"Навярно познавате това усещане. Ужаса, че живееш в някакъв фантастичен роман и нищо не е това, за което се представя. Изпълнен си с подозрение, че те наблюдава някакъв Голям брат или че си обхванат от Матрицата. Постепенно започваш да изпитваш парализиращ страх и единствената ти надежда е, че всичко е лош сън и всеки момент ще се събудиш.
През март 2020 година, през втората седмица на карантината заради COVID-19, един приятел ми изпрати забавна диаграма със застъпващи се кръгове, които представяха популярни антиутопии. Всички известни бяха там: "1984", "Прекрасният нов свят", "Разказът на прислужницата", "Портокал с часовников механизъм", "Повелителят на мухите"... В малката зона, където кръговете се пресичаха, пишеше "Ти си тук". Ние наистина сме там - живеем едновременно във всички тези кошмари. "На попрището жизнено в средата / сред мрачни дебри сам се озовах, / че пътя прав загубих в тъмнината", пише
Данте в "Божествена комедия".
"И тъй, първото зло, което чумата стори на съгражданите, бе изгнаничеството", отбелязва разказвачът в романа "Чумата" на
Камю, но едва сега осъзнахме ясно какво иска да каже. Обществото под карантина буквално е "затворено общество". Хората спират да работят, престават да се срещат с приятели и роднини, не карат колите си и временно прекъсват живота си.
Единственото, което не успяваме да спрем, е да говорим за вируса, който заплашва да промени света завинаги. Ние сме затворени в домовете си, измъчвани от страх, отегчение и параноя. Решени да ни предпазят от собственото ни безразсъдство и от безразсъдството на нашите съграждани, добронамерените (и не толкова добронамерените) правителства строго следят къде ходим и с кого се срещаме. Непозволените разходки в парка може да ни навлекат глоби и дори арест, а контактът с други хора се е превърнал в заплаха за собственото ни съществуване. Непозволеното докосване на другите е равносилно на предателство. Както отбелязва Камю, чумата заличава "различните поприща" и обостря съзнанието на всеки човек за неговата уязвимост и безсилие да планира бъдещето. След епидемия всички, които са още живи, мислят за себе си като за оцелели.
Но колко дълго ще се запази споменът за този безпрецедентен социален опит? Възможно ли е само след няколко години да го помним като някаква колективна халюцинация, предизвикана от "недостиг на пространство, компенсиран с излишък от време", както описва живота на затворника поетът
Йосиф Бродски?
Пандемията от COVID-19 като че ли е класическо събитие от типа "сив лебед" - ние знаем, че може да се случи и че е с потенциал да преобърне наопаки целия свят, но въпреки това, когато се случи, сме тотално шокирани. През 2004 година Националният съвет по разузнаване на САЩ прогнозира, че „е само въпрос на време да се появи нова пандемия, подобна на грипния вирус през 1918 - 1919 година, за който се смята, че е причинил смъртта на 20 милиона души по цял свят и че такова събитие би могло "да сложи край на пътуванията и търговията в световен мащаб за продължителен период, принуждавайки правителствата да изразходват огромни ресурси за претоварените здравни системи". В своя TED лекция през 2015 година Бил Гейтс предсказва не просто глобална епидемия от силно заразен вирус, но и предупреждава, че сме неподготвени за нея. Холивуд също отправя своите предупреждения във вид на блокбъстъри. Неслучайно обаче в "Лебедово езеро" няма сиви лебеди - "сивите лебеди" са пример за нещо предсказуемо и все пак немислимо."
Из книгата
Рейтинг: 8.80 / 5 гласа
