Пробуждане

Пробуждане Нора Робъртс Времетраене: 1:01 мин. Нора Робъртс Времетраене: 1:17 мин. The Amplified Come As You Are: Историята на Nirvana Майкъл Азерад Времетраене: 0:56 мин. Нещата, които предстоят Хърбърт Дж. Уелс Времетраене: 0:57 мин. Дългият двайсети век Джовани Ариги Времетраене: 1:09 мин. Съединението. Дипломатическата битка за България Алека Стрезова Времетраене: 1:02 мин. Сладка моя, някой ще умре Мики Спилейн, Макс Алън Колинс Времетраене: 0:48 мин. Вълче време Харалд Йенер Времетраене: 0:59 мин. Порочно кралство Рина Кент Времетраене: 0:49 мин. България и еврото Йосиф Аврамов Времетраене: 0:37 мин. Корабът с булките Джоджо Мойс Времетраене: 1:06 мин. Алхимия на тайните Стефани Гарбър Времетраене: 1:10 мин.

Когато е малка, бащата на Брийн ѝ разказва приказки за вълшебни места. За свят с две луни и храбри воини, за магически създания и вековни традиции. Днес Брийн е тревожна млада жена с огромен студентски дълг и работа, която мрази. Един ден тя разбира, че още преди баща ѝ да изчезне от живота ѝ, той е разкрил банкова сметка на нейно име. И в сметката има почти четири милиона долара, които майка ѝ е крила от нея.

Подобно състояние може да промени живота на Брийн. Но тя не знае, че използвайки част от него за дълго жадувано пътуване до Ирландия, ще намери отговори на въпроси, които дори не е подозирала, че иска да зададе. Тук тя ще научи кой е мъжът със сребристи коси, който я преследва от известно време. И защо чува гласа му да шепти в главата ѝ: "Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома". А също и защо сънува дракони. И че през магичен портал, който ще я отведе в земята на феите, я чака истинската ѝ съдба.

Първа книга от трилогията "Сърцето на дракона" на Нора Робъртс.

"Пулсиращата болка в главата на Брийн Кели се усили, докато се возеше в автобуса, който сякаш страдаше от тежки пристъпи на хълцане. Беше прекарала един ужасен ден (който, за щастие, вече привършваше), но той беше само част от една ужасна седмица в един ужасен месец – или по-скоро два месеца.
Непрекъснато си напомняше, че трябва да бъде по-весела. Беше петък, а това означаваше, че има още цели два дни, преди да е наложително да се върне отново в класната стая и да се опитва да преподава литература на ученици в основното училище.

Естествено, щеше да прекара значителна част от тези два дни в оценяване на контролни работи и подготвяне на уроци, но поне нямаше да бъде в класната стая с всички онези очи, вперени в нея – някои отегчени, други отнесени и само малка част от тях изпълнени с надежда. Не, нямаше да стои изправена пред тях и да се чувства неадекватна и не на мястото си също като гимназистка, която предпочита в този момент да е навсякъде другаде във Вселената, но не и в класната стая.
Напомни си, че преподаването все пак е най-уважаваната, удовлетворяваща, значима и жизненоважна професия.
За жалост обаче, тя не се справяше добре с нея.
Автобусът изхълца отново на следващата си спирка, неколцина души слязоха, други се качиха. Тя ги наблюдаваше. Беше добра в наблюдението, защото то бе значително по-лесно от това да участваш активно в нещо.
Виждаше жената със сивия спортен панталон с телефон в ръка и крайно изтощен поглед. Брийн реши, че е самотна майка, която се прибира след работа и проверява децата си по телефона. Сигурно никога не си беше представяла, че животът ѝ може да е толкова труден.

Или пък двамата тийнейджъри по потници, шорти "Адидас" и със слушалки в ушите. Отиваха да се видят с приятели, да поиграят баскетбол, да хапнат пица, да гледат някой филм. Брийн им завиждаше за възрастта – за тях уикендът не означаваше нищо друго, освен забавления.
А мъжът в черно... Той гледаше право към нея, изучавайки я с очи, така че тя отклони поглед от него. Стори ѝ се познат. Защо ли ѝ се струваше, че го познава? Беше с посребрени коси, приличащи на грива, и Брийн реши, че трябва да е някой преподавател от колежа. Но не. Някакъв си професор в автобуса не би предизвикал сухота в устата ѝ и толкова силно сърцебиене. Тя изпита ужасяващото опасение, че той ще стане и ще се премести до нея. Ако го направеше, тя нямаше да може да слезе от автобуса. Щеше просто да продължи да се вози и да се вози, без да отива никъде, като хваната в капан.

Знаеше, че това е лудост, но не ѝ пукаше. Изправи се рязко и забърза към предната врата, а куфарчето ѝ за документи се заудря в бедрото ѝ. Така и не посмя да го погледне втори път, но се наложи да мине много близо до него, за да стигне до вратата, и въпреки че той отстъпи малко встрани, тя усети как ръката ѝ леко се удари в него, докато го подминаваше.
Дробовете ѝ се свиха, а краката ѝ се подкосиха. Някой я попита дали е добре, и тя с мъка се залюля към вратата. В главата си можеше да чуе гласа му: Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома.

Сграбчи силно дръжката, за да запази равновесие, и едва не се препъна по стъпалата, след което побягна. Усещаше, че хората я зяпат и учудено обръщат глави след нея, а това само влошаваше нещата. Мразеше да привлича внимание и винаги се стараеше да се слива с тълпата и просто да не изпъква с нищо.
Автобусът изхълца отново покрай нея.
Въпреки че въздухът влизаше и излизаше от дробовете ѝ със свистене, напрежението в гърдите ѝ отслабна. Нареди си да забави ход и просто да продължи да върви като нормален човек. Отне ѝ минута, за да успее, и още една, за да се ориентира.

Не беше изпитвала толкова силен пристъп на паническа атака от нощта преди първия ѝ учебен ден в основно училище "Грейди". Тогава Марко, най-добрият ѝ приятел още от детската градина, ѝ беше помогнал да се справи с нея, както и с още една не чак толкова силна, настъпила преди първата ѝ родителска среща.
"Той е просто някакъв човек в автобуса – каза си тя. – Не представлява заплаха, за бога!"
Освен това изобщо не го беше чула да говори в главата ѝ. Да вярваш, че чуваш мислите на другите, си е истинска лудост.
Та нали майка ѝ го набиваше в съзнанието още от... откакто се помнеше?

Най-хубавите спомени на Брийн бяха от времето, когато живееха в малка къща, а нейната спалня беше със скосен таван. Имаха стара тухлена камина във всекидневната – не газова или електрическа, а такава, която се палеше с истинско дърво. Там дворът им беше пълен с приключения също като историите, които баща й разказваше преди лягане.
Вълшебни истории за вълшебни места.
Караниците бяха развалили всичко – както онези, които чуваше през стените, така и звучащите в главата ѝ.
И тогава той си беше тръгнал. Отначало беше само за седмица-две, след което в неделята я водеше на пикник или в зоопарка. По онова време тя си мечтаеше да стане ветеринарен лекар.
След това той просто не се върна.
И повече от петнайсет години по-късно тя все още се надяваше, че баща ѝ ще се върне."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com