"Картината е в мислите ми постоянно, дотолкова, че дори насън крача по идиличния плаж. На следващата сутрин седя в облицованата с дървена ламперия приемна на Арабел и стискам в ръце смачканото фотокопие. Секретарката ѝ ми се усмихва съчувствено, а аз се чувствам виновна, че съм успяла да спя още една нощ, макар мама вече да я няма. Справям се някак с ежедневието, но бавно и странно, като синхронно плуване в течен бетон. Струва ми се невъзможно да съм останала без родители на моята възраст. Неудобно ми е да се смея, срам ме е, че съществувам. Държах ръката ѝ, когато се случи, а онкологичната сестра се приближи от ъгъла на стаята и измъкна нежно, но решително ръката ми от пръстите, които повече никога нямаше да отвърнат на моите. Нямаше драматичен лъч библейска светлина, смъртта не дойде с грозен тътен – всичко просто спря, незабележимо почти. Тя изглеждаше красива и спокойна, все едно спи.
И сега, след като ритуалите приключиха, на мен ми остава едно – да открия смисъла във всичко това. Но ако се опитам да намеря картината, може би по-лесно ще открия пътя си в тази непозната следваща глава от живота си. Така трябва да стане. Имам нужда от нея. До снощи бях изгубена, буксувах в коловози без посока, но да имам план, да имам фокус, сега ми дава енергия и измества чувството ми на безнадеждност. Картини на мама висят по стените заедно с творби на други клиенти на Арабел. Цветове разсичат стаята, боята сякаш пулсира в рамките. Не мога да откъсна насълзени очи от една картина на мама. „Тя напуска дома“ – картина в чест на любимата песен на мама и на мен, когато се изнесох от къщи, за да уча в университета. Толкова болка е уловена в позата на майчината фигура, която протяга ръка към далечината, докато детето ѝ – това съм аз – си тръгва. Вятърът е ясно доловим, осезаем, листа се вихрят във въздуха, пориви развяват дългата коса.
Пулсът на скръбта отмерва всяко движение на очите ми. Не мога да повярвам, че мама никога повече няма да превърне бяло платно в живот, изпълнен с чувства. И все пак – картината на стената е много различна, като настроение и атмосфера, от фотокопието в лепкавите ми ръце. Свеждам поглед и за стотен път се вглеждам в репродукцията, търся насоки и улики, които да разтълкувам. Но ако не броим надписа на гърба, нищичко не откривам. Обзема ме отчаяна, спешна нужда да застана пред истинската картина, да я хвана в ръце, сякаш това може да отключи нещо или да завърши някакъв кръг в скръбта ми. Сепвам се, когато вратата на кабинета се отваря и Арабел влиза в приемната, идва при мен и ме прегръща без думи. Елегантна и безупречна както винаги, тя е с пола и сако от морскосиньо букле, с вечните си островърхи обувки с ниско тънко токче, а русата ѝ коса е в съвършена прическа.
Арабел е от онези жени, които винаги изглеждат толкова безупречно, че до тях аз се чувствам раздърпана и небрежна. Това, че днес изобщо успях да се облека, е цяло чудо, силите не ми стигнаха отвъд дънки и копринена риза. Косата ми не е чак като разплетена кошница, но почти, и кестенявите ми къдрици вече със сигурност стърчат във всички посоки. Арабел ме поглежда и поклаща глава, а идеално оформените ѝ и подчертани с молив вежди се повдигат съчувствено.
– Това не изглежда възможно, не е истина! Погребението вчера беше великолепно, но и нереално в същото време. – Слабият френски акцент, който гали ухото, днес не успява да смекчи повода, по който се виждаме.
Арабел ме повежда към кабинета си, поръчвайки кафе, което секретарката ѝ хуква послушно да приготви. Сяда на голямото си кожено кресло с красиви странични облегалки и превключва на делови режим.
– Имаме доста работа да свършим, скъпа. Ти си единствен наследник на майка си, включително на колекциите, а към тях интересът расте, както можеше да се очаква. Налага се да вземеш някои решения, но не е нужно да бъде днес. Звънят ми от всички големи музеи с идеи за изложби – от Музея на модерното изкуство в Ню Йорк са много настоятелни, но не е нужно да решаваш веднага, chérie.
Да, наистина е нереално, сякаш водим този разговор в друга вселена и за друг човек. Навеждам се напред и плъзвам смачканата разпечатка по бюрото ѝ. Все още не съм в състояние да се включа вербално в разговора. Тя взема листа, яркочервените ѝ нокти блестят върху хартията. Разгъва го бавно, по лицето ѝ се разлива изненада и тя ахва.
– Намерила си я, Софи. Това е тя! Никога не съм я виждала, но знам, че е тя. Тайнствената картина от Метони. – Арабел се смее от вълнение, опитва се да изглади ръбовете на сгънатия лист върху плота на бюрото пред себе си. – Знаеш ли, това се превърна в нещо като легенда, измислената творба, за която се говореше, но никой не беше виждал с очите си. Появиха се дори фалшификати, но майка ти си мълчеше упорито, а мистерията продължаваше да расте. Веднъж ми описа картината, но само толкова, друго не ми каза. Един клиент дори ми предложи голяма сума пари, ако открия картината. Представяш ли си, готов беше да плати шестцифрена сума за картина, която дори не е виждал… Хората са луди.
Секретарката донася поднос с две чаши горещо еспресо, сервира дискретно и се измъква на пръсти от стаята. Арабел вдига към устните си тънка електронна цигара в нарушение на всички наредби. Цигарата е дълга, тънка и черна, красива в яркия контраст с аленото червило. Тя се вглежда в разпечатката, приближава я към очите си, после я отдалечава.
Нямам търпение да науча нещо повече, любопитството ми се е събудило.
– Намерих фотокопието при едни снимки. Виж какво пише на гърба.
Арабел свъсва вежди, обръща разпечатката и избухва в смях.
– Майка ти беше толкова директна за всичко, с изключение на това място. Вълшебният Метони. Казваше, че там рисува най-добре, че това място е истинската ѝ любов. Да, това е картината. „Метони V“.
Пронизва ме болка, очите ми се пълнят със сълзи. Щом толкова е обичала това място, защо никога не ми е споделяла за него? Иска ми се да бяхме отишли заедно там. Когато заминаваше за няколко месеца всяко лято, тя казваше, че само така може да се съсредоточи върху рисуването. Аз нямах нищо против, защото на свой ред заминавах с Таша при баба ѝ в Южна Франция, гостувах им всяка година и беше чудесно. Но сега имам чувството, че мама нарочно ме е държала настрани от Метони.
– Знаеш ли кой е мъжът? Не мисля, че е баща ми – питам с надеждата да получа отговор на поне един от многобройните си въпроси.
– Non, нямам представа – казва Арабел и свива рамене. – Знам само, че е нарисувала Метони в пет картини и четири от тях са в частни колекции по целия свят. Но петата… е тази. Може да е още в Гърция, не знам. Но знам, че е много spéciale. Виж я само, може да се окаже най-хубавата ѝ картина. Difficile… трудно е да се каже при толкова лоша репродукция, а никой не е виждал картината на живо. Дори аз.
Арабел ми връща фотокопието с грейнали очи и аз отново плъзвам поглед по смелите щрихи. Все още не мога да повярвам, че тази тайна картина е нарисувана от ръката на мама. Арабел място не може да си намери от вълнение.
– Няма ли да е merveilleux да си я върнем? Би било чудесно! Ако намерим тази картина, това ще е откритието на века. Откритие, което да разтърси артистичния свят. Мистерията на Метони най-сетне разгадана! – Навежда се напред и слага длани на бюрото. – Дали да не отидеш там, а?
– Картината може да е навсякъде, Арабел. Тоест много бих се радвала да я видя. Само за това мисля, откакто…
– Софи, трябва да заминеш и да намериш картината. Да, това би било съвършеното наследство, да събереш петте картини и да ги представиш пред света. Само си представи как събираме петте картини от Метони в една изложба! Велико! Да покажем с твоя помощ тази творба. Мисля, че това много би зарадвало майка ти, мисля, че трябва да си го поставиш за цел. Ако откриеш липсващата творба… така ще я почетем по най-великолепния начин. Magnifique! А и така ще сложим край на фалшификатите, които несъмнено ще залеят пазара сега, когато нея я няма.
Арабел завърта очи, а аз сгъвам внимателно разпечатката и я прибирам в чантата си.
– Наистина ли мислиш, че мога да я открия? Дори не знам откъде да започна.
– А! – възкликва Арабел, отключва си телефона и преписва на листче един имейл адрес. – Има един колекционер, който живее в Гърция. На континента, но близо до Метони, ако не греша. Тони Джиовинази. Той притежава две от метонските картини и има връзки навсякъде. Струва ми се добро начало на разследването ти. А ако откриеш липсващата картина, той ще я купи за безбожни пари, сигурна съм. От години се опитва да събере цялата серия. Трябва да направиш това, непременно, но настоявам да звъннеш първо на мен, и то веднага щом я намериш, chérie.
Знам, че Арабел е добронамерена, макар да мисли единствено за вестникарските заглавия и парите. Моята мотивация е друга. Не искам да продавам картината. Ако някъде там, по широкия свят, има парченце от мама, аз трябва да го намеря."
Из книгата
Книги 
