Предизвикване на пламъка

Притча за себеприемането, но не през самовглъбяването и търсенето на просветление, а през стълкновенията с крайностите в живота.

Романът е предизвикателно пътешествие през епизоди от житейски загуби, вътрешни трансформации и музика. Давид, малко момче от село, се изправя срещу "Голиат", непредсказуемия и жесток живот, и трябва да се справи с ударите, които му нанася съдбата. Срещаме го в повратна точка от неговия житейски път: изградил кариера на успешен музикант в началото на 30-те си години и открил голямата любов, но затворил "вратата" към детството и белязаното от катаклизми юношество. Нещо повече, от българина Давид той се е превърнал в англичанина Дейвид, прекъсвайки корените си. Може ли да продължи към извоюваното щастие без частите от себе си, които е разпилял?

Независимо че повествованието е ту натуралистично до бруталност, ту прочувствено до екстатичност, художествената реалност на романа е подчинена на приказна символика - пръснатите парченца от пъзела "живот" могат да се подредят само след като героят мине през всяка стъпка първо на себеотричането, и след това на себеприемането. Нишките са свързани в мрежа от съвпадения, но това не означава предсказуемост. Читателят е провокиран с изненада след изненада. Романът странства - от пространни размисли и манифести за живота и изкуството до съкровени мигове между героите, в които думите са излишни, от сцени на дързост и арогантност до моменти на възвишено себенадмогване и затрогващо благородство, от умозрителни състояния и медитативна експресия до напрегнати колизии, които ще ви изкушават да прескочите напред, за да прочетете развръзката.

Авторът, Светослав Димитров, е познат на театралната и клубна сцена. Той е композитор на спектаклите "Г-ца Анна", "Жената е рибя кост" и "Иконите спят", изпълнява ролята на музикант в Playback театър "Разкажи ми", китарист в акустичното "P Jimmy trio" и басист в рок група "PSS". Дебютната му книга "Ангелска страст: блус в душата - рок в ръцете" излиза края на 2017 г. С романа си "Предизвикване на пламъка" той кани своите читатели на едно дълбоко лично откровение, което ще предизвика емоции и ще разпали въпроси.

"Аз съм Дейвид Харис. Артист. Не - АРТИСТ! Човек, който е обвързан със създаването на изкуство. Пея, пиша музика, свиря, рисувам, снимам, ходя с леко разтворени стъпала, като фуния. Тя абсорбира света пред мен, а с натрупаната информация сътворявам автентичните форми на своето изкуство. Отхвърлям онова, което очите ми не харесват, и то не само не попада в центъра на вниманието ми, но и остава далеч отвъд периферията. Айнщайн твърди, че животът е като карането на колело - трябва да се движиш, за да не изгубиш равновесие. Движа се между тела на хора, купища метал и тонове бетон, между машини и природа. Движението помага на мозъка да мисли, да открива и твори. Творчеството е моят вътрешен двигател, който подхранвам с вдъхновение, което търся във всичко около мен.

Да живея без музика би било отегчително. А аз се отегчавам бързо, което не ми допада. Нещо повече, за мен отегчението е патологично състояние. Затова творя - за да живея, иначе бих избледнял и изчезнал.
Истинското изкуство е самият процес на създаването му. Търсенето на подходящите думи в онази върволица от несъвпадения. Търсенето на точната нота в низа от звуци. Тонът, който изскача от подсъзнанието, сякаш воден от чужда ръка, за да прилепне към мелодията съвършено. Мелодията изплува от ръцете и през струни, адаптери, кабели, усилватели, говорители, се превръща във вълна, която залива слушателя. Тя е там, за да възпламени копнеж. Ако не е създала емоция, значи съществуването ѝ е било безсмислено.

Моят талант е роден от сантименталната ми страст към усещането за удовлетвореност. Песните ми са само отпечатък на изкуството, което живее в мен. Отпечатък на родена идея, развита и превърната в реалност.
Искам да бъда асоцииран с музиката, която създавам, да ме разпознават чрез и в нея. Общувам благодарение на звука и текста. Няма как да повлияеш с музика, ако не се слееш с нея. Никое друго сетиво не може да ангажира работата на въображението така, както слухът. И ако някъде там има дума, действие, тон, извивка, прогресия, изречение, нещо, което те хваща за гърлото и те държи до края на песента, тогава музиката става религия. Аз вярвам в нея. Тя е моята панацея.

Имам онази мания на артиста - да бъда запомнен. Знам, че повечето големи музиканти получават признание едва след смъртта си, затова нямам против, ако днешната критика ме отхвърли. Не искам да ме харесват всички (то е като да не те харесва никой). Не съм готов да потъпча принципите си в устрем към псевдослава. Търся симпатиите на онези, които слушат със сърце, не с очи и уши. Мечтая да създам течение в музиката и, като един истински музикален пророк, да го превърна в религия. Наближавам трийсетте. За мнозина това е повратна точка. За мен - следващото предизвикателство. Раждаме се, сучем, проговаряме, учим се, мразим, обичаме, женим се, отглеждаме децата си, остаряваме, заравят ни и след сто години - ако сме сред щастливците да минат и толкова - вече никой не се сеща за нас. Поне в общия случай. Бръчките и побеляването са дреболия. Смъртта е това, което би трябвало да ни притеснява. Но тя застига всеки от нас, така че трябва да я мислим като нещо универсално. Никой не е уникален нито с раждането, нито със смъртта си. Уникални сме с преживяванията си - тези, в които участваме, и тези, които създаваме. Не се храня от миналото, не се и прехласвам по грандиозното бъдеще. Търся вдъхновение и преживявания във всяка своя възраст.

За тези, които не ме познават, ще се придържам към следното описание: очи - сини, поглед - вглъбен, коса - недостатъчно къдрава, за да се определи като такава, но не и чуплива, защото между чупките има къдравина. Татуировки - на гърба и по горната част на ръцете. Дълги пръсти, като на пианист (така казват другите). Що се отнася до телосложението ми, ще попаднете на заглавия, в които ме оприличават на Давид - да, същия Давид, с който Микеланджело е останал в историята. Е, най-вероятно ще ви е нужна и немалка доза въображение... Не знам какво да ви кажа за носа и ушите. Те са си там и изпълняват своята функция, а дали са красиви или не, може да прецени уважаемият страничен наблюдател.

Легендата разказва как един млад израилтянски овчар на име Давид се изправил срещу опитен и тежко въоръжен филистимски воин - триметровият великан Голиат, само с прашка и три камъка. Сблъсъкът изглеждал обречен, победата - невъзможна, но с благословията на Йехова храбрият пастир успял да повали противника си. Сега Давид е гигантът от скулптурата на Микеланджело, а главата на Голиат лежи в картинни галерии, винаги повалена. И аз цял живот се изправям срещу колосални изпитания зле въоръжен, а страха опитвам да забравя.

Давид бил поет и музикант, свирел на арфа (по негово време китарата още не била измислена, открили я чак през XVIII-ти век). След победата си над Голиат той се превърнал в любимец на своя народ, сетне - и в негов цар обединител. Не съм цар и със сигурност никога няма да бъда. Като музикант обаче искам да правя същото - да свързвам хората. Получавам писма от почитатели - мои песни са звучали като първи сватбен танц, били са фон за зачеване на деца, събирали са разделени двойки. За жалост, не мога и да мечтая за мащабността на героя от библейските сказания, но ми стига да бъда просто човек, посветил дните си на творчеството и чрез него - на идеята да предизвикам емоция.

"Затворчество" е интересна дума, макар и неоткриваема в речника. Тя съчетава "затвор" и "творчество". От една страна, е оксиморон, защото творчеството е свободата на духа, онова, което топи решетките, от друга - метафора, която казва: "Започнеш ли веднъж да създаваш, оставаш доживотен пленник на онова, което си създал". Не можеш да избягаш от него. То е някъде вътре в теб, разяжда те, за да те пресъздаде. Дори да кажеш: "Спирам!", то не спира с теб. Но това е най-райският плен, в който човек би могъл да попадне!

След серия злощастни обстоятелства, съм се родил и съм израснал в България. След още няколко неблагоприятни събития, избягах. Сега съм британски поданик, макар да смятам себе си за гражданин на света. Пътувам и представям собствената си музика. Така да се каже, живея в мечтата, за която копнеех от дете. Както навярно очаквате, тук идва голямото НО, което ще предизвести обрата. А обратът, уви, вгорчава всички достойнства на успеха. Заради същото натрапчиво НО, което гложди мисъл, думи и действия, реших да подредя събитията, защото в него, оказа се, се е скрила цяла книга."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg