"Другите робини в нощния лагер в Харера ми дадоха един съвет: "Ако крещиш и го дращиш, само ще влошиш положението си. Преструвай се, че ти доставя наслада, и ще му станеш любимка. Тогава може да получиш специални привилегии. Това е най-доброто, на което такива като нас могат да се надяват".
Аз се надявах на нещо по-добро. Но последвах съвета им. Вече ми беше от полза. Разбира се, че бях уплашена. Страхувах се, откакто ме заловиха. Не смеех да окажа никаква съпротива. Не го направих и когато мъжете дойдоха посред нощ, за да похитят мен и сестрите ми, докато спяхме. Сигурно ни бяха дебнали дълго време. Нападнаха ни, когато се отделихме от клана за няколко дни, за да събираме лечебни билки на юг от пустинята Мейрем. Никой заселник не смее да стъпи в пустинята. Там щяхме да бъдем в безопасност. Но не предполагахме, че ни дебне някаква опасност, и не бяхме нащрек. Все още се проклинам. Трябваше да бъда по-бдителна. Мъжете се страхуваха от нас. Те вярваха, че сме могъщи жрици, които биха могли да ги убият с една-единствена думичка. Те са от ония хора, които се страхуват от всичко, което не разбират. Затова запушиха устите ни и завързаха ръцете ни. Бързо ни поведоха на юг, непрестанно на юг, често под булото на нощта. Търговията с роби е незаконна в северните земи. В едно село бяхме продадени на южни търговци на роби с дълги коси и големи бради. Пристигнахме на едно място - чух, че го наричат Харера, - едно ужасно място, зловонно и нечисто. Разделиха ме от сестрите ми. Не плакахме. Не ни бяха останали сълзи.
На пазара за роби бях завързана здраво за един кол на платформа до още няколко млади жени. Всички идвахме от различни земи, което си личеше от разнородния цвят на кожата и косите ни. Аз бях единствената с бяла коса и сиви очи. Мъжете около платформата разговаряха помежду си и сочеха към мен. От жестовете и погледите им разбрах, че съм ценна: най-добрата им стока. Търгът започна. Оставиха ме за самия край. Искаха всички очи да са насочени към мен. В Харера слънцето беше безжалостно - никога не бях изпитвала подобна горещина. Устните ми бяха сухи и напукани. Фустата прилепваше към тялото ми заради неспирно леещата се пот.
Един мъж се приближи до платформата. Беше облечен в синьо и бяло. Висок и слаб, но с широки рамене и гъста тъмна коса. Устните му бяха много червени. Той беше единственият, който ме гледаше в очите. Наблюдаваше ме дълго време. След това извика един от търговците на роби.
– Така ли се грижиш за съкровищата си? Опустошаваш красотата ѝ с това проклето слънце. – Извади кесията си. – Кажи цената ѝ. Ще я заплатя. - Когато мъжете запелтечиха нещо за търга, той изсумтя нетърпеливо. – Наредих ти да кажеш цената, за да мога да скрия собствеността си от палещото слънце, преди да се повреди.
Той напълни ръцете си със сребро и злато - толкова много, колкото не съм предполагала, че съществува на този свят. Това беше цената ми. Ето колко ценна бях. След това раздаде заповеди и един мъж се качи бързо на платформата и разкъса въжето, което ме придържаше към кола. Паднах на колене. Красивият мъж ми подаде глинена кана със студена вода. Не ми стигаха силите да я повдигна към устата си, затова той я придържаше към устните ми, докато отпивах. После лично ме отведе от пазара. Заведе ме под един сенник. В някаква конюшня. Остави ме да почивам там и да пия вода. Някакъв човек донесе мехлем за изгорената ми кожа. На следващия ден той дойде да ме види.
– Вече изглеждаш много по-добре. Сега трябва да разбера дали съм направил добро вложение. - Той развърза панталоните си. Веднага разтворих крака.
Внимаваше да не ме нарани и си спомних съвета на другите робини. И преди бях спала с мъже - от клана, които се грижеха да ми доставят толкова удоволствие, колкото и на самите себе си. Този мъж не постъпи като тях. А и защо да го прави? Аз не му бях равна: той ме притежаваше. Не продължи дълго. След това изглеждаше много доволен.
– Жена, която си знае мястото, която не се съпротивлява и не гримасничи безмълвно от отвращение. Освен това най-красивата жена, която някога съм виждал. Ти ще бъдеш истинска сензация в Ареко. Да, трябва да призная, че съм направил добро вложение. - Той се избърса на подгъва на фустата ми. – Бих те оставил да се изкъпеш, но трябва да напуснем това място. Тук сключих доста спогодби и е най-добре да не се задържаме.
– Да, господарю - беше единственият ми отговор. Аз, Гарай от скитащия народ, го нарекох "господарю". Ние, които не служим на никакъв господар. Ние се подчиняваме само на земята и нейните заповеди. И така бродим и почитаме свещените си места, и се държим настрана от заселниците. Онези, които не могат без монетите и къщите си, без господарите и законите си. Човешките закони не важат за нас. Енергийните линии в земята, нейните вени, ни водят в правилната посока при пътуванията ни. Земята ни дарява с необходимата храна и подслон. Със себе си носим и нашата история, предавана чрез приказки и митове. Хитростта опазва духовете и телата ни и ни упътва през бурята. Но сега се появява едно ново "аз". И тази нова същност, тази нова Гарай има господар, пред когото се прекланя, за когото разтваря краката си и на когото се подчинява във всичко.
Същия ден напуснахме Харера. Бях сложена най-отзад на кервана, върху товарно муле, заедно с другите покупки на господаря ми. Той ми беше донесъл шалове и качулки, които да ме опазят от горещото слънце, имах предостатъчно вода за пиене и сутрин и вечер, когато спирахме за почивка, ми даваха храна. Спях с господаря си в личната му шатра. Той никога не ме завързваше - но и къде ли бих могла да избягам в тази необятна пустиня? Щях да съм мъртва още преди да се изгубя от погледа им. Сега сме в Ареко, столицата на областта Ренка, земята на господаря ми. Пристигнахме вчера вечерта след дълго пътуване, продължило много луни. Изкъпах се и бях отпратена в малка стаичка в резиденцията на господаря ми. Той ми каза, че възнамерява да остане тук само докато приключи строежът на новия му дворец в Охадин. Тогава ще премести суверенния принц и целия владетелски двор в Охадин. Принцът не подозира нищо за това. Утре господарят ми възнамерява да ме представи пред всички, за да ми се възхищават и да благоговеят пред мен. В стаята ми бяха донесени нови дрехи, странни одежди от коприна с ярко оцветена бродерия. Декоративни гребени, които да придържат нагоре косата ми, гривни за ръцете и пръстите ми - красиви предмети, които да покажат високата ми стойност. Всички в този дворец са обсебени от предметите. В клана имахме само това, от което се нуждаехме - и то можеше да бъде носено на гърба ни. Ножове, въже, билки, кремък, храна. Пръстенът може ли да те топли нощно време? Можеш ли да ядеш декоративен гребен? Бродираният елек може ли да излекува гноясала рана?
Бях откраднала хартия и принадлежности за писане от покупките на господаря ми. Майка познава буквите и изкуството на писането. Това беше едно от нещата, които ме научи, докато ме обучаваше да стана нейна приемница и лечителка на клана. Не ми се удаваше често да се упражнявам. Нямаше кой знае каква причина да записвам нещо. Цялото познание на майка се съхранява в главата ѝ - като семена в шушулка. Когато нещо пробудеше любопитството ми, тя просто изваждаше необходимата информация от паметта си и отговаряше на въпросите ми. Тогава за какво би ми потрябвало писането? Но тя ме обучи да пиша просто защото това беше едно от уменията, които бе придобила, и искаше да науча всичко, което знаеше."
Из книгата
Рейтинг: 1.00 / 1 глас
