Столетницата. Разкази

Книгата е част от поредицата "Разказът - един пренебрегнат жанр. Каролин Ламарш е съвременна белгийска писателка, авторка на шест романа, първият от които - "Смъртта на кучето", ѝ носи най-престижната белгийска литературна награда "Виктор Росел", и на два сборника с разкази. От 2014 г. е член на Кралската академия за френски език и литература, а през 2019 г. получава Наградата "Гонкур" за разказ. Нейните протагонисти са хора, неподчиняващи се на обичайните представи за човешки норми и подвластни на трудно споделими, а нерядко и патологични влечения.

Сборникът ѝ с разкази "Столетницата", в който са събрани най-ранните ѝ произведения, излиза през 1996 г. Още в тези текстове проличава талантът на авторката, а читателят открива в зародиш предпочитаните ѝ теми, които тя ще доразвие в следващите си творби: неудовлетворението на съвременния човек от живота и любовта; предателството и изневярата; безмълвното страдание, причинено ни от другите по необясними причини и носено през целия живот; детското страхопочитание пред четирите стихии... В този сборник ще откриете различни по колорит, но сходни по житейска нагласа герои и няма да останете равнодушни пред гласа на стогодишната механична птица играчка, който прорязва всички истории от книгата, свързвайки ги с невидимата нишка на спомена.

"Двамата с Лео отдавна мълчим. Лео спи, аз чета. Котката може да се е протягала в някой ъгъл, часовникът може да е звънял - не знам. Долавям само тишината. Тогава поглеждам Лео. Много бързо. Красотата на Лео е остра като кинжал. Понякога тя се смалява и боде много силно. Тогава едва я гледам. Защото ме е страх.

Ето, излайва куче. Кръвта ми отново потича във вените, гореща като нашето съвремие. В наши дни всичко става бързо. Любовта. Смъртта. Дори посещенията при Лео. За да ходя при него, минавам по Арденската магистрала. Напоследък прокопаха под нея няколко доста чисти подлеза, през които да минава дивечът. Сърните разбраха, но питомните и дивите зайци постоянно биват прегазвани на асфалта. Епохата ни е пълна с тези отстъпки пред сигурността, от които никой няма да се ползва още десет години. Докато хората се пригодят. Както с така наречения safe-sex. Възможно е да се каже и по двата начина: safer или safe.

Валя почти през цялото време. Тази сутрин, когато временно се бе прояснило, се поразходих. Счупих чадъра на Лео, защото го използвах вместо бастун. Помислих да го заровя под листата, за да не го мъкна счупен надве и изцапан, но в крайна сметка реших да го занеса обратно и да обясня на Лео с доказателството в ръце, че нищо повече не е можело да се направи в тази ситуация.

Той ме чакаше на прага. Изсмя се. Каза: "Ще го поправя. Както преди. Помниш ли преди?" Разбира се, че помнех: Лео - най-хитрият от моите братовчеди. Този, който правеше всичко от нищо. Колички от тел. Крепости от парцали. Цели велосипеди от счупени велосипеди. Не мога да кажа как. Майсторенето ми беше досадно. Той казваше: "Ти си истинско момиче". Аз казвах: "Благодаря". Благодаря за колибата. Благодаря за велосипеда. И за очите на куклата. Благодаря, Лео.

Един ден си помислих, че ще бъде различно. Че ще ми благодари - той, момчето, на мен, момичето. Наближаваше да навърша шестнайсет. Бяхме се видели в града в една майска вечер. Случайна среща. "Ела с мен - каза ми Лео. - Момиче като теб е по-силно от града. То се смее през цялото време, върви напред".

Вървяхме напред. Отдясно фасади. Отляво фасади. Във витрините жени като гигантски риби. До стените мъже, почти още деца. Не се смях дълго. Защото казах. Защото направих. Нещо. Което не ми коства никакви усилия - носех го у себе си много отдавна.

Казах: "Лео, обичам те", и го стиснах под мишницата. После умрях. Изведнъж. Като заек, решил да прекоси магистралата. Защото Лео се вцепени. Измъкна ръката си. Закрачи по-бързо, дръпна напред.

Глупаво нещо са животните. Пресичат, без да разсъждават. Как само ги премазват. Сплесната кожа, черен съсирек. Не се знае какво е било преди. Див или питомен заек? Братовчедка? Лека жена?

Аз се занимавам с по-различни неща от него. Подготвям онова, което се случи в града в една майска вечер, когато навърших шестнайсет години: Лео не ме пожела. Мен като портокал, танцуващ върху нож."
Из "Двамата с Лео"

ЕТ Веселин Праматаров - Сонм
София, 1326
жк. Обеля, бл.245, вх. А
sonm@abv.bg