"В това се състои едно от големите достойнства на психоанализата, а именно, че безстрашно измъква на светло несъвместими съдържания, което би било едно съвършено ненужно, дори осъдително начинание, ако тъкмо в изтласканите съдържания не се съдържаха възможностите за обновяване на живота.
Така не бива прогресия да се смесва с развитие, защото постоянният поток или ход на живота не е непременно развитие или диференциране, както да кажем от праисторически времена някои растителни и животински видове са останали на едно и също стъпало на диференциране и въпреки това продължават да живеят. Така и човешкият душевен живот може да е прогресивен без еволюция и регресивен без инволюция. Еволюцията и инволюцията преди всичко нямат нищо общо с прогресията и регресията, доколкото последните са движения на живота, които въпреки движението си имат стационарен характер. Те съответстват на това, което
Гьоте толкова добре е определил като систола и диастола.
Човекът не е машина в такъв смисъл, че постоянно да осигурява еднаква продуктивност на труда. Той може да отвърне цялостно и по идеален начин на изискванията на външната необходимост само тогава, когато се е приспособил и към своя собствен вътрешен свят, ще рече когато е в разбирателство със себе си. И обратно, той може само тогава да се приспособи към своя вътрешен свят и да постигне разбирателството със себе си, когато се е приспособил към условията на обкръжаващия свят.
Тъй като детето се ражда с човешки мозък, този мозък рано или късно ще започне да функционира като човешки, при това неминуемо от онази степен, до която са били достигнали последните предци. Всичко това, разбира се, е дълбоко несъзнавано от детето. В началото то съзнава само инстинктите и това, което се противопоставя на тях. Противопоставящото се обаче са видимите родители. Ето защо детето няма още никаква представа, че задръжките може да са заложени в него самото. Справедливо или не, задръжките се приписват на родителите. Този инфантилен предразсъдък е толкова здрав, че често ние, лекарите, изпитваме най-големи затруднения да накараме пациентите си да разберат, че лошият баща, който забранява всичко, се намира много повече вътре в тях самите, отколкото навън. Всичко, което действа от сферата на несъзнаваното, се проявява като проекция върху другия. Не че другите са напълно невинни, защото и най-лошата проекция е закачена поне на една кукичка, навярно много малка, но подадена от другия.
Бихме могли да наречем сексуалността говорителя на нагоните, поради което духовната гледна точка забелязва в нейно лице основния си противник - във всеки случай не защото сексуалните изблици сами по себе си биха били по-неморални от преяждането и напиването, от тираничността и прахосничеството, а защото духът усеща в сексуалността равностойна, родствена противоположност. Понеже както духът иска да подчини на себе си сексуалността и всички други инстинкти, така и сексуалността има отдавнашни претенции спрямо духа, когото тя е съдържала в себе си - при зачеването, бременността, раждането и детството - и чиято страст духът не може да отрече в своите творения. Какво би бил духът в крайна сметка, ако не би му се противопоставил равностоен нагон? Би бил само празна форма.
Тъкмо човекът в зряла възраст днес се нуждае спешно от известно допълнително възпитание в индивидуална култура, след като училищното възпитание в младежките му години и евентуално университетското са го образовали единствено и само в колективен дух и са го пропили с колективния си манталитет.
Човекът в биологично ориентираната първа половина от живота, благодарение на младостта на целия си организъм, има най-общо възможността да понася разширяването на живота и да направи от това нещо подходящо за себе си. Човекът във втората половина от живота си, съвсем естествено, е ориентиран към култура, тъй като отслабващите сили на организма му позволяват на влеченията му да бъдат подчинени на културните съображения. При прехода от биологичната в културната сфера мнозина се провалят. Нашето колективно възпитание почти не се е погрижило за този преход. Колкото полага грижи за младежта, толкова малко се сеща за възпитанието на зрелия човек, за когото - неизвестно с какво право - винаги се предполага, че не се нуждае повече от възпитание. На него му липсва, така да се каже, всякакво упътване за този изключително важен преход от биологичната към културната нагласа, за пренасочването на енергията от биологичната към културната форма.
Има достатъчно основания да приемем, че човекът най-общо изпитва дълбоко вкоренена неприязън да научи нещо повече за себе си и че в това трябва да се търси истинската причина защо, въпреки целия външен прогрес, не се е състояло съответстващото вътрешно израстване и усъвършенстване.
Несъмнено една колективна нагласа въвежда без сътресения индивида в общността, като му въздейства като което и да е друго условие на живот. Трудността за пациента се състои именно в това, че неговата индивидуална даденост не може да се подчини без сътресения на дадена типична норма, а изисква индивидуално решение на конфликта, за да остане целостта на личността жизнеспособна. Няма рационално решение, което да е сполучливо при тази задача, а за съжаление няма и никаква колективна норма, която би могла да замени без загуба индивидуалното решение.
Лечението на неврозите трябва да се съобразява изцяло със съществуването на емоционалния фактор, тоест личността трябва сериозно да бъде възприемана като цялост, което се отнася до двете страни - до пациента и до лекаря... Във всеки случай лечението на неврозата не е психологическа минерална баня, а обновяване на личността чрез всестранна намеса във всяка област на живота. Изправянето пред противоположната позиция е сериозна работа, от която понякога зависи твърде много. Сериозното отношение към другата страна представлява задължително изискване. Само така регулиращите фактори ще могат да окажат влияние върху действията. Сериозното отношение не означава буквално възприемане, а нещо като даване кредит на несъзнаваното, което по този начин получава възможност да сътрудничи вместо автоматично да разстройва съзнанието.
Ужасяващо е да се установи колко малко човек е способен да отдаде право на аргумента на другия, независимо че тази способност е незаменима основна предпоставка на всяка човешка общност. Тази обща трудност трябва да предвижда всеки, тръгнал към среща със себе си. В същата степен, в която човекът не дава право на другия, той не признава правото на съществуване и на другия в себе си - и обратното. Способността за вътрешен диалог е мярка за външна обективност.
Човекът без сянка е статистически най-често срещаният тип човек, който си въобразява, че е само това, което обича да знае сам за себе си. За съжаление нито така нареченият религиозен човек, нито този с несъмнено научна нагласа не са изключение от правилото."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
