Брудершафт. Разкази

Книгата е част от поредицата "Разказът - един пренебрегнат жанр" на издателство "Сонм". "Брудершафт" е първата книга на Едина Сворен, отличена с наградата "Броди Шандор" за най-добър литературен дебют. В разказите си Сворен пише за човешкото тяло, дистанциите, които ни делят и отчуждението, но всъщност ни говори за душите, затвореността и човешката идентичност. Големият унгарски критик Пал Рез отбелязва таланта на Сворен "да се вглежда с внимание в унижените и оскърбените. Но тя отива по-далеч от великите руски писатели в тази религия на състраданието, превръщайки човешката солидарност в еротика... Това е много самобитно и прекрасно".

Едина Сворен (1974) e родена в Будапеща, завършила е Музикалното училище "Бела Барток" и Музикалната академия "Ференц Лист". Авторка е на три сборника с разкази. През 2014 г. е удостоена с престижната награда "Атила Йожеф". За втората си книга "Нямай и недей да имаш" през 2015 г. получава Европейската награда за литература. През същата година най-авторитетното унгарско издателство за съвременна литература "Магветьо" издава третия ѝ сборник с разкази "Най-добрият палач на родината".

Преводачката на тази книга Светла Кьосева живее повече от 30 години в Унгария. Тя е един от основателите на списанието на българите в Унгария "Хемус" (1991), а по-късно негов главен редактор. На нея дължат популярността си в България редица унгарски писатели като Имре Кертес, Ендре Кукорели, Петер Естерхази, Петер Надаш, Дьорд Шпиро, Жужа Раковски, Жужа Бенеи и много други. Работи като директор на Българското училище за роден език в Будапеща. През 2015 г. е удостоена с унгарската държавна награда "За националностите".

"На Едит

Светлината да се плъзга по бодливия ред на перваза. Слънцето да грее насреща, откъм църковните кортове, за да не вижда добре термометъра, когато погледне през прозореца. На стъклото на прозореца да има мазни петна, които да затулят гледката. Да отвори прозореца. Невнимателно да опре длан върху бодлите, сложени там заради гълъбите. Да изрече полугласно, както отдавна самотните хора, че е единайсет градуса. Ако в следобеда преди Нова година от прозореца нахлуе аромат на пролетни подправки, придобилите смелост пойни птички да им припяват с глас, подобен на джобен калкулатор. Растения от типа на кокичето да подадат глави по тревната площ на хълма за шейни пред девететажния блок. Да не ги забележи. Повехнали още с напъпването, тези растения да изглеждат като изпотъпкани от детски крака. И когато затвори прозореца, да усети, че мирише не само подгизналата земя навън, а и кофата за боклук вътре. Може да отвори капака, да погледне в кофата, после да извади торбата с боклука, макар да е наполовина празна. Да вони лимоновата кора, пепелта, консервата от скумрия и всичко това, взето заедно, да бъде тривиално.

Да избърше прахта, да измие пода в антрето, да изглади спалното бельо за гости. Да чисти в обратен ред, неопитно и с погнуса. Да се сети, че през кухненския прозорец не се вижда нищо от мазните петна, да се нахвърли на петната с четката за нокти по липса на по-добро. Да намаже с неползваната досега вакса за мебели останалата от съпруга маса за хранене, да притиска с побелели пръсти разхлабените винтове на разклатените ѝ крака. Да повярва, че в цялата къща няма отвертка. Да сложи да се изстудява бутилка безалкохолна бира за татко, но да забрави да накисне лещата. Когато приключи, да седне да чете рекламната брошура на хипермаркета. Да се ужаси от израза стомашни спазми. След като е прелистила хранителните стоки и празничните питиета, при вида на офертите за мебели да скочи и да се препъне в собствените си чехли. В последната минута да нахвърля пуловери и спално бельо върху канапето в детската стая, все едно използва празното легло за кош за пране, а стаята за гардероб. Да се постарае така да подреди купищата дрехи, че червената възглавница с калинките леко да се подава.

Майкини да бъдат хора, които пристигат навсякъде винаги навреме, да предизвикват угризения с точността си. Да звъннат само веднъж, но така, сякаш чакат от минути дъщеря им да ги пусне най-сетне. Да не би да си седиш на ушите, биха могли да кажат. Добре дошла, мамо, добре дошъл, татко. Да гледаме стреснато. В едната ръка татко да държи торба с шарка "кокоши крак" и с дръжка от изкуствена кожа, а през рамото му да е преметната спортна чанта с цип. Майка да пристигне с празни ръце и върху обезкосмената ѝ ръка да е метнато само дълго палто, обшито с кожички. Майка да има загорелия тен на човек, който се пече лятно време на верандата, зимно време в солариума до пощата в Чаб (евентуално Чебовце, с хиляда жители и на петнайсет километра оттатък границата), татко обаче да е прежълтял и блед като болен от цироза. А всъщност да има вълчанка. Майка да бъде по-строгата, по-скрупульозната и тази, която е по-чувствителна към миризми. Татко да се топи от недиагностизираната си болест, да носи резбован и зорко пазен туристически бастун и всяка сутрин да прави йога, обърнат с лице към Каменни върх, преди лекарите да установят от какво му треперят ръцете. Татко да казва Камен връх, а майка Каменни върх.

Измина и таз година, да въздъхнат вместо поздрав. След като свършат с целувките, дъщеря им да почне да отстъпва назад, чак до трапезарията, защото антретата в тези жилищни квартали са толкоз тесни, че в теснотията им покрай стените не може да мине дори бебешка количка, без винтът, който стърчи на колелото ѝ, да раздере тапетите. Майка да си вее с рекламния вестник на хипермаркета, а по бръчиците ѝ от усмивки да се стича пот. Все да не ѝ достига въздух, да не обича да спи с чорапи. Да си хвърля шала, дори в най-големия студ. Мирише на лъвска бърлога, да извика по навик, след като е закачила обшитото си с кожички палто. Да се спусне към прозореца на кухнята, сякаш си е у дома, токчетата ѝ да изчаткат по плочките. Да има по-хубави прасци от дъщеря си, а лошите миризми и по-хубавите прасци да събудят у дъщеря ѝ невероятни по сила угризения. За няколко минути майка да се позабрави от новогодишно-пролетните благоухания, да се вслуша в писукането на калкулаторите, докато татко разопакова с бавни движения. Майка да се облегне с ръце право върху бодлите, поставени за гълъбите. Пиенето от торбата с кокоши крак - шампанско и токайска - татко да сложи в хладилника, да забележи недостатъчно изстудената безалкохолна бира, да напълни със студена вода торбичките за лед и да гледа очарован как замразителят със съскане засмуква гумената хармоника на вратата. Да има изречения, които се повтарят неограничен брой пъти: Татко е същинско дете.

Да се настанят около излъсканата с мебелна вакса маса, където предишните нови години са седели петима. Да си обуят разкривените чабски пантофи. След като си разкажат от игла до конец преживелиците от влака, изведнъж да млъкнат, сякаш в плитката чиния, взета за дълбока, храната внезапно се е свършила. За развода да не обелват и дума, минути наред да стоят втренчени пред себе си. Най-много от устата им да се отрони едно по онова време. Да не говорят за посещенията на детето в края на седмицата, за празното канапе, за затрупаната под дрехите възглавница с калинките, ала любопитството да измъчва Майкини до смърт. Какво трябва да направи една майка, че детето ѝ да предпочете баща си. От всичко това да се вижда единствено, че майка подравнява кока си с ръка, а татко чисти ноктите на лявата си ръка с ноктите на дясната.

Откъм църковните кортове да отеква тупкането на отскачащите топки. Миризмата на подгизналия предната вечер хълм да потиска миризмата на мебелната вакса, врявата на децата, които се люлеят на люлките с разкопчани палта, и скрибуцането на несмазаните им части да заглушават пукането на ноктите на татко. Майка да тупне леко татко по ръката. Татко да стане и да си вземе бирата от хладилника. Баща ти го боли глава, да каже майка, за да наруши тишината. Дъщеря им да потърси лекарство в шкафа на килера. Да седне пак на масата. Да сложи лекарството пред татко. Татко да го сложи на езика си. Да надигне бирената бутилка и да отпие една-две глътки, преди майка да дръпне шишето. Донеси на баща си чаша. Дъщерята от немай-къде, с гримаси, да сложи чаша пред баща си. Жена ти е нетърпима, татко, да каже на татко. Майка да смуче фуре. Да погледне отстрани дъщеря си, без да каже каквото и да било. И ако фурето се чукне в зъба ѝ, татко да си спомни за дамите с дантелени ръкавици, посещаващи матинета за сериозна музика. Майка да е неприятна, обвита в ароматните облаци на полски парфюм с френско име, чиято миризма не се изпарява двайсет и четири часа. Фурето да се стопи под езика на майка."
Из книгата

ЕТ Веселин Праматаров - Сонм
София, 1326
жк. Обеля, бл.245, вх. А
sonm@abv.bg