"Пулсиращата болка в главата на Брийн Кели се усили, докато се возеше в автобуса, който сякаш страдаше от тежки пристъпи на хълцане. Беше прекарала един ужасен ден (който, за щастие, вече привършваше), но той беше само част от една ужасна седмица в един ужасен месец – или по-скоро два месеца.
Непрекъснато си напомняше, че трябва да бъде по-весела. Беше петък, а това означаваше, че има още цели два дни, преди да е наложително да се върне отново в класната стая и да се опитва да преподава литература на ученици в основното училище.
Естествено, щеше да прекара значителна част от тези два дни в оценяване на контролни работи и подготвяне на уроци, но поне нямаше да бъде в класната стая с всички онези очи, вперени в нея – някои отегчени, други отнесени и само малка част от тях изпълнени с надежда. Не, нямаше да стои изправена пред тях и да се чувства неадекватна и не на мястото си също като гимназистка, която предпочита в този момент да е навсякъде другаде във Вселената, но не и в класната стая.
Напомни си, че преподаването все пак е най-уважаваната, удовлетворяваща, значима и жизненоважна професия.
За жалост обаче, тя не се справяше добре с нея.
Автобусът изхълца отново на следващата си спирка, неколцина души слязоха, други се качиха. Тя ги наблюдаваше. Беше добра в наблюдението, защото то бе значително по-лесно от това да участваш активно в нещо.
Виждаше жената със сивия спортен панталон с телефон в ръка и крайно изтощен поглед. Брийн реши, че е самотна майка, която се прибира след работа и проверява децата си по телефона. Сигурно никога не си беше представяла, че животът ѝ може да е толкова труден.
Или пък двамата тийнейджъри по потници, шорти "Адидас" и със слушалки в ушите. Отиваха да се видят с приятели, да поиграят баскетбол, да хапнат пица, да гледат някой филм. Брийн им завиждаше за възрастта – за тях уикендът не означаваше нищо друго, освен забавления.
А мъжът в черно... Той гледаше право към нея, изучавайки я с очи, така че тя отклони поглед от него. Стори ѝ се познат. Защо ли ѝ се струваше, че го познава? Беше с посребрени коси, приличащи на грива, и Брийн реши, че трябва да е някой преподавател от колежа. Но не. Някакъв си професор в автобуса не би предизвикал сухота в устата ѝ и толкова силно сърцебиене. Тя изпита ужасяващото опасение, че той ще стане и ще се премести до нея. Ако го направеше, тя нямаше да може да слезе от автобуса. Щеше просто да продължи да се вози и да се вози, без да отива никъде, като хваната в капан.
Знаеше, че това е лудост, но не ѝ пукаше. Изправи се рязко и забърза към предната врата, а куфарчето ѝ за документи се заудря в бедрото ѝ. Така и не посмя да го погледне втори път, но се наложи да мине много близо до него, за да стигне до вратата, и въпреки че той отстъпи малко встрани, тя усети как ръката ѝ леко се удари в него, докато го подминаваше.
Дробовете ѝ се свиха, а краката ѝ се подкосиха. Някой я попита дали е добре, и тя с мъка се залюля към вратата. В главата си можеше да чуе гласа му: Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома.
Сграбчи силно дръжката, за да запази равновесие, и едва не се препъна по стъпалата, след което побягна. Усещаше, че хората я зяпат и учудено обръщат глави след нея, а това само влошаваше нещата. Мразеше да привлича внимание и винаги се стараеше да се слива с тълпата и просто да не изпъква с нищо.
Автобусът изхълца отново покрай нея.
Въпреки че въздухът влизаше и излизаше от дробовете ѝ със свистене, напрежението в гърдите ѝ отслабна. Нареди си да забави ход и просто да продължи да върви като нормален човек. Отне ѝ минута, за да успее, и още една, за да се ориентира.
Не беше изпитвала толкова силен пристъп на паническа атака от нощта преди първия ѝ учебен ден в основно училище "Грейди". Тогава Марко, най-добрият ѝ приятел още от детската градина, ѝ беше помогнал да се справи с нея, както и с още една не чак толкова силна, настъпила преди първата ѝ родителска среща.
"Той е просто някакъв човек в автобуса – каза си тя. – Не представлява заплаха, за бога!"
Освен това изобщо не го беше чула да говори в главата ѝ. Да вярваш, че чуваш мислите на другите, си е истинска лудост.
Та нали майка ѝ го набиваше в съзнанието още от... откакто се помнеше?
Най-хубавите спомени на Брийн бяха от времето, когато живееха в малка къща, а нейната спалня беше със скосен таван. Имаха стара тухлена камина във всекидневната – не газова или електрическа, а такава, която се палеше с истинско дърво. Там дворът им беше пълен с приключения също като историите, които баща й разказваше преди лягане.
Вълшебни истории за вълшебни места.
Караниците бяха развалили всичко – както онези, които чуваше през стените, така и звучащите в главата ѝ.
И тогава той си беше тръгнал. Отначало беше само за седмица-две, след което в неделята я водеше на пикник или в зоопарка. По онова време тя си мечтаеше да стане ветеринарен лекар.
След това той просто не се върна.
И повече от петнайсет години по-късно тя все още се надяваше, че баща ѝ ще се върне."
Из книгата
