"Когато Елиан пристигна, пазарът в Сент Фоа-ла-Гранд вече жужеше от разговори в съботната сутрин. Тя бавно си проправяше път в тълпата, като поздравяваше приятели, съседи и продавачи, и се промъкваше покрай изложените продукти. Късните летни горски плодове блестяха рубиненочервени редом с аметистови сливи в плетени кошници. Под раираните сенници сергиите за зеленчуци бяха окичени с плетени връзки от златист лук и чесън като нанизи от перли.
Елиан си проправи път през гъмжащата тълпа до масата, където приятелката ѝ Франсин весело обслужваше клиентите, струпали се наоколо.
– Съжалявам, че закъснях - каза Елиан.
– Не се притеснявай, знаех, че ще местите кошерите тази сутрин. Успешно ли мина?
– Те са в новия си зимен дом - кимна Елиан. – Пчелите, изглежда, се приспособяваха, когато ги оставих. Позволи ми да поема тук за известно време. Сигурно вече копнееш за кафе.
Франсин ѝ подаде колана с парите, сгъна престилката и я прибра под масата. Тя махна на голяма група приятели, които бяха събрали заедно няколко маси пред "Кафе дез Аркад", и им посочи с жест да ѝ поръчат кафе.
– О, почти забравих! Виждаш ли онзи човек там? Едрият мъж между Бертран и Стефани - всъщност Стефани почти седи в скута му и флиртува, както обикновено. Е, той дойде на масата по-рано и питаше за теб. Каза, че името му е Матийо някой си и е stagiaire* в Шато де ла Шапел, помага на семейство Кортини за гроздобера. Явно са му казали да дойде и да те намери. Спомена нещо за преместването на още кошери. Ще ти го изпратя.
Докато обслужваше следващия клиент, Елиан погледна към групата, която се смееше бурно на нещо, което Стефани току-що беше казала. Франсин дръпна един стол и се наведе, за да говори с Матийо, който погледна към масата на Елиан през оживения пазарен площад. За миг тълпата се раздели и погледите им се срещнаха. Спокойният поглед на Елиан сякаш смути младия мъж, който остави чашата си с кафе и се изправи толкова бързо, че почти обърна кръглата метална масичка, разливайки напитки във всички посоки за забавление на останалите - и очевидно за раздразнение на Стефани, която грабна шепа хартиени салфетки и яростно започна да попива ръкава на блузата си.
Матийо изчака опашката от клиенти, застанал отстрани, като се преструваше, че е погълнат от четенето на съобщенията, залепени на дъската пред кметството, след което се приближи.
– Елиан Мартен? - Той протегна загоряла от слънцето ръка, широка и силна като меча лапа, но тя бе забелязала, че въпреки едрия си ръст той се движи леко, с животинска грация. – Казвам се Матийо Дюбоск. Работя за семейство Кортини. Изпратиха ме да ви предам съобщение.
Докато стискаше ръката му, Елиан го прецени с ясния си поглед и след това се усмихна, което накара бузите му да се зачервят като бурканите със сладко от диви ягоди на Франсин, наредени на масата между тях.
– Mais oui. Граф Дьо Белвю вече ми обясни. Те имат няколко кошера, които трябва да се преместят при моите в градината на замъка, n'est-ce pas**?
Матийо кимна, прокарвайки пръсти през гъстата си черна коса, внезапно осъзнал, че може би има нужда малко да я приглади в присъствието на това тихо, спокойно момиче, чиято усмивка сякаш го бе зашеметила.
– И те са в овощната градина на леля Беатрис в Сент Андре?
Настъпи неловко мълчание, когато Матийо се опита - и не успя - да се съсредоточи върху това, за което тя, изглежда, говореше.
– Пчелите - подсети го тя внимателно. – Кошерите в овощната градина на лелята на Патрик Кортини ли са? Мисля, че господин графът каза, че принадлежат на снахата на мосю Кортини?
– Да. Да, така е.
– Eh bien.*** В такъв случай ще видя дали баща ми и брат ми могат да дойдат с камиона преди зазоряване в понеделник. Това е най-доброто време да ги хванем още в кошерите им. Аз ще донеса каквото е необходимо.
– Ще бъда там, мадмоазел Мартен, за да ви помогна да ги пренесете.
Светлината в очите ѝ сякаш озари цялото ѝ лице, когато му се усмихна отново.
– Аз съм Елиан. Благодаря, Матийо, тогава ще се радвам да се видим в понеделник.
Той се отдръпна, гледайки как тя обслужва друг клиент, очевидно не бързаше да се върне при групата в кафенето.
Стефани си проби път през тълпата, изпълнила пазара, когато часовникът на църквата удари единайсет. Взе буркан със сладко от сливи мирабел от масата, намръщи нос и го постави обратно, не на място му.
– О, bonjour, Елиан - каза тя, сякаш току-що забелязала кой е собственикът на масата. – Хайде, Матийо, поръчахме ти още едно кафе в замяна на онова, което разля, и то изстива. - Тя го хвана собственически под ръка. – И виж - смъмри го тя, потупвайки ръката му с присмехулна строгост, - съсипа ръкава на блузата ми. Добре че е стара.
Внимателно и учтиво той измъкна ръката си. Взе отхвърленото сладко и го върна на мястото му върху спретнатата пирамида от буркани. После протегна отново мечешката си ръка и - придобил увереност - отвърна на прямия поглед на Елиан със срамежливата си тъмноока усмивка.
Тогава довиждане, Елиан. До понеделник."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.67 / 3 гласа 
