"Рафаел беше петнайсетгодишен, когато майка му умря и го отърва от мъките си. Дъжд се сипеше върху опечалените, сгушени под чадъри в малкото гробище на кибуца. Тувия, бащата на Рафаел, ридаеше горчиво. Години наред той се бе грижил всеотдайно за жена си и сега изглеждаше изгубен и съкрушен. Рафаел, обут в къси панталони, се отдели от останалите и дръпна качулката на спортната си фланела над очите, така че никой да не разбере, че не плаче. Помисли си: сега, когато вече е мъртва, нека види какво си мислех за нея.
Това беше през зимата на 1962-ра. Година по-късно баща му срещна Вера Новак, която бе дошла в Израел от Югославия, и те станаха двойка. Вера беше пристигнала с единствената си дъщеря Нина - високо, светлокосо момиче на седемнайсет години, чието дълго лице, бледо и много красиво, бе лишено от почти всякакво изражение. Момчетата от класа на Рафаел нарекоха Нина Сфинкса. Те се промъкваха зад нея и имитираха походката ѝ, начина, по който прегръщаше с ръце раменете си и се взираше с празен поглед пред себе си. Когато веднъж хвана две деца да я имитират, тя просто ги би до кръв с юмруци. Никога не бяха виждали такъв побой в кибуца. Не беше за вярване каква свирепа сила се криеше в тънките ѝ ръце и крака. Тръгнаха слухове. Разправяха, че докато майка ѝ била политзатворник в ГУЛаг, малката Нина живяла на улицата. На улицата, казваха с многозначителен поглед. Разправяха, че в Белград се била присъединила към банда невръстни диваци, които отвличали деца за откуп. Това говореха. Хората говорят.
Побоят, както и други случки и слухове не успяваха да пробият мъглата, в която живееше Рафаел след смъртта на майка си. Месеци наред той беше в самоиндуцирана кома. Два пъти на ден, сутрин и вечер, взимаше по едно хапче мощно приспивателно от аптечката на майка си. Дори не забелязваше Нина, когато я срещаше понякога из кибуца.
Но една вечер, около шест месеца след като майка му умря, докато минаваше напряко през авокадовите овошки за физкултурния салон, насреща му изникна Нина. Тя вървеше с наведена глава, обхванала раменете си с ръце, сякаш около нея цареше студ. Рафаел спря и се стегна по причини, които не разбираше. Нина беше в своя си свят и не го забеляза. Той я видя как се движи. Това беше първото му впечатление: нейното кротко, пестеливо движение. Високото ѝ, ясно чело и тънката синя рокля, която се вееше, покрила наполовина пищялите ѝ.
Изражението му, когато го разказваше...
Едва когато се приближиха един до друг, Рафаел видя, че тя плаче - тихи, приглушени ридания, - и тогава тя го забеляза и спря, сви се. Погледите им се заплетоха мимолетно и с тъга може да се добави - неразривно.
– Небето, земята, дърветата - каза ми Рафаел, – не знам... Имах чувството, че природата е изпаднала в несвяст.
Нина първа се съвзе. Изсумтя гневно и забърза нататък. Той имаше време да зърне лицето ѝ, което моментално бе смъкнало всякакво изражение, и нещо вътре в него се втурна към нея. Той протегна ръка подире ѝ...
Направо го виждам как стои там с протегната ръка.
И така ще си остане, с протегната ръка, в продължение на четиресет и пет години.
Но онзи ден в овощната градина, без да се замисли, преди да се поколебае и да се възпре, той хукна подире ѝ, за да ѝ каже какво е разбрал в момента, в който я видя. Всичко вътре в него се съживило, каза ми. Помолих го да обясни. Той промърмори нещо за всички неща, които били спали в него през годините на болестта на майка му и още повече след нейната смърт. Сега всичко беше изведнъж спешно и съдбоносно и той не се съмняваше, че Нина ще му се отдаде точно там, в този миг.
Нина чу стъпките му как я гонят. Спря, обърна се и бавно го огледа.
– Какво има? - излая тя в лицето му.
Той трепна, шокиран от красотата ѝ и може би също от нейната грубост - и най-вече, страхувам се, от комбинацията от двете. Това той все още си го има: слабост към жените с малко - само капка - агресия и дори бруталност. Тази пикантност. Рафаел, Рафи... Нина сложи ръце на кръста си и пред него щръкна едно кораво улично момиче. Ноздрите ѝ се разшириха, тя го подуши и Рафаел видя нежна синя вена да пулсира на врата ѝ, а устните му изведнъж го заболяха; това ми каза той: те буквално пареха и жадуваха. Добре, схващам, помислих си. Нямам нужда от такива подробности. Сълзите все още блестяха по бузите на Нина, но очите ѝ бяха студени и змийски.
– Прибирай се у дома, момче - каза тя и той поклати глава, не. Тя бавно приближи челото си към главата му, сякаш я измерваше напред-назад в търсене на най-правилната точка, той затвори очи и тя така му наби канчето, че той полетя назад и се приземи в хралупата на едно авокадово дърво.
– Сорт Етингер - той изтъкна името на дървото, когато ми разказа историята, за да не забравя, не дай боже, че всеки детайл в сцената е важен, защото така се изгражда митология. Зашеметен, той лежеше в хралупата, докосна цицината, която вече растеше на челото му, след което замаяно се изправи. Рафаел не бе докосвал никого от смъртта на майка си, нито някой го бе докосвал, освен децата, които се биеха с него. Но това, той усещаше, беше различно. Тя бе дошла, за да отвори най-накрая съзнанието му и да го избави от мъчението. През заслепяващата болка той извика онова, което бе осъзнал в мига, в който я видя, макар да беше изумен, когато думите излязоха от устата му, безвкусни и груби.
– Думи, които момчетата използват - каза ми той, – като искам да те чукам, такива неща. – Толкова различни от чистата му, добросъвестна мисъл. – Но за секунда-две видях на лицето ѝ, че въпреки мръсния език тя ме разбра. И може би това се е случило - откъде да знам? Защо по презумпция да не повярваме, че едно момиче, родено в Югославия, което в продължение на няколко години наистина е било, както се оказа по-късно, изоставено дете без майка или баща, би могло - въпреки тези встъпителни статистики или може би именно заради тях - в момент на умиление да погледне в очите на едно израелско хлапе от кибуц, на едно момче, което се взира навътре в себе си, или поне така си го представям на шестнайсет, самотно момче, пълно с тайни и сложни изчисления и величествени жестове, за които никой на света не знаеше. Тъжно, мрачно момче, но толкова красиво, че направо да се разплачеш.
Рафаел, моят баща. Има един известен филм, в момента не мога да се сетя за заглавието (и не ми се губи нито секунда в Google), където героят се връща в миналото, за да поправи грешка, да предотврати световна война или нещо подобно. Какво не бих дала да се върна в миналото, само и само да попреча на тези двамата изобщо някога да се срещнат."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
