Хора. Разкази

Хора. Разкази Катерина Хапсали Времетраене: 0:50 мин. Гръцко кафе Катерина Хапсали Времетраене: 0:38 мин. Сливовиц Катерина Хапсали Времетраене: 0:56 мин. Изгубени вещи Алберт Бенбасат Времетраене: 0:57 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

"Сборникът с разкази "Хора" направо ме зашемети. Толкова близки усетих героите, че след всеки разказ спирах, за да си поема дъх. За да изляза от неусетното ми вмъкване под кожата на Пламъчето или Агата, да се измъкна от тъмния ъгъл на Ани към светлия Париж, да се отърся от огромната мъка, пътувайки към Маскирания за лек, да се гмурна до Олга или Зисула с копнежа за истинската любов, да нося достойнството на Лудата, да бъда чаровния Дмитри или двете циганки джуджета върху тяхното летящо килимче...

Бях всеки един от "хората" на Катерина. И през мен течеше променлив електрически ток и изгаряше сетивата ми, но възкръсвах след всеки разказ за още доброта и хора с мирис от друг свят. Талантът и майсторството на един писател най-ярко заблестяват в разказа. Шапка ти свалям, Катерина Хапсали!"
Весела Люцканова

"Докато четях "Хора", имах чувството, че съм на морския бряг. Вълните идват една след друга и не се отдръпват. И се качват сякаш на раменете си. Разказите на Катерина Хапсали започват непрекъснато и самият им смисъл е в започването - постоянно става нещо ново. И именно това ново те води към края.

Честно казано, героите ми приличат и на шарена сол - направени са от много билки, от дъждове и страдания. И от много любов. Тази книга е модерна книга и модерността ѝ е в това, че е естествена. Странна смесица са тези разкази от реално и фантазно, от баладично и приказно. Направо са си разкази приказки."
Николай Милчев

"Из разказа "Поп Дмитри"

Всички обичахме поп Дмитри.
Сигурно защото не приличаше на останалите свещеници. Ако те се разхождаха тежко с богоугодно замислени лица и внимателно отглеждани шкембета под расото, той беше пъргав, вечно усмихнат и с една момчешка физиономия, дето почти можеше да мине за палава. Ако не беше поп де. Макар че този житейски факт хич не му пречеше да се заглежда разсеяно и небрежно по красавиците из центъра, нито да обръща чашки коняк със завидна лекота в ресторант "Волга". Беше най-младият свещеник, не повече от четиресетгодишен, в Джумаята, както държеше да нарича града ни. Нищо че разни другари от милицията няколко пъти му бяха натъртвали, че се казва Благоевград.
Бла-го-ев-град.
Кел файда!
Поп Дмитри все говореше с обич за Джумаята, все едно другото име на града беше на някакъв непонятен за него език. И другарите от милицията най-накрая се умориха: знае ли се, може пък все пак да има някакъв Господ, а поп Дмитри със сигурност беше Негов човек. А и тайничко го харесваха: ще влезе някъде, ще каже нещо високо и ведро, ще се усмихне подкупващо, а после можеш до първи петли да му казваш "наздраве", че даже да го помолиш да те изпрати до вкъщи, щото жената, нали... Никой никога не го видя пиян или смръщен. Сякаш в сърцето си носеше тайна навита пружинка, дето не спираше да го движи, а и нас покрай него.

Пък ние бяхме най-обикновени чиновници, работници и благоевградски лентяи и все гледахме да наобиколим поп Дмитри - имаше в него нещо различно, нещо предизвикателно, нещо, което те караше и ти да се почувстваш човек... Че и езици поназнайваше тоя чуден свещеник. Чули го с някаква делегация да говори високо на френски, друг път ръкомахал убедително пред двойка изгубени чехи, а една вечер забавлявал група руснаци така, че на другия ден те, безсмъртните, били мъртви, а нашият - свеж като новородено чадо Божие обикалял по калдъръмите на "Вароша". Само едно нещо ни глождеше всички. Откъде, аджеба, беше дошъл поп Дмитри преди пет години? И какво диреше точно при нас? Отдалече се чуваше, че говори по-меко от благоевградчани, а походката му, твърдяха, била на морски човек. На мъж, свикнал да се разхожда по широки палуби насред морето, не като нас - да преджапва на Йордановден река Бистрица. Само за това поп Дмитри мълчеше. Пък и ние спряхме да упорстваме, защото какво казваш на един поп, щом забие сините си очи в твоите и изрече с някаква хулиганска тържественост: "Всеки идва отнякъде, чадо мое, а къде ще замръкне, е само Божия воля! Хайде, наздраве!".

И хем говореше уж богоугодно, хем беше ясно, че всичко сам сглобява в главата си, че не е по свещени писания тая приятно насмешлива реч. И расо носеше Поп Дмитри, и маниерите на актьор. Ама не от нашите. Не от тия, дето лежаха на всеки километър или мълчаха дълбокомислено. А от другите. Чуждите. Ония по филмите, дето носеха джинси, пушеха жадно "Житан", а момичета с леки нрави и тежък грим скачаха директно в леглата им.
– Тоя поп Дмитри прилича на плейбой! - Така отсече веднъж Генади, мой колега от банката, както седяхме в кафе "Аджария" на втора цедка и сладки приказки и наблюдавахме отдалеч отличителната фигура на свещеника.
– На какво? Признавам си, за ролсройс бях чувал, ама за плейбой - не.
– Ти пък сега, Ваньо, не знаеш какво е плейбой! От ония зализани типове, дето седят пред рулетката с красиво момиче, гледат доволно и пият разни коктейли.
Не знам дали рулетка в Благоевград по онова време имаше. В края на седемдесетте хем мечтаехме за западната поквара, хем всичко изглеждаше, че ще бъде вечно така - с общата скрита бедност, с вицовете, разказвани само вкъщи и на включен транзистор, с тихия гняв, шумните манифестации и понякога кока-кола за празниците. А коктейлите, общо взето, бяха разни бъркочи с "Чочосан", които пиехме с изключителен кеф в ресторанта на хотел "Ален мак", или вечният джин тоник.

Сега, като обърна поглед назад, все си мисля, че това е вкусът на късния социализъм - мешавица с "Чочосан", цигари БТ и "джинче". Поп Дмитри обаче не им посягаше. Пиенето му беше мъжко, коктейлите - водка с малко сок и две ледчета, а цигарите си ги завиваше сам. С тютюн и някаква чужбинска хартия. Откъде я вземаше, не разбрахме. И наистина изглеждаше, странна работа, досущ като плейбой! Ние слагахме костюми за празниците и се чувствахме сковано, някак засрамени от самите себе си в тия парадни дрехи, а той всеки ден се разхождаше толкова естествено с расо, все едно му бе втора кожа. Ако имаше жена на масата, винаги плащаше той сметката. А как галантно умееше да целува ръка! Никога не го видяхме да се здрависа с другарка.
– Ей, дядо попе, на теб трябва ръка да целуват, забрави ли! - Така го подкачиха веднъж. – Какво си тръгнал да мляскаш жените, забрави ли, че си поп?
– Поп, поп, ама мъж! - отвърна с усмивка странното отче.
Понякога поп Дмитри учеше момчетиите да играят на топчета. Прицелваше се толкова точно, че едно всеобщо "Аааа!" се изтръгваше от тълпата. А като ги научеше как да играят що-годе добре, ги оставяше да го бият. И им даваше дребни стотинки.
– Бива ли така, другарю поп, това е капиталистически хазарт! - каза му един запотен от притеснение милиционер, чието дете се криеше зад расото на поп Дмитри. А отчето изобщо не трепна.
– Уча ги как да печелят, братко. - Така каза. – А всяка победа си има трофей.

На Великден, преди да седне на нечия красива трапеза, първо отиваше в циганската махала над града. С яйца, козунаци - всичко, което милозливите благоевградски старици му оставяха в тъмна доба пред църквата. Караше и няколко гимназисти - яки момчета, да го придружават в тая странна за онова време дейност. А те никога не смееха да откажат, защото понякога поп Дмитри сваляше расото си, запретваше ръкави над изпъкналите си бицепси и им показваше по някой и друг ъперкут. От неговия си бокс, уличен, все едно взет от филмова сцена.
– Не само плейбой, но и гамен! - разясняваше ни отново с топлота в гласа си Генади. Тайно кръщаваше отчето, тайно опяваше.
Нищо че знаехме всички.
Някак негласно бяхме оплели защитен плет около поп Дмитри - от обич, привързаност, възхищение. А той вместо в църквата, всеки ден изповядваше по кръчми и кафенета."
Из книгата

Катерина Хапсали е писател, журналист, лектор по творческо писане и PR специалист. Нейно дело са романът Гръцко кафе, който ѝ донася литературните награди Перото и Цветето на Хеликон, стихосбирката През девет планини, бестселърът Сливовиц, както и сборниците Вкусни разкази и Хора.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Поп Дмитри
Летящото килимче
Гръцка соната
Мома за женене
Там, под ореха
Такси за Париж
Лудата от "Дойран"
Вечерта на Олигарха
Да бъдеш Олга
Перушан доктор