"Където и да се появеше, със своите сто и осемдесет сантиметра, дълги, стройни крака, изпъната като струна, винаги с безупречен вид и поддържана снежнобяла коса до раменете, Роуз Макарти привличаше погледите на околните като магнит. Нищо не убягваше на проницателните ѝ сини очи. С две-три находчиво подбрани думи, изстреляни с мек, премерен тон, тя умееше да вземе страха на всеки, но за начинаещите служители не пестеше похвалите си, окуражаваше ги, мотивираше ги. Цели двайсет и пет години Роуз бе главен редактор на списание Моуд. Мила, изискана, безупречен професионалист, тя управляваше с желязна ръка, но и с рядко срещан финес и благоразумие. Беше известна с точната си преценка, мъдри решения, винаги в полза на списанието, с отдадеността си на работата и любовта си към модата.
Обичаше цветните акценти и интересните, грабващи окото аксесоари, като пръстен, открит в някой стар, мрачен бижутериен магазин във Венеция, гривна от марокански пазар, интересен шал, игла, изобщо нещо нетрадиционно. Елегантността беше в кръвта ѝ.
Обикновено залагаше на черния цвят, но се случваше и да изненада всички с нещо ярко. Никой не успяваше да ѝ подражава, макар че мнозина се опитваха. Никой не можеше да изглежда така съвършено в девет сутринта или по което и да е време на деня. Пристигаше в офиса бодра и от вратата се залавяше за работа, и така цял ден. Здраво притискаше служителите си, изискваше най-доброто от тях, но най-безпощадна беше към самата себе си.
Всичко това може би се дължеше на любопитната смесица в произхода ѝ. Баща ѝ бе уважаван британски историк, известен преподавател в Оксфорд. Самата тя беше родена и отраснала в Лондон и също бе учила в Оксфорд две години по негово настояване, но не бе необходимо много време да разбере, че науката не е за нея. Майка ѝ, италианка по произход, потомка на голям аристократичен род, беше известен експерт на картини от Италианския Ренесанс. Дъщерите на Роуз обичаха да се шегуват, че тя е италианка вкъщи и британка на работа. В което имаше голяма доза истина. Майката на Роуз беше изключително емоционална, за разлика от баща ѝ - нейна пълна противоположност. Като единствено дете, отгледано с любов и грижа, Роуз бе наследила по нещо и от двамата. Често гостуваше на роднините на майка си в Рим. Владееше безупречно италиански, френски и английски. След двете години в Оксфорд тя продължи да учи в Сорбоната, където ѝ хареса много повече. Страстта и усетът ѝ към модата се бяха проявили още когато беше на двайсет и реши да живее в Париж. Когато се завърна в Лондон, започна стаж в известно британско списание и след няколко месеца хлътна по американския банкер Уолас Макарти. На двайсет и една беше взела импулсивното решение да се премести в Ню Йорк заради него, намери си скромна работа във Вог и пое нагоре по йерархичната стълбица. На трийсет вече се беше издигнала до помощник-редактор. Единайсет години по-късно, когато вече бе на четиресет и една, ѝ предложиха да стане главен редактор на списание Моуд. Тя се превърна в неговата душа и мотор, и вдигна летвата много, много високо. Двайсет и пет години след като Роуз пое този пост, Моуд си оставаше едно от най-влиятелните издания в модния свят. Успехът му безспорно беше нейното изключително постижение. Съпругът ѝ Уолас се гордееше с нея и неизменно я подкрепяше в кариерата ѝ. Бракът им беше еднакво важен и за двамата, техният спокоен пристан. Роуз беше ядрена централа в офиса и любяща съпруга у дома.
Вярна на британското си възпитание, тя никога не говореше за личния си живот на работното място. Рядко споменаваше Уолас, макар че той беше най-важният човек за нея. И докато уверено се утвърждаваше като звезда сред модните редактори, Роуз роди четири дъщери, които станаха смисъла на живота ѝ. През всички години се бе проявявала като истински професионалист - бе взимала минималния отпуск за раждане и се бе връщала в офиса, готова да следва работния ритъм. След всяко майчинство се появяваше стройна и стилна, както винаги, готова да се концентрира отново върху списанието си.
Цели четиридесет години се бе радвала на стабилен брак до смъртта на съпруга си преди четири лета.
Единствено преданата ѝ лична асистентка, Джен Морган, която я следваше неотклонно от Вог до този момент, знаеше какво се случва в личния ѝ живот и колко съкрушена бе от смъртта на Уолас след неочакваното му и кратко боледуване. Роуз се сближи с дъщерите си повече от всякога, често разговаряха по телефона, но както винаги, в офиса за нея съществуваше само Моуд и нищо друго. Кариерата си оставаше нейна страст, а след кончината на Уолас се превърна и в нейно спасение. Умението ѝ да не смесва личния си живот с работата ѝ бе помогнало да създаде завидно успешно списание и семейство с четири млади дами, толкова различни една от друга, но и необичайно близки помежду си и с нея. Гордееше се с тях и с онова, което бяха станали.
Семейството винаги бе заемало централно място в живота ѝ, но сега, след загубата на съпруга ѝ и след като дъщерите им поеха по пътя си, тя се отдаде изцяло на работата си. Сутрин отиваше първа в офиса, а вечер оставаше последна до късно. Години наред успешно бе разпределяла времето си между съпруг, деца и служебни задължения, но вече работата поглъщаше лъвския пай от ежедневието. Тя обожаваше дъщерите си, но те си имаха свой живот и така трябваше да бъде. Не им се бъркаше, не ги притесняваше. Посвети дните и нощите си на Моуд. Живееше и дишаше за списанието, отдаваше пълното си внимание на всеки детайл и проблем. Нищо не можеше да ѝ убегне.
В онази майска сутрин тя огледа насядалите около масата със сдържана усмивка. На заседанието присъстваха старшите редактори, които обичаха да си придават важност, заедно с целия художествен екип. Както винаги Роуз ги изслуша внимателно, но последната дума беше нейна. Не им налагаше мнението си, но с аргументите си успяваше да ги убеди да го приемат за доброто на Моуд. Обичаше списанието като свое дете, като живо, човешко същество. Нямаше нужда да прави догадки. С всяка клетка на тялото си знаеше кое е правилно за списанието и за двайсет и пет години грешките ѝ можеха да се изброят на едната ѝ ръка.
Бяха се събрали за ранно обсъждане на септемврийския брой, който в света на модата имаше емблематично значение и всяка година се приемаше като особено събитие. Всички известни модни списания го правеха, но обемистото издание на Моуд се радваше на особено внимание. По традиция то добиваше колекционерска стойност и печелеше възхищението на ценителите също както и самата Роуз. Почитателите им бяха нетърпеливи да научат какво има да им каже известната модна легенда чрез Моуд за тенденциите през предстоящия зимен сезон. Жените променяха стила си, гардероба си, следваха препоръките на списанието и за актуалния грим и прически, здравословните съвети, и изобщо всичко, което допринасяше за съвършения външен вид. Моуд нищо не налагаше, но читателите тръпнеха в очакване да научат актуалните тенденции.
Обикновено за подготовката на всеки брой отделяха поне три месеца. Но със септемврийския се захващаха още по-рано. Обсъждаха купища информация, като започваха от оформлението на корицата. После определяха основната тема, уточняваха уводната статия, репортажите и рекламите на спонсорите, които плащаха цяло състояние, за да бъдат включени в този брой.
Вече разполагаха с три варианта за корица, но нито един от тях не впечатли Роуз. Струваха ѝ се скучни и лишени от тръпката на непознатото. Искаше ѝ се лицето на корицата да провокира въображението на читателите и да предизвика силен отзвук. Единият от старшите редактори бе предложил нашумяла рок-звезда, която бяха представяли вече, и в нея нямаше нищо ново и различно, колкото и зашеметяващо красива да изглеждаше. Мненията се консолидираха около актриса, носителка на Оскар, но на Роуз ѝ се искаше някое по-младо лице. Редакторът на рубриката за красота се застъпи за Първата дама, която с благотворителната си дейност и остър ум бе спечелила сърцата на американците. Адвокат по професия, тя бе успяла да постави каузите на жените на преден план, веднага след влизането на съпруга ѝ в Белия дом. Личността ѝ несъмнено щеше да привлече внимание, но стилът ѝ бе твърде изискан, почти стерилно консервативен, а и самото ѝ присъствие на корицата според Роуз би изместило акцента от модата.
– Тя е на моите години - неодобрително отсече Роуз. – Не става за септемврийския брой. Може би по-нататък ще свърши работа.
Черити Бенет, най-добрата им стилистка, ги изненада с друго предложение, което побърза да оповести още в първите минути на заседанието. Роуз често ѝ се дразнеше, но уважаваше стила и бързата ѝ мисъл, а Черити умееше да ги предизвиква да сътворяват нещо истински авангардно. Роуз обаче внимаваше да държи изкъсо присъщата на младостта ѝ дързост, за да не ги подтикне да отидат твърде далеч. Черити имаше абаносовочерна коса, бяло като слонова кост лице с остри черти и не се притесняваше да дава акъл на главния редактор. Роуз се възхищаваше на това ѝ качество и се вслушваше в съветите ѝ. И макар да не хранеше лични симпатии към нея, разбираше, че пиперливите ѝ нестандартни идеи бяха пробуждащ зов да вървят крачка пред съвременните тенденции."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
