Златната мина. Комедия без име. Комедии

В този сборник са включени две пиеси - "Златната мина" и "Комедия без име", чиито герои също като героите от "Големанов" и "Вражалец" са безскрупулни, цинични и готови на всичко в името на собствената си облага и личен интерес. Темите, които комедиографът поставя преди век, днес са не по-малко актуални и злободневни.

Етнограф, филолог и писател - Стефан Лазаров Костов 1879 - 1939, по-известен като Ст. Л. Костов, е един от най-бележитите автори на театрални пиеси у нас. Творчеството му включва дванадесет многоактни и пет едноактни пиеси, наред с множество хумористични къси разкази и фейлетони. Най-известна сред пиесите му е "Големанов", написана през 1927 година.

С възмущение и сарказъм Ст. Л. Костов осмива нравствените и обществено-политическите порядки в българското общество от началото на XX век, а постановките на "Мъжемразка" - 1914 година, "Златната мина" - 1925 година, "Симеон" - 1929 година, "Новото пристанище" - 1931 година, "Скакалци" - 1931 година, "Вражалец" - 1933 година, "Царската сватба" - 1936 година и "Комедия без име" - 1938 година се превръщат в истински празник за тогавашния културен живот в страната.

Книгата е част от поредицата "Библиотека за четене" на издателство "Паритет".

"Хаджиева: – О-о, госпожо.
Ангелиева: – Вярвам, ще бъдем занапред добри приятелки.
Хаджиев: – Разбира се... разбира се.
Ангелиева: – Знаете ли, г-н Хаджиев, вашата госпожа е премила жена.
Хаджиева: – О-о, госпожо...
Хаджиев: – Изобщо казано, да.
Ангелиева: – Ах, не... вие се шегувате.
Хаджиева: – Той винаги тъй си приказва за мене пред хората.
Ангелиева: – Но виждам по очите му, сърцето друго говори.
Хаджиев: – Ах, сърцето, сърцето... Кой ли би надникнал в това сърце?
Хаджиева: – Не вярвам да се реши някой отсега нататък.
Ангелиева: – И какво ще видим?
Хаджиев: – Вулкан... огън... лава!...
Хаджиева: – Аз виждам само дим и пушек.
Хаджиев: – Да, собствената жена на тез години...
Ангелиева: – Ха-ха... и двамата сте забавни.
Хаджиев: – Но да оставим тези деликатни въпроси.
Ангелиева: – Аз мислех, че може би сте отишли вече там, при господата.
Хаджиев: – Да, да, аз се готвех да вървя, когато вие дойдохте. (Прави знак на Хаджиева да си излезе.)
Ангелиева: – Аз, знаете ли, исках да се видя с вас, преди вие да сте се видели с тях.
Хаджиев: – На ваше разположение, госпожо. (Прави знак с ръка на Хаджиева да си излезе.)
Ангелиева: – Благодаря.
Хаджиева: – Ще ме извините за малко, нали, госпожо?
Ангелиева: – О, моля, госпожо.
Хаджиев: (сяда срещу нея) – И тъй, госпожо, на ваше разположение съм.
Ангелиева: – Значи, вие окончателно сте решен да влезете в нашето съдружие.
Хаджиев: – Преокончателно, госпожо, и както знаете, след малко всичко ще се свърши - минавам Рубикон!
Ангелиева: – Ще съобщя това на девер си веднага. Той много се интересува.
Хаджиев: (с лек поклон) – Моля, поздравете г-н министъра от моя страна, макар че още не съм имал честта да му бъда представен.
Ангелиева: – О, той ви знае вече, аз доста му говорих за вас.
Хаджиев: (лек поклон) – Благодаря за вниманието.
Ангелиева: – О, моля... Това исках само да ви питам. (Става. И Хаджиев става.) – Ах, да, една малка молба.
Хаджиев: – С най-голямо удоволствие, госпожо.
Ангелиева: – Видите ли, г-н Хаджиев, мъж ми се помина без време.
Хаджиев: – Да, тежка загуба за вас. И както чувам, той бил прекрасен човек.
Ангелиева: – Ангел, ангел... не можете да си представите... във всяко отношение.
Хаджиев: – Млад човек?
Ангелиева: – Как да ви кажа, горе-долу като вас.
Хаджиев: – Хм...
Ангелиева: – Наистина, в годините ни имаше доста разлика.
Хаджиев: – Какво са годините, когато сърцата...
Ангелиева: – Именно... именно... Ах, втори като него надали ще се намери.
Хаджиев: – А-а... защо? Вие сте още млада, при това запазена, хубава...
Ангелиева: – Не това исках да кажа, а въобще втори като него в света.
Хаджиев: – Ах, пардон, аз пък...
Ангелиева: – Колко за мене, аз вече не мисля...
Хаджиев: – Нима са се свършили добрите хора на света?
Ангелиева: – Както и да е, това не е важно.
Хаджиев: – Поне засега.
Ангелиева: – Да, именно. И така, той след смъртта си ми остави своя дял в тази мина. Право да си кажа, от тези работи много не разбирам. Аз, като жена вдовица...
Хаджиев: – О, да, когато човек е вдовец, пардон, вдовица...
Ангелиева: – При това, да се срещам с онези хора - съдружниците - и с други непознати лица, съгласете се, за една жена вдовица...
Хаджиев: – О, разбирам, разбирам ви отлично, госпожо.
Ангелиева: – Бихте ли се съгласили в тия срещи и разни преговори да ме представлявате?
Хаджиев: – О-о, на драго сърце, госпожо, иска ли питане?
Ангелиева: – Вие сте много добър, г-н Хаджиев, и знаех, че ще се съгласите. Аз ви благодаря. Ние често ще се срещаме и вие всичко ще ми съобщавате, нали?
Хаджиев: – О-о, разбира се!
Ангелиева: – Ще ви бъда признателна. А сега, довиждане. (Подава му ръката си, той я целува, тя тръгва към вратата на коридора.) Ах, да, една идея...
Хаджиев: – Кажете...
Ангелиева: – Не, по-после, по-после.
Хаджиев: – Защо не сега?
Ангелиева: – Впрочем това е пак една молба.
Хаджиев: – Толкоз повече, толкоз повече, мила госпожо. Както виждате, аз съм готов винаги да ви услужа.
Ангелиева: – О-о, в това не се съмнявам вече. И така, чакайте от мене една малка, скромна молба.
Хаджиев: – Защо не веднага?
Ангелиева: – Малко по-после.
Хаджиев: – Добре тогава. С нетърпение ще очаквам.
Ангелиева: – Вие сте много мил човек... от пръв поглед ви познах.
Хаджиев: (лек поклон) – О-о, госпожо, ласкаете ме... правите ме да се червя.
Ангелиева: – И наистина се зачервихте... като ученик. Боже мой!
Хаджиева: (като влиза към коридора) – Ах, госпожо, вие си вече отивате? Аз искам да ви почерпя.
Ангелиева: – О, моля, не се безпокойте... друг път ще дойда за по-дълго.
Хаджиев: – Винаги сте добре дошли у нас, госпожо.
Ангелиева: – Надявам се... А сега, довиждане. (Ръкува се и излиза, подир нея Хаджиев.)
Хаджиева: – Коя ли ще е пък тази?... Такава една сладкодумна...
Хаджиев: (влиза и трие ръце) – Ах, очарователна... очарователна...
Хаджиева: – Какво, какво?
Хаджиев: – Нищо. Казвам - приказлива жена!"
Из книгата