"Където и да се появеше, със своите сто и осемдесет сантиметра, дълги, стройни крака, изпъната като струна, винаги с безупречен вид и поддържана снежнобяла коса до раменете, Роуз Макарти привличаше погледите на околните като магнит. Нищо не убягваше на проницателните ѝ сини очи. С две-три находчиво подбрани думи, изстреляни с мек, премерен тон, тя умееше да вземе страха на всеки, но за начинаещите служители не пестеше похвалите си, окуражаваше ги, мотивираше ги. Цели двайсет и пет години Роуз бе главен редактор на списание "Моуд". Мила, изискана, безупречен професионалист, тя управляваше с желязна ръка, но и с рядко срещан финес и благоразумие. Беше известна с точната си преценка, мъдри решения, винаги в полза на списанието, с отдадеността си на работата и любовта си към модата.
Обичаше цветните акценти и интересните, грабващи окото аксесоари, като пръстен, открит в някой стар, мрачен бижутериен магазин във Венеция, гривна от марокански пазар, интересен шал, игла, изобщо нещо нетрадиционно. Елегантността беше в кръвта ѝ.
Обикновено залагаше на черния цвят, но се случваше и да изненада всички с нещо ярко. Никой не успяваше да ѝ подражава, макар че мнозина се опитваха. Никой не можеше да изглежда така съвършено в девет сутринта или по което и да е време на деня. Пристигаше в офиса бодра и от вратата се залавяше за работа, и така цял ден. Здраво притискаше служителите си, изискваше най-доброто от тях, но най-безпощадна беше към самата себе си.
Всичко това може би се дължеше на любопитната смесица в произхода ѝ. Баща ѝ бе уважаван британски историк, известен преподавател в Оксфорд. Самата тя беше родена и отраснала в Лондон и също бе учила в Оксфорд две години по негово настояване, но не бе необходимо много време да разбере, че науката не е за нея. Майка ѝ, италианка по произход, потомка на голям аристократичен род, беше известен експерт на картини от Италианския Ренесанс. Дъщерите на Роуз обичаха да се шегуват, че тя е италианка вкъщи и британка на работа. В което имаше голяма доза истина. Майката на Роуз беше изключително емоционална, за разлика от баща ѝ - нейна пълна противоположност. Като единствено дете, отгледано с любов и грижа, Роуз бе наследила по нещо и от двамата. Често гостуваше на роднините на майка си в Рим. Владееше безупречно италиански, френски и английски. След двете години в Оксфорд тя продължи да учи в Сорбоната, където ѝ хареса много повече. Страстта и усетът ѝ към модата се бяха проявили още когато беше на двайсет и реши да живее в Париж. Когато се завърна в Лондон, започна стаж в известно британско списание и след няколко месеца хлътна по американския банкер Уолас Макарти. На двайсет и една беше взела импулсивното решение да се премести в Ню Йорк заради него, намери си скромна работа във "Вог" и пое нагоре по йерархичната стълбица. На трийсет вече се беше издигнала до помощник-редактор. Единайсет години по-късно, когато вече бе на четиресет и една, ѝ предложиха да стане главен редактор на списание "Моуд". Тя се превърна в неговата душа и мотор, и вдигна летвата много, много високо. Двайсет и пет години след като Роуз пое този пост, "Моуд" си оставаше едно от най-влиятелните издания в модния свят. Успехът му безспорно беше нейното изключително постижение. Съпругът ѝ Уолас се гордееше с нея и неизменно я подкрепяше в кариерата ѝ. Бракът им беше еднакво важен и за двамата, техният спокоен пристан. Роуз беше ядрена централа в офиса и любяща съпруга у дома.
Вярна на британското си възпитание, тя никога не говореше за личния си живот на работното място. Рядко споменаваше Уолас, макар че той беше най-важният човек за нея. И докато уверено се утвърждаваше като звезда сред модните редактори, Роуз роди четири дъщери, които станаха смисъла на живота ѝ. През всички години се бе проявявала като истински професионалист – бе взимала минималния отпуск за раждане и се бе връщала в офиса, готова да следва работния ритъм. След всяко майчинство се появяваше стройна и стилна, както винаги, готова да се концентрира отново върху списанието си.
Цели четиридесет години се бе радвала на стабилен брак до смъртта на съпруга си преди четири лета.
Единствено преданата ѝ лична асистентка, Джен Морган, която я следваше неотклонно от "Вог" до този момент, знаеше какво се случва в личния ѝ живот и колко съкрушена бе от смъртта на Уолас след неочакваното му и кратко боледуване. Роуз се сближи с дъщерите си повече от всякога, често разговаряха по телефона, но както винаги, в офиса за нея съществуваше само "Моуд" и нищо друго. Кариерата си оставаше нейна страст, а след кончината на Уолас се превърна и в нейно спасение. Умението ѝ да не смесва личния си живот с работата ѝ бе помогнало да създаде завидно успешно списание и семейство с четири млади дами, толкова различни една от друга, но и необичайно близки помежду си и с нея. Гордееше се с тях и с онова, което бяха станали.
Семейството винаги бе заемало централно място в живота ѝ, но сега, след загубата на съпруга ѝ и след като дъщерите им поеха по пътя си, тя се отдаде изцяло на работата си. Сутрин отиваше първа в офиса, а вечер оставаше последна до късно. Години наред успешно бе разпределяла времето си между съпруг, деца и служебни задължения, но вече работата поглъщаше лъвския пай от ежедневието. Тя обожаваше дъщерите си, но те си имаха свой живот и така трябваше да бъде. Не им се бъркаше, не ги притесняваше. Посвети дните и нощите си на "Моуд". Живееше и дишаше за списанието, отдаваше пълното си внимание на всеки детайл и проблем. Нищо не можеше да ѝ убегне.
В онази майска сутрин тя огледа насядалите около масата със сдържана усмивка. На заседанието присъстваха старшите редактори, които обичаха да си придават важност, заедно с целия художествен екип. Както винаги Роуз ги изслуша внимателно, но последната дума беше нейна. Не им налагаше мнението си, но с аргументите си успяваше да ги убеди да го приемат за доброто на "Моуд". Обичаше списанието като свое дете, като живо, човешко същество. Нямаше нужда да прави догадки. С всяка клетка на тялото си знаеше кое е правилно за списанието и за двайсет и пет години грешките ѝ можеха да се изброят на едната ѝ ръка.
Бяха се събрали за ранно обсъждане на септемврийския брой, който в света на модата имаше емблематично значение и всяка година се приемаше като особено събитие. Всички известни модни списания го правеха, но обемистото издание на "Моуд" се радваше на особено внимание. По традиция то добиваше колекционерска стойност и печелеше възхищението на ценителите също както и самата Роуз. Почитателите им бяха нетърпеливи да научат какво има да им каже известната модна легенда чрез "Моуд" за тенденциите през предстоящия зимен сезон. Жените променяха стила си, гардероба си, следваха препоръките на списанието и за актуалния грим и прически, здравословните съвети, и изобщо всичко, което допринасяше за съвършения външен вид. "Моуд" нищо не налагаше, но читателите тръпнеха в очакване да научат актуалните тенденции.
Обикновено за подготовката на всеки брой отделяха поне три месеца. Но със септемврийския се захващаха още по-рано. Обсъждаха купища информация, като започваха от оформлението на корицата. После определяха основната тема, уточняваха уводната статия, репортажите и рекламите на спонсорите, които плащаха цяло състояние, за да бъдат включени в този брой.
Вече разполагаха с три варианта за корица, но нито един от тях не впечатли Роуз. Струваха ѝ се скучни и лишени от тръпката на непознатото. Искаше ѝ се лицето на корицата да провокира въображението на читателите и да предизвика силен отзвук. Единият от старшите редактори бе предложил нашумяла рок-звезда, която бяха представяли вече, и в нея нямаше нищо ново и различно, колкото и зашеметяващо красива да изглеждаше. Мненията се консолидираха около актриса, носителка на "Оскар", но на Роуз ѝ се искаше някое по-младо лице. Редакторът на рубриката за красота се застъпи за Първата дама, която с благотворителната си дейност и остър ум бе спечелила сърцата на американците. Адвокат по професия, тя бе успяла да постави каузите на жените на преден план, веднага след влизането на съпруга ѝ в Белия дом. Личността ѝ несъмнено щеше да привлече внимание, но стилът ѝ бе твърде изискан, почти стерилно консервативен, а и самото ѝ присъствие на корицата според Роуз би изместило акцента от модата.
- Тя е на моите години - неодобрително отсече Роуз. - Не става за септемврийския брой. Може би по-нататък ще свърши работа.
Черити Бенет, най-добрата им стилистка, ги изненада с друго предложение, което побърза да оповести още в първите минути на заседанието. Роуз често ѝ се дразнеше, но уважаваше стила и бързата ѝ мисъл, а Черити умееше да ги предизвиква да сътворяват нещо истински авангардно. Роуз обаче внимаваше да държи изкъсо присъщата на младостта ѝ дързост, за да не ги подтикне да отидат твърде далеч. Черити имаше абаносовочерна коса, бяло като слонова кост лице с остри черти и не се притесняваше да дава акъл на главния редактор. Роуз се възхищаваше на това ѝ качество и се вслушваше в съветите ѝ. И макар да не хранеше лични симпатии към нея, разбираше, че пиперливите ѝ нестандартни идеи бяха пробуждащ зов да вървят крачка пред съвременните тенденции.
- Какво ще кажете за Паскал Солон? - попита Черити. - Тя е двайсет и две годишна, забележителна красавица и наскоро обра всички награди на фестивала в Кан за новия си филм. Преживява бурна връзка с Никола Бато, автора на книгата, върху която е базиран филмът. Той е четирийсет и две годишен, почти два пъти по-възрастен от нея - двамата бяха в центъра на вниманието в Кан, - и явно демонстрираха отношенията си. Естествено, е семеен и е най-нашумелият автор на бестселъри във Франция. Всички са сигурни, че тя ще спечели "Оскар" за ролята си и несъмнено "Златен глобус" - наградата на чуждестранната преса, която често предсказва как Академията ще гласува на "Оскар"-ите. - Млада е, ново лице и не съм виждала момиче с по-чувствена външност. Толкова е секси, от нея лъха едно такова невинно сладострастие. Пред нея Лолита изглежда като Мини Маус. Какво ще кажете? - Тя впери поглед в Роуз, която в продължение на минута остана смълчана, с нетрепващо изражение, замислена, без никаква реакция. Роуз умееше да остава непроницаема за околните, докато не пожелаеше да сподели мислите си.
- Може да се помисли - пестеливо отвърна тя. Когато някоя идея не ѝ допадаше, оставаше хладна като сфинкс. За онези, които добре я познаваха, беше ясно, че това предложение не я грабна. А от опит знаеха, че не я ли спечелят на обсъждането, значи идеята изобщо нямаше да види бял свят. Роуз вярваше в решенията, които взимаше.
- Не я ли дръпнем ние, "Вог" няма да я изпуснат - заяви Черити в желанието си да предизвика Роуз да ангажира Паскал преди всички останали, макар да знаеше, че тя никога не допускаше "Моуд" да се принизява до таблоидната журналистика. Позволяваха си да подхвърлят някой и друг любопитен детайл от личния живот, но без да прекрачват мярката. Роуз бе поставила правила и строги граници и очакваше от редакторите си да ги спазват. Можеха да се публикуват статии единствено върху потвърдени факти и не допускаше долнопробен тон в списанието си. Не понасяше злостни нападки и жълти клюки. Издаваше списание за мода и не искаше да се ровят в често мръсното бельо на гостите си. Обикновено известните личности криеха много тайни. Черити Бенет винаги се опитваше да притиска Роуз да прекрачва границата и когато успяваше да я вбеси достатъчно, тя без колебание я слагаше на място. Този път остана без коментар, само стисна устни, което за всички присъстващи бе опасен знак.
- Не можем да оправдаем интереса си към нея с любовната ѝ връзка с известен писател - каза Роуз накрая. "А пък и до излизането на септемврийския брой може вече да е приключила. Филмът току-що излезе. След четири месеца може да спи с някой друг и нашата новина ще е стар и смешен шлагер. - Мразеше да се занимава с клюки и всички знаеха, че прави всичко възможно да ги избягва. Пишеха на сериозни теми, интервютата им имаха за цел да разкрият детайли за професионалните и личните планове на гостите, затова любовна афера с женен мъж, макар и известен, не беше достатъчно убедителна причина за Роуз да избере Паскал за корицата. Но несъмнено Паскал Солон се бе превърнала в голяма звезда за кратко време с трудната си роля, която бе изиграла блестящо. А Никола Бато бе продуцент и режисьор, и както изглежда, личен ментор на младата актриса в свободното си време. И тя му се отплащаше с изключителното си изпълнение. Роуз научи за горещата им връзка от Черити. Тази пикантна информация беше точно по вкуса на младата редакторка. Роуз се стремеше главното място да си остане запазено за модата, а не за нечия разголена личност.
- Аферата им може и да не приключи толкова бързо, колкото си мислиш – запъна се Черити. - Говори се, че е бременна, и като нищо ще излезе, че имаме точното попадение. - Самодоволството ѝ накара друга от редакторките да завърти очи от досада.
- О, моля те, само не ми пробутвай поредната гола звезда с огромен корем на корицата. По-скоро бих избрала да сложа Първата дама в тъмносин костюм и бяла шемизета с джувка. Не искам да публикуваме още една бременна известна личност - сопна се Роуз, видимо раздразнена.
- Няма да си личи, ако я снимаме сега - каза Черити и погледна разочаровано Роуз, която проучваше списъка с други предложения, но нито едно не привлече вниманието ѝ.
- Какво ще кажете за Микейла Лим? - замислено подхвърли Роуз. - Друга млада изгряваща звезда, прочула се с брилянтния си образ в наскоро излязъл филм.
- Да я оставим за следващата година - контрира Черити. - Още никой не е чувал за нея. А и не може да се мери с Паскал. Прекалено млада е. Едва навърши деветнайсет. Добре е да са я чували все пак преди да я сложим на септемврийския брой. - Роуз кимна в съгласие. Имаше основание в това твърдение. - Помислете само - Никола Бато е голяма риба и ако вземе да напусне жена си заради Паскал Солон, новината ще гръмне по цял свят и нашето септемврийско издание ще е най-горещото на пазара. Иска ми се да яхнем тази вълна - каза Черити с решителност. Паскал беше умопомрачителна красавица и нямаше спор, че би изглеждала зашеметяващо на корицата, каквото и да облече. Въпреки всичко Роуз не одобряваше този избор.
- Така ще изглежда, че поощряваме изневерите и възхваляваме мъжете-прелюбодейци. Това е Америка, а не Франция, Черити. Американците не обичат неверните съпрузи. - Преди "Моуд" Черити бе работила за френско модно списание, което бе на крачка от таблоидната журналистика. С каменно изражение и леден тон, Роуз прониза с електриковосиния си поглед старшата стилистка, която така решително отстояваше избора на Паскал. - Ние не сме нито таблоид, нито списание за филми - отсече тя. - Има толкова много други списания, които се занимават с тези новини. Да не забравяме кои сме. - Черити помръкна и продължиха с обсъждането на други детайли от броя, които не търпяха отлагане. Накрая на заседанието все още нямаха решение за корицата.
- Мисля, че не му е за пръв път да залита по други жени - продължи Черити след края на срещата. - Забравих каква точно е жена му - с нищо не е известна, но е приятна на вид. Писателка ли беше, журналистка ли, нещо такова.
- Жена му е известен вътрешен дизайнер - коригира я Роуз. - Имат малки деца. Не ми харесва тази история - заяви тя и стана, което беше знак за всички да се захващат за работа. Срещата бе продължила почти два часа, което им даде възможност да разгледат доста въпроси. А в такова голямо издание те бяха хиляди. Последната дума щеше да е на Роуз, но всички без изключение знаеха, че тя винаги избираше онова, което щеше да е най-добре за "Моуд". Притежаваше безпогрешен инстинкт за това, независимо от личните си пристрастия. Тъкмо по този начин печелеше уважението на екипа си, дори на Черити, която този път никак не искаше да отстъпи. Тя бе най-младата от всички и обикновено Роуз харесваше дързостта ѝ. Не и този път.
Роуз побърза да напусне конферентната зала веднага след края на срещата. Знаеше, че я очакват безброй имейли и съобщения на бюрото. Джен Морган щеше да се справи с голяма част от тях, но повечето изискваха Роуз да върне обаждане лично, за да се стигне до решение. Голямата отговорност се падаше изцяло на нея. Никога не се оплакваше. Дори конкурентите ѝ признаваха, че тя е един от най-добрите редактори в бранша, с голям кураж в мисиите, които избираше. Роуз беше пламенен борец за правата на жените. Лоялността и откровеността заемаха почетно място в ценностната ѝ система, те бяха и сърцевината на всяко интервю и уводна статия.
Роуз прелетя покрай бюрото на Джен без дори да я погледне, притиснала купчината папки от заседанието към гърдите си. Имаше насрочени срещи една след друга до края на деня и нямаше нито секунда свободно време.
- Имаме ли корица? - усмихната попита Джен.
- Още не. Предстои ми важен разговор. За около петнайсет-двайсет минути не ме свързвай с никого - подхвърли тя от вратата на кабинета си към Джен, чието бюро бе разположено в преддверието.
- Камарата на бюрото ти застрашително нараства - напомни ѝ Джен. - След двайсет минути ще те затрупа.
- Няма как. Налага се да проведа този разговор. Задава се буря - отвърна тя без повече обяснения.
Джен безмълвно повдигна едната си вежда. От опит знаеше, че няма смисъл да пита, Роуз не би споделила нищо повече. Рядко се доверяваше на някого в работата си, дори и на асистентката си.
- Ще удържам прииждащите пълчища - обеща Джен. Беше добра в работата си и Роуз оценяваше способността ѝ да се справя с милионите дребни детайли, съпътстващи ежедневието им.
Роуз влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си, после се настани на бюрото. Разбра, че Джен не преувеличаваше. Пред нея се извисяваше планина от документи, принтирани имейли и други материали. Опита се да не я гледа и набра познатия номер. Знаеше, че няма да успее да се свърже с Оливия по това време, затова не я потърси. Отскоро бе назначена за съдия във Върховния съд и в девет и половина или щеше да е в съдебната зала, или с адвокатите в кабинета си. Оливия бе третата дъщеря на Роуз и тя много се гордееше с нея. Оливия имаше изключително отговорна работа, беше омъжена за Харли Фостър, съдия във Федералния съд, двайсет и една години по-възрастен от нея, неин професор в юридическия факултет. Двамата имаха четиринайсетгодишен син, Уил, и много сериозно, консервативно семейство.
Атина, най-голямата ѝ дъщеря, никога не бе първият избор на Роуз, ако трябваше да сподели за възникнал проблем. Тя имаше безгрижно, философско, винаги позитивно отношение към живота, типично за калифорнийците, и винаги успокояваше майка си, че всичко ще се нареди, дори когато бе очевидно, че това няма как да се случи. Отличаваше се с напълно различен мироглед от този на майка си и сестрите си. Бе избрала друг живот за себе си. На четиридесет и три, Атина бе живяла петнайсет години в Ел Ей, работеше като директор в телевизия, бе написала няколко готварски книги за вегетарианци и вегани, превърнали си в бестселъри, и притежаваше собствени вегански ресторанти. От тринайсет години живееше с един партньор. Шеф Джо Тайлър бе собственик на известен ресторант в Ел Ей и бе пет години по-млад от Атина. Не бяха женени и нямаха никакво желание да направят тази стъпка, но изглеждаха напълно щастливи. Отглеждаха цяла глутница кучета, които Атина наричаше свои "бебчета". Беше заявила, че те са единствените, които иска да има. Твърдеше, че бракът е нечия измишльотина, която често не проработва, а отглеждането на деца не е за нея. Радваше се на чуждите, играеше понякога с тях и с това се изчерпваше "отношението" ѝ към децата. Джо твърдо подкрепяше избора ѝ."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
