"Да чакаш - най-ограбващото те и угнетяващо чувство. Краде времето ти, краде покоя ти, краде самообладанието ти. Превръща те в безполезно кълбо от нерви, в което нетърпението постепенно прераства в безпокойство, а безпокойството в гняв. Гняв, който първоначално е насочен към субекта, който е причинил твоето страдание, а с течение на времето се насочва към теб самия поради простата причина, че точно ти и единствено ти си дал власт на въпросния субект над себе си и си позволил чувството на безпомощност да те завладее. Мрачната фигура крачеше напред-назад в малката стая и чакаше. От време на време нервно прокарваше пръсти през косата си и ги забиваше в скалпа си все едно отговорът на всички въпроси бе именно там. Чакаше и размишляваше. Размишляваше и чакаше. Какво щеше да прави? Какво искаше? Какво следваше? Толкова много въпроси и само един отговор - Тя.
26 Октомври
– Здравей, Една! Каква приятна изненада! - Сюзън отвори широко вратата.
– Здравей, Сю! Удобно ли е? Не се обадих предварително.
– Разбира се, заповядай! Сюзън поведе своята гостенка през антрето към трапезарията. Както винаги изглеждаше безупречно макар и по домашни дрехи. Косата ѝ бе вдигната в небрежен кок, тенът на лицето ѝ бе бистър и свеж, а спортният екип, с който бе облечена, подчертаваше красивите ѝ очи и излъчваше стил.
– Как успяваш? Винаги изглеждаш толкова добре, дори и по анцуг все едно си излязла от модно списание.
– Ооо, повдигна ми настроението тази сутрин - засмя се от сърце Сюзън.
– Кой го казва само? Самата Мис Доуън - намигна ѝ тя шеговито.
– Сериозна съм, Сю. Ако наминеш към нас без предупреждение, особено сутрин може да се уплашиш от мен.
– Ха-ха-ха, много си забавна! Знаеш ли, след една определена възраст жената трябва да полага поспециални грижи за себе си, ако ме разбираш. Вече не може да си позволи да разчита на естествената си младежка красота и непринуден чар.
– Ооо, я стига! Ти със сигурност не си минала тази определена възраст! И двайсет годишните ще завидят на кожата ти!
– Благодаря ти за комплимента, Една. Трябва по-често да ми идваш на гости, знаеш ли, определено действаш добре на самочувствието ми. Ще пиеш кафе, нали?
– Да, благодаря! Сюзън наля кафе в две красиви порцеланови чаши, изпъстрени с розови цветчета на бял фон и сервира бисквити с портокалови корички.
– Вземи си, - посочи тя към бисквитите, - много са вкусни!
– Благодаря! Мммм, божествени са! От Нора ли ги купи?
– Да, любими са ми. И на мен, и на Дейвид.
– Е, вече и на мен - засмя се Една, облизвайки устни.
– Как си? - погледна я загрижено Сюзън.
– Добре съм. Исках лично да ти благодаря за проявеното разбиране. За това, че се наложи Дейвид да остане при мен за известно време - допълни Една.
– Благодаря и за това, че прояви дискретност.
– Няма за какво, мила. Надявам се всичко е наред вече - поде темата внимателно Сюзън.
– Да и аз се надявам. Не знам какво ти е казал брат ти. Иска ми се да ти обясня цялата ситуация.
– Не е нужно, Една. Вярвам, че за да постъпи по този начин, Дейвид е имал основателна причина. Той не ми каза много, но достатъчно, за да разбера, че имаш нужда от помощ. Една все пак настоя и разказа накратко за странните събития, които я бяха сполетели през последния един месец. Сюзън изглеждаше искрено озадачена и доста обезпокоена.
– О, скъпа, нямах представа за всичко това! И ти смяташ, че човекът който ти е оставил брошката и те е наблюдавал е един и същ и, че този човек е безобиден?"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
