Нямаше Бог за нея

"Да пиша ми беше мечта още откакто се научих да чета, никога не съм била добра в показването на чувства, но ако като дете умеех поне малко да го правя, то в последните години съвсем загубих и малкото, което умеех. За сметка на това, успявах да опиша на лист всичко, което премълчавах на глас. Тинейджърството ми не беше покорно, ако мога да се изразя така, решенията, които взимах дадоха отражение и ми създадоха купища истории за разказване.

Пристигнах осемнадесетгодишна в Лондон с малко багаж, лаптоп и никаква идея как ще протече животът ми занапред. Идеално си спомням кога осъзнах, че вече не мога да съм искрена дори за малките неща. На третия ден, в който бях изкарала на плодове и кисело мляко, имах среща с една семейна приятелка, която не бях виждала от години, тя ме заведе да хапна в португалска верига за пилешко (тогава все още не бях станала вегетарианка), тъкмо бяха осъществили поръчката ни, когато тя ме попита за миглите ми, които бяха изкуствени (може би знаете това, ако сте прочели поста ми за красотата), та тогава я погледнах в очите и я излъгах. Представяте ли си? Не успях да бъда откровена дори за нещо толкова глупаво... като изкуствените мигли.

Същата вечер се прибрах в общежитието си и си казах, че искам да променя нещо, защото толкова много лъжи бяха на път да ме задушат, но просто не знаех какво. Няколко дни по-късно в навечерието на деветнадесетия си рожден ден, който нямаше с кого да споделя, защото все още не познавах никого в новия град, в който живеех, отворих лаптопа си и написах първото изречение от една история, която някак успях да разкажа с душата си.

Докато нижех буквите и запълвах празните страници, не лъжех за усещанията си, бях си аз макар и под друго име и с чужди поуки, аз някак бях достигнала до всички тези прозрения, но все още не го знаех. "Нямаше Бог за нея" не се роди в навечерието на рождения ми ден, тогава се роди истината, която не знаех, че умея да казвам и разказвам. Много по-късно осъзнах, че всъщност някъде, където бях изгубила истината, бях изгубила и надеждата, аз бях изпуснала и себе си в този водовъртеж от скрити чувства и емоции. Така бях размила образа си, че не бях сигурна какво харесвам, но някак докато пишех - откривах всичко това и много повече.

Понякога не можех да се накарам да седна пред компютъра, а друг път се возех в метрото права, но въпреки това не можех да спра мислите си, които бързаха да потекат по бележките в телефона ми. Представях си как всичко това се материализира пред мен под формата на книга, оглеждах се в пътниците, които държаха някой електронен четец и си представях, че сега могат да прочетат моите мисли. Винаги, когато си спомням за трепета, с който разказвах историята си, се усмихвам. "Нямаше Бог за нея" ми върна... мен към мен самата.

Така силно искам и ти да обикнеш мастилените ми редове, да се изгубиш и намериш между страниците, които подредих за теб, да разбереш себе си чрез мен, едно момиче, което прекара двадесет години без да се разбира, но успяваше да разбере всички останали. Така се роди романът зад розовата корица, защото в живота си преди да порасна успявах да поставя само два цвята - розово и черно, отне ми много истини, за да обикна нюансите и да успея да ти разкажа и за тях в следващия си роман "Вече съм само минало"."
Любляна Славенина