"Елиза знаеше, бе, че нещо беше полетяло във въздуха. Взираше се объркано в смаяната тълпа. Защо майка ѝ не ѝ отговаряше? Момичето дръпна ръкава на Анна и видя, че кокалчетата ѝ са побелели от стискане на парапета. Долу тълпата вече се беше втурнала напред и през облака прах Елиза зърна войници, които тичаха към вицекраля от всички посоки. Ужасната миризма на обгорен метал и някакви химикали затрудняваше дишането ѝ. Тя се изкашля и след това отново дръпна ръкава на майка си.
– Мамо! - изпищя.
Но майка ѝ просто се взираше с пребледняло лице, широко отворени очи и напълно замръзнала. В странното си състояние на временно вцепенение сякаш единственото, което Анна забелязваше, беше, че жената в зелено отсреща е припаднала. Елиза също я видя, но не знаеше защо майка ѝ продължава да сочи към нея. Осъзнаваше единствено ужасното усещане в стомаха си и желанието да заплаче.
– Татко е добре, нали, мамо?
Най-сетне Анна я забеляза.
– Не знам, скъпа.
Макар да изглеждаше, сякаш има очи само за жената отсреща, Анна беше видяла мъжа си да залита, а след това да пада напред. За момент той като че ли се поизправи и дори се усмихна на Елиза, но след това отново се отпусна и този път остана неподвижен. Слугата, който беше държал чадъра на вицекраля, също беше паднал настрани и сега висеше, заплетен във въжетата на хаудата.
Елиза можеше да мисли само за едно - за татко си. Беше добре. Той... трябваше да е добре. Изведнъж разбра какво трябва да направи и оставяйки майка си, бързо се завъртя на пети, изтича надолу по стълбите и излезе на улицата, където се сблъска с индийско момче, което изглеждаше немного по-голямо от нея. Неспособна да намери правилните думи, тя се втренчи невярващо в него.
– Моят татко - прошепна.
Момчето я хвана за ръка.
– Ела. Нищо не можеш да направиш.
Но Елиза трябваше да види баща си. Тя се отскубна от момчето и си проправи път през тълпата. Когато стигна отпред, замръзна. Слонът беше толкова ужасе́н, че отказваше да коленичи, и Елиза с потрес наблюдаваше как друг английски офицер поставя стълба върху сандък от близък магазин, за да може баща ѝ да бъде свален. След като го направиха, положиха Дейвид на тротоара. Отначало тялото му изглеждаше без драскотина, макар че лицето му беше белезникаво като лед, а очите му бяха широко отворени от шока. Елиза се препъна и едва не падна, докато тичаше да коленичи до баща си. Взря се в него с ужас, после се хвърли напред и го прегърна. Роклята ѝ бавно попиваше кръвта, изтичаща от човека, когото обичаше повече от всички останали на света.
– Боя се, че не е имал никакъв шанс бедният човечец - каза някой. – Винтове, пирони, грамофонни игли, стъкло. Изглежда, това са сложили в експлозива тези гадове. Нещо го е пронизало право в гърдите. Почти случайност, бих казал. Ако трябва, ще изравним Чандни Чоук със земята, но ще научим коя е тази така наречена Група за освобождение, която стори това. Елиза продължаваше да прегръща баща си и прошепна в ухото му:
– Обичам те, тате.
Винаги след това си казваше, че той я е чул. Тогава над нарастващия шепот на тълпата момчето заговори нежно:
– Моля ви, госпожице, позволете ми да ви помогна.
Той си е отишъл. Когато Елиза вдигна поглед към него, всичко ѝ изглеждаше нереално.
Част първа
"Далеч от нас в сънищата и във времето, Индия принадлежи към древния Ориент на нашата душа."
Андре Малро, Антимемоари, 1967 г.
Индийско княжество Джурайпур, Раджпутана*, Индийската империя Ноември 1930 г.
Елиза зърна крепостта само за миг. Шокира я начинът, по който блестеше - мираж, призован от пустинната мъгла, неземен и малко плашещ. Вятърът се поколеба, а след това отново се засили и за момент тя затвори очи, за да си почине от потрепващото продължение на пясъците. Намираше се много далеч от дома и не можеше дори да си представи как ще се развият нещата, но връщане назад нямаше. Усети как стомахът ѝ се присвива от страх. Беше на двайсет и девет години и това щеше да е най-голямата ѝ поръчка, откакто бе започнала да работи като професионален фотограф. Все още не беше наясно и защо Клифърд Салтър я беше избрал. Обяснил ѝ бе, че тя вероятно ще е в по-добра позиция да снима жените от двореца, тъй като повечето все още се дразнели от външни хора и особено от мъже. А вицекралят изрично поискал британски фотограф, за да се предпази от евентуални заговори.
Щеше да ѝ се плаща ежемесечно, а в края на поръчението и при успешен резултат еднократно щеше да получи по-голяма сума. Тя отвори очи насред сгъстения въздух, изпълнен с проблясващи частици пясък и прах. Крепостта отново се беше скрила от погледа, а над нея се ширеше безупречно синьо и безмилостно жежко небе. Ескортът, който съпровождаше Елиза до града, се обърна, за да ѝ подвикне да побърза. В отговор на хокането му тя сведе глава и побърза да се качи обратно в теглената от камила талига, притискайки чантата с фотоапарата към гърдите си. Не биваше да позволява на пясъка да повреди скъпоценния ѝ товар.
Когато наближиха, Елиза вдигна поглед и видя крепост, простираща се по планинския връх - изглеждаше като излязла от сън. Стотици птици прелитаха през люляковия хоризонт, а високо над тях нишки розови облаци рисуваха нежни шарки по небосклона. Почти упоена от жегата, тя се бореше да не стане жертва на магията ѝ; в края на краищата беше дошла, за да работи. Но ако не вятърът призоваваше далечното минало, от което се опитваше да се отскубне, то го правеха собствените ѝ съвсем недалечни спомени. Когато Анна Фрейзър се беше свързала с Клифърд Салтър, богатия кръщелник на съпруга ѝ, бе очаквала, че с връзките си той ще може да уреди за дъщеря ѝ работа като секретарка в адвокатско бюро в Сайрънсестър или нещо подобно. Беше се надявала, че това ще попречи на дъщеря ѝ да се опита да си проправи път като фотограф. В крайна сметка, каза му, кой иска жена фотограф?
Но някой искаше - и този някой беше именно Клифърд, който заяви, че Елиза е идеална и отговаря напълно на целите му. Анна не можеше да възрази. В края на краищата той бе представител на британската корона и отговаряше само пред главния политически управител на Раджпутана, който упражняваше непряко управление над всички двайсет и две княжески държави. Той, дипломатическите представители и второстепенните политически ръководители от по-малките княжески държави спадаха към политическия отдел, подчинен директно на вицекраля. Така че сега на Елиза ѝ предстоеше цяла година в дворец, където не познаваше никого. Заданието ѝ беше да снима живота в индийското княжество за нов архив, с който да се отбележи преместването на седалището на британското правителство от Калкута в Делхи."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
