Александра Маунтбатън притежаваше здрав разум. В това вярваха приятелките ѝ. Но, честно казано, Алекс изобщо не притежаваше такъв – поне не и когато ставаше дума за очарователни джентълмени с дръзки зелени очи. Ако притежаваше поне капчица здрав разум, тя никога не би се проявила като пълна глупачка в случая с Женкаря от книжарницата. Дори и сега, след повече от половин година, можеше да възпроизведе наум неловката случка до най-малките подробности, сякаш я наблюдаваше да се разиграва на театрална сцена.
Място на действието: книжарница Хачардс.
Време на действието: сряда следобед през ноември.
Действащи лица: Александра, естествено. Трите ѝ най-добри приятелки: Никола Тийг, лейди Пенелопи Кампиън и Ема Пембрук, херцогиня Ашбъри. И появяващият се за пръв път в главната роля (фанфари, моля) - Женкаря от книжарницата.
Описание на сцената: Александра крепеше в едната си ръка кулата от книги на Никола, а със свободната трескаво прелистваше книгата, която бе избрала за себе си. Екземпляр от каталога на Месие за звездните купове и планетарните мъглявини, който бе открила като истинска перла в секцията за стари книги. Цяла вечност бе търсила този каталог. Не можеше да си позволи да си купи нов.
В един момент се взираше с неописуемо блаженство в описанието на небесните мъглявини, а в следващия... Бам! Сблъсък от космически мащаб. Причината остана неизяснена. Навярно бе направила крачка назад или може би той се бе извърнал, без да гледа. Нямаше значение. Независимо чий лакът се бе блъснал в ръката на другия, бе влязъл в сила законът от физиката за равните по сила и противодействие реакции. После влезе в сила и земното притегляне и всичките ѝ книги се сгромолясаха на пода, а когато тя вдигна поглед от купчината... той беше там! Елегантно разрошена кестенява коса, модно одеяние, одеколон, ухаещ на грях - и усмивка, вероятно усъвършенствана още в младежките години, несъмнено с едничката цел да накара жените винаги и всичко да му прощават. С непринуден чар джентълменът събра книгите. Алекс стоеше като вцепенена и не можа да помръдне, за да му помогне. Той я попита за името ѝ, а тя едва успя да го смутолеви. Непознатият красавец я помоли да му препоръча книга - подарък, бе заявил, за две млади момичета. В отговор тя запелтечи още повече. Той се бе приближил достатъчно близо, за да вдъхне тя одеколона му с аромат на пръст и разлистена гора, толкова мъжествен и опияняващ, че Алекс едва не припадна насред стелажите със стари книги. Но в следващия момент той я погледна с топлите си зелени очи - истински я погледна - по начин, по който хората рядко го правеха, защото това означаваше да позволиш на другия в отговор също да те погледне истински. Равни по сила и противоположни реакции.
Джентълменът я бе накарал да се почувства като единствената жена в книжарницата. Може би единствената жена в целия свят. Или във Вселената. Мигът сякаш продължи цяла вечност, но в същото време свърши прекалено скоро. После красавецът галантно се поклони, сбогува се с френското adieu и с бърза крачка се отдалечи със скъпоценния каталог на Месие под мишница, зарязвайки Александра с някаква скучна книга с разкази за послушни момичета. Край на сцената. Или поне би трябвало да бъде краят.
Алекс бе изпълнена с решителност да изтрие спомена за случилото се от мисловната си черна дъска, но Пени - неизличимата романтичка сред приятелките - не ѝ позволи. Тъй като той не се бе представил, Пени го бе удостоила с изключително абсурдни титли. Отначало той беше просто Женкаря от книжарницата, но седмиците минаваха и неотразимият чаровник много бързо се бе изкачил по стълбата на благородниците. Сър Читател. Лорд Литература. Херцог Хачардс. Престани, не спираше да ѝ повтаря Алекс. Това беше преди векове, а оттогава не съм го виждала нито веднъж. Той със сигурност дори изобщо не си спомня за мен. Нищо особено не се е случило. Само че не беше съвсем нищо. Споменът за онази среща се бе загнездил в някакво идиотско ъгълче на съзнанието ѝ, разцъфтяваше с небесни дъги и потайно искреше, докато накрая не се превърна в.. нещо. Нещо прекалено засрамващо, за да го признае на глас, дори пред Пени, Ема и Никола. Честно казано, Алекс се стараеше да не го признава дори пред себе си.
От онзи ден, когато ѝ се случваше да посещава книжарницата Хачардс или Храмът на музите, или дори библиотеката Минерва, тя се оглеждаше за него. Представяше си как двамата може отново да се сблъскат, а после той щеше да ѝ признае, докато си пиеха следобедния чай, който постепенно щеше да премине във вечеря, как и той е бродил из всички книжарници с надеждата да я срещне. Защото, съвсем естествено, през онези две минути на болезнен едностранен разговор, той изведнъж бе прозрял, че тромавата, несвързано бъбреща девойка от работническата класа, толкова дребничка, че спокойно можеше да се побере в кухненски шкаф със средни размери, е всичко, за което някога бе мечтал."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
