядко ми се случва да не прочета книга до край, колкото и да не ми харесва. За тази книга положих усилия да я прочета, но стигнах до средата и я затворих. И едва ли някога ще я отворя отново.

Изключителен роман!

Общо взето слаб писател.Какви са тези измслици?От къде е плагиатствал-на този въпрос да отговори.

Прочетох я с големи усилия на волята, но втори път много бих се замислила дали да прочета книга от същия автор

Този суетен човечец, не можещ да измисли един читав сюжет, отново ни сбълсква с клишираните си субективизми и безидейна меланхолия, изпълнена с откровени седесарски утопизми. Да си хваща корабчето или самолетчето и право у САЩ - там му е мястото: и него по-го кефи, и на нас не ни е притрябвал.

Ето защо неисторици пишещи за история пишат глупости.Господинов е плагиатствал и изръсил сума недоносчета,за да получи наградата.Роман по поръчка,затова му е труден.Хем не разбира какво е историята ,но хем трябва да получи наградата.Смешен и наивен до трагизъм.