"...свъсени, изпитото циганско лице изглеждаше болно. Пешкирът беше с всичка сила стегнат на талията ѝ, тънка като на оса. Без да повдига мигли, тя отвори крана и започна да се мие - направи цяла локва на пода... "А кой ще забърше? Заслужаваш да ти натикам муцуната, че да забършеш" - идеше ѝ да ѝ каже Маря Афанасиевна, но си замълча.
Олга Вячеславовна избърса мократа си коса и мрачно огледа кухнята, жените и влезлия в това време откъм задния вход дребен Пьотър Семьонович Морш с парче симид в ръцете, бутилка мляко и с отвратителното му, вечно треперещо кученце. Сухите му устни се подсмихнаха злобно. С гърбав нос, приличащ на птица, с прошарена брадичка и големи жълти зъби, той беше въплъщение на непоклатимото "тъй, тъй, ще видим ний тая работа...". Той обичаше да носи лоши новини. На кривите му крака висяха мръсни панталони, които обуваше по сутрешните си работи.
После Олга Вячеславовна нададе някакъв странен гърлен звук, сякаш всичко, което я изпълваше, се изля в това гракване или може би изблик на горестен смях.
– А стига бе! - с плътния си глас каза тя, преметна пешкира през рамо и излезе. По пергаментовото лице на Пьотър Семьонович се плъзна доволна усмивка.
– В нашия домоуправител от препиване се е пробудил стремеж към чистотата - каза той и пусна кученцето си на пода. – Застанал е долу на стълбите и казва, че кучето ми ги е нацапало. "Това - казва, – е негово лайно. Ако вашето куче продължава тук с тия изпълнения, ще ви дам под съд." Казвам му: "Не сте прав, Журавльов, това не е негово лайно...". И се препираме така, вместо той да почисти стълбите, а аз да отида на работа. Такава е руската действителност...
В това време откъм дъното на коридора отново се чу: "А стига бе!" - и вратата се хлопна. Жените в кухнята се спогледаха. Пьотър Семьонович отиде да пие чай и да смени домашните с неделните си панталони. Стенният часовник в кухнята показваше девет.
В девет вечерта в милиционерския участък стремително влезе една жена. Кафявата ѝ шапка във вид на шлем беше смъкната до очите, високата яка на палтото скриваше шията и брадичката ѝ; частта от лицето, която можеше да се види, сякаш беше покрита с бяла пудра. Началникът на отделението я изгледа по-внимателно и разбра, че не е пудра, а бледност - в това лице нямаше нито капка кръв. Жената притисна гърди в ръба на изпоцапаното с мастило бюро и каза тихо, с някакво сърцераздирателно отчаяние:
– Отидете на улица "Псковски переулок"... Там извърших нещо и аз не знам какво... Сега трябва да умра...
Едва тогава началник-отделението забеляза в посинялата ѝ ръка малък револвер велодог. Началник-отделението се пресегна през бюрото, сграбчи жената за китката и изтръгна от ръката ѝ опасната играчка.
– Имате ли разрешително за носене на оръжие? - извика той. Жената отметна глава, защото шапката ѝ пречеше, и продължи да го гледа с празни очи. – Име, фамилия, адрес? – вече по-спокойно попита той.
– Олга Вячеславовна Зотова..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
