"Шокът от осъзнаването, че битото на портала на женския лагер смъртнобледо момиче беше Танюша, напълно смая Франсишко. Не можеше да повярва на очите си. Танюша? Нима това същество от кожа и кости беше тя? С остригана коса и жълтеникава кожа? Дрипава и мръсна? Танюша? Единственото, което го убеди, бе фактът, че жената бе произнесла името му. Излизайки от първоначалното си вцепенение, Франсишко я зашлеви и я запрати в калта.
– Мълквай, коза такава! - кресна той. – Как смееш да се обръщаш към мен? Ще говориш само с позволение! – Есесовецът се обърна към блоковата. – Къде мога да я разпитам насаме?
– В бараките, SS-Mann Стаите на старшите имат врати. Франсишко грубо сграбчи Танюша, принуждавайки я да се изправи. Дръпна я силно за ръката и кимна на блоковата.
– Водете ме. След като последва надзирателката до най-близката барака, Франсишко влезе вътре заедно с Танюша и нареди изрично да не го безпокоят, докато разпитва затворничката. Затвори вратата и двамата останаха сами. Момичето се взираше в него, треперейки; изглеждаше потресено и видимо объркано. Развълнуван, Франсишко обви ръце около нея и я притегли към себе си.
– Танюша... Мокра и премръзнала, рускинята се тресеше неудържимо. В началото не реагира, просто стоеше неподвижно, без да откликва на нежността му; навярно беше в шок. Почти неуловимият стон бе знак, че тя сякаш се събуди и крехките ѝ ръце се обвиха около него.
– Ти ли си? - промълви тя с тих, треперещ глас. – Наистина ли си ти?
– Шшт... - прошепна той в опит да я успокои. – Вече всичко е наред. Тук съм. Ще се оправиш. В продължение на няколко минути тя се тресеше от ридания, с лице, притиснато към рамото му, докато португалецът я милваше, мълвейки утешителни думи. Смърдеше на урина и изпражнения, но той не я пусна. След известно време Танюша се успокои и внимателно вдигна глава.
– Какво правиш тук?
– Дълга история - отговори Франсишко. – С две думи, записах се в СС, за да те спася. Младата жена примигна; в очите ѝ проблесна надежда.
– Ще... ще ме измъкнеш ли от тук? Португалецът преглътна сухо.
– Не е толкова просто - отвърна той. – Ще опитам, но ще бъде трудно. Разочарованието, изписано по лицето ѝ, го засрами. Беше се заклел да я пази и тази клетва се бе превърнала в цел на живота му, но се бе провалил.
– Най-важното сега е, че те открих - побърза да отбележи Франсишко. – А за останалото... ще видим.
– Защо ме удари?
– Не бива да виждат проява на близост към затворниците от моя страна. Ако ме хванат, ще бъда наказан и може би екзекутиран. Както и ти. Танюша поклати глава.
– Германците са ужасни - прошепна тя. – Ужасни. Също като в руските лагери... Само ако знаеш какво става тук... - Рускинята потръпна. – Маргарита почина в бараката, а онези животни отведоха Олга.
– Срещнах се с нея. Думите му я изненадаха.
– С Олга ли? Как е тя?
– Добре е, напълняла е.
– Това е чудесно! - въздъхна облекчено Танюша. – Толкова беше отслабнала... Португалецът бръкна в джоба на палтото си.
– Ти също имаш нужда от храна. Сигурно умираш от глад. По изпитото лице на Танюша премина лъч надежда.
– Донесъл си ми нещо?
Годеникът ѝ извади увит във вестник пакет, който носеше от главния лагер. Рускинята го грабна, сякаш се страхуваше да не изчезне, разкъса хартията с нетърпеливи движения и налапа хляба и наденичките, които намери вътре. Дъвчеше лакомо като хищник, беше по-прегладняла дори от онзи път, когато я бе видял изпосталяла край река Ижора.
– Спокойно - посъветва я той. – Яж по-бавно, иначе ще ти стане лошо. Танюша омете хляба и наденичките за не повече от няколко секунди. После взе ябълката, която Франсишко ѝ подаде, и жадно я захапа.
– Ммм... Толкова е вкусно! - Дъвчеше яростно като животно. – По дяволите, не съм опитвала такива чудеса от месеци. Месеци! - Преглътна последното парче от ябълката, след което изяде огризката и семките.
– Ммм, каква вкусотия! Докато я наблюдаваше внимателно, португалецът остана потресен от състоянието ѝ. Освен че годеницата му бе започнала да прилича на живите мъртви от лагера, косата ѝ капеше, а сивкавата ѝ кожа бе покрита със зловонни гнойни рани.
– Болна ли си? Танюша облизваше ябълковия сок, полепнал по пръстите ѝ.
– Всички тук са болни - каза тя. – Всяка сутрин след проверката от бараката изнасят от десет до двайсет тела. - Погледът ѝ се спря върху манерката, която Франсишко носеше на колана си. – Имаш ли вода? Той свали манерката и ѝ я подаде. Тя я надигна и погълна всичко на големи глътки.
– Това се казва жажда. Щом изпи водата, годеницата му облиза гърлото на манерката и му я върна, разочарована, че няма още.
– Не съм пила хубава вода от... знам ли... Това е най-вкусната вода на света.
– Тук няма ли вода? Рускинята унило го изгледа.
– Сигурно се шегуваш. - каза тя. – Има един кладенец за целия лагер. – Вдигна показалец, за да подчертае думите си. – Един. А ние сме трийсет хиляди. – Оригна се от водата, която току-що бе изгълтала. – А и водата в него е замърсена. Преди да напълним кофата, първо трябва да извадим труповете.
– Трупове? В кладенеца?
– Точно така. Някои хора са толкова жадни, че направо скачат вътре. Живите мъртви са специалисти в това. Изваждането на труповете от кладенеца е трудна работа. А после започва борбата за канче вода. Та ние сме като животни. Блъскаме се, бием се, дерем. Не си скубем косите поради липса на такива. – Като спомена косите, тя докосна остриганата си глава, внезапно осъзнала начина, по който изглежда.
– Кажи ми... грозна ли съм?
– Красива си.
– Не, сериозно. Много ли е зле? Португалецът се усмихна в опит да я успокои.
– И двамата сме били по-добре наистина, но всичко ще се оправи, спокойно. - Франсишко бръкна в другия си джоб и извади малко пакетче. – Донесох ти лекарства от аптечката на СС. Включително хапчета за диария. Дизентерията е бичът на концентрационните лагери. Трябва да внимаваш с водата, която пиеш, иначе никога няма да се излекуваш. Не бива да пиеш от този кладенец.
Рускинята разглеждаше спринцовката и останалите неща от пакета.
– Какво е това?
– В аптеката на СС ми казаха кои са най-разпространените болести в лагера. Освен дизентерия има тиф и туберкулоза. Поръчах всички лекарства за тях. - Португалецът взе едно шишенце. – Това са витамини. Трябва да ги пиеш, за да компенсираш оскъдното хранене. - Огледа слабото тяло. – Имаш ли бълхи? Сякаш бе отгатнала въпроса, Танюша започна да се дръгне.
– Пълна съм. Франсишко взе спринцовката, като внимателно повдигна иглата и изпусна малка струя от лекарството.
– Това е ваксина за тифоидна треска - обясни той. – Дай си ръката. Докато поставяше инжекцията на рускинята, войникът я наблюдаваше; струваше му се невероятно как ослепителната ѝ красота бе повехнала толкова бързо. Беше се превърнала в старица. Запита се дали обича самата Танюша, или само образа ѝ, който вече бе изгубила; бе останала само същността ѝ. Всичко това бе предизвикателство за чувствата му към нея. Ако обичаше Танюша заради красотата ѝ, то обектът на неговата любов вече не съществуваше. Но ако я обичаше заради самата нея, любимата му все още бе тук. Всъщност той не бе наясно с чувствата си. Дали обичаше красотата ѝ, или нейната същност? Винаги бе смятал, че това е едно и също; в крайна сметка португалецът бе привлечен най-напред от хубостта ѝ, но в този момент разбра, че е различно. Дали я обичаше заради външния ѝ вид, или заради самата нея? Той махна иглата и рускинята го видя как прибира спринцовката."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
