За феномена на духа в науката и изкуството

Карл Густав Юнг Времетраене: 1:10 мин. Тези, които останаха и онези, които заминаха Паринуш Сании Времетраене: 1:08 мин. Етногенезис и етническа история на българския народ Румен Иванов Времетраене: 1:10 мин.

"Има различни начини за разглеждане на достиженията на видните личности. Всяка една може да бъде видяна в светлината на нейното индивидуално развитие, на историческите събития, оказали влияние върху нея, или на трудноопределимите колективни въздействия, изразявани чрез фразата дух на времето. Вниманието на Юнг е било насочено предимно към големите културни движения - по-специално алхимията, които са компенсирали духа на времето или са били породени от него, както и към творческия дух, въвел пионерски тълкувания в толкова различни сфери, като медицина, психоанализа, ориенталистика, изобразителни изкуства и литература. Събраните тук студии онагледяват тази централна тема, а две други студии правят анализ на литературни произведения, независимо от своеобразието на личността и от психологията на отделния автор."
Предговор на издателя

"Нищо не въздейства по-силно върху душите на околните, особено върху тези на децата, от живота, който родителите не са изживели.

Парацелз явно е бил от онези хора, при които интелектът е в едно чекмедже, а душата - в друго. Така те блажено могат да си разсъждават за нещо, без да се излагат на опасността да влязат в противоречие с онова, в което вярва сърцето им. В края на краищата разбираемо облекчение е едната ръка да не знае какво прави другата. Би било безполезно любопитство да искаш да знаеш какво би се случило, ако двете все пак бяха влезли в стълкновение.

По-просто, естествено, за някого е да приеме, че онова, което той не разбира, изобщо не съществува.

Целият свят, казва Парацелз, е една аптека, и Бог е главният аптекар.

Парацелз не отрича духа, в който вярва душата му, но наред с него въздига принципа за противоположностите в материята: Земята спрямо небето, природата - спрямо духа. С това той не се е превърнал в сляп рушител, нито в гениален полушарлатанин, като един Агрипа, а в баща на естествените науки, в пионер на новия дух, като какъвто го почита днес с право нашата съвременност... Не панпсихизмът е най-блестящото му откритие - той по-скоро все още тегне върху му като остатък от примитивната participation mystique с природата, - а материята и нейните свойства. Нивото на съзнанието на епохата на Парацелз и тогавашната степен на развитие на познанието изобщо не са му позволили да види човека извън цялото на природата. Това върхово постижение е било отредено за XIX век. Неразделната и несъзнавана свързаност на човека и света за него все още е една абсолютна даденост.

Съвременната медицина, която вече не може да възприема душата само като някакъв придатък на тялото, и поради това започва все повече да взема под внимание тъй наречения "психичен фактор", в известен смисъл се приближава отново до представата на Парацелз за душата, оживотворяваща материята, благодарение на което и целият духовен облик на учения се явява в нова светлина.

Както за времето си той е бил пионер в медицината, така днес за нас, както изглежда, Парацелз се превръща в символ на една важна промяна на възгледите ни за същността на болестта, както и за природата на живота изобщо... Той е могъщ ураган, изтръгващ всичко, което може да се помръдне от мястото си и завихрящ всичкото в едно... Нарушава и разрушава като изригване на вулкан, но и опложда и оживотворява. Никога не можем да го оценим справедливо: можем само да го подценяваме или надценяваме, и поради това човек винаги е неудовлетворен от собствените си усилия да разбере поне една част от неговата разностранна същност... Парацелз е море или - не чак толкова меко казано - хаос, а доколкото той е една исторически ограничена човешка личност, бихме могли да го обозначим като алхимически тигел, в който всички поотделно: хората, боговете и демоните на онази епоха - първата половина на XVI век, са излели своя уникален сок.

Ако разглеждаме Фройд по този ретроспективен начин, а именно като изразител на затаеното чувство на неприязън на започващия нов век към XIX век с неговите илюзии, с лицемерието му, с неговата полуграмотност, с престорените, налудничави чувства, с плиткия му морал, с изкуствената, вяла религиозност и с плачевния му вкус, тогава, според мен, го виждаме доста по-вярно, отколкото когато му слагаха печата на възвестител на нови пътища и истини. Той е един велик разрушител, който взривява оковите на миналото. Фройд освобождава от нездравословния натиск на един загнил свят на стари порядки. Той показва как могат и по съвсем друг начин да се разбират ценностите, в които нашите родители все още са вярвали; например ония овехтели сантименталности на родителите, които "живеят само за своите деца", или пък сюжетът за благородния син, който "цял живот носи майка си на ръце", или идеалът за дъщеря, която "напълно разбира" баща си. Преди са вярвали в тези неща, без да ги проверяват. Обаче... се раздвижиха полезни съмнения, които поради здравословни съображения понякога не бива да се раздуват прекалено много.

"Сексуалната теория", видяна като критика на съвременната психология, би могла да бъде разбрана правилно...

На храбрата едностранчивост на Фройд дължим това, че днес медицината е в състояние да лекува индивидуално случаите на невроза и че науката е обогатена с един метод, позволяващ ѝ да обработва душата на индивида като обект на изследване. Преди Фройд на такова нещо се гледаше само като на куриоз.

Фройд не проникна в онзи по-дълбок слой на общочовешкото. За него това не бе позволено и възможно, без да изневери на своята културноисторическа задача. А той изпълни тази задача - задача достатъчна за едно цялостно, увенчано със слава дело на живота му."
Из кинигата

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com

Предговор на издателя
Парацелз
Парацелз като лекар
Зигмунд Фройд като културно-историческо явление
Зигмунд Фройд
В памет на Рихард Вилхелм
Връзката на аналитичната психология с произведенията на поетическото изкуство
Психология и поезия
Предисловие
Увод
Творбата
Поетът
Одисей. Един монолог
Пикасо
Библиография