"Не бих поставил едно така всеобхватно заглавие на тези мои кратки бележки, без съмнение неизчерпващи темата, чието обстойно разглеждане би ни отвело надалеч, ако не ми се бе сторило, че откривам претекст за моята дързост в интересния памфлет на мистър Уолтър Бéзънт, публикуван наскоро под същия надслов. Лекцията на мистър Бéзънт пред Кралския институт - първоначалната форма на този памфлет - явно показва, че мнозина се интересуват от изкуството на белетристиката и не биха били безразлични към онова, което практикуващите това изкуство биха се опитали да кажат за него. Така че аз бързам да се възползвам от тази благоприятна възможност и да вмъкна няколко думи под прикритие на вниманието, което мистър Бéзънт несъмнено е предизвикал. Има нещо много окуражително в това, че той е облякъл във форма някои от идеите си относно тайнството на повествуването. Всичко това говори за жизненост и любознателност - любознателност както от страна на братството на романистите, така и на техните читатели. До не много отдавна можеше да се предположи, че английският роман не е онова, което французите наричат discutable.
Той не създаваше впечатлението, че е подчинен на някаква теория, на някакви убеждения, че е осъзнат - че е израз на определени художествени вярвания, че е резултат от избор и съпоставяне. Не искам непременно да кажа, че поради това той е бил по-лош: ще е нужна много повече смелост от тази, която лично аз притежавам, за да може да се намекне, че романът, такъв, какъвто са го виждали Дикенс и Текери (например), е бил някак незавършен по форма. Той обаче беше naïf (ако мога да си помогна с друга френска дума); и очевидно, ако му е било отредено по някакъв начин да пострада поради загубата на тази си naïveté, сега ще търси да се възползва от съответните предимства. През периода, за който споменах, бе разпространено непретенциозното, добродушно мнение, че романът е роман, така както пудингът е пудинг, и че нашата единствена работа е да го изгълтаме. Но през последните една-две години, поради една или друга причина, се появиха признаци на подновено оживление - изглежда, че в известен смисъл настъпи епохата на дискусиите. Изкуството живее от дискусиите, от експериментите, от любопитството, от различните опити, от обмяната на мнения и съпоставянето на възгледи; и може да се предположи, че времето, когато никой няма какво специално да каже за него и не може да представи доводи нито за практиката, нито за предпочитанията си, макар и да е време почтено, не е време на развитие - а дори много вероятно е време донякъде на застой. Успешното прилагане на което и да е изкуство буди възхищение, но теорията също е интересна; и макар че често там, където има много теория, има малко изкуство, мисля, че всеки истински успех крие в основата си определени убеждения. Дискусии, идеи, формулировки, тези неща са много плодотворни, когато са откровени и искрени. Мистър Бéзънт дава отличен пример, като обяснява как според него трябва да се пише проза и как да се издава; това е залегнало и в притурката, в която той продължава да излага възгледите си за "изкуството". Други труженици в същата област без съмнение ще подемат дискусията, ще я осветлят от гледна точка на собствения си опит и в резултат нашият интерес към романа с положителност ще се доближи до онова, което от известно време насам той като че ли не е - сериозен, активен, любознателен интерес, под чието влияние това прекрасно начинание може в моменти на откровение да се осмели да каже малко повече за това, което мисли за себе си.
То трябва да приеме само себе си на сериозно, за да може и читателите да го възприемат така. Без съмнение някогашният предразсъдък, че белетристиката е "порочна", вече не съществува в Англия; но по някакъв косвен начин той все още се долавя в отношението към всяка история, която малко или много не си признава, че е само една шега. Дори и най-духовитият роман усеща в някаква степен тежестта на порицанието, което някога биваше отправяно към всяко забавно четиво: духовитостта невинаги успява да мине за нещо общоприето. Все още се очаква, макар че хората може би се срамуват да си го признаят, че едно литературно произведение, което в крайна сметка било просто една "измислица" (защото какво друго може да е една "разказана история"), трябва някак да се оправдава - трябва да престане да претендира, че се опитва наистина да представи реалния живот. Разбира се, никое сериозно, интелигентно четиво не може да приеме това, защото веднага ще схване, че толерантността, проявявана към него при такива условия, е само опит то да бъде задушено под формата на великодушие. Старата враждебност на протестантската църква към романа, колкото категорична, толкова и тесногръда, според която той още по-малко допринася за безсмъртието на душата дори и от театралната пиеса, всъщност беше много по-безобидна.
Единственото основание за съществуването на романа е именно това, че той се старае да представи реалния живот. Ако се откаже от този си стремеж, същия стремеж, който виждаме върху платното на художника, той ще се отзове в много странно положение. Никой не очаква от картината да се самоунижава, за да бъде приета; а доколкото аз поне виждам нещата, изкуството на художника е напълно аналогично на изкуството на писателя. И при едното, и при другото има вдъхновение, художествено изпълнение (само дето изразните средства са различни), резултат. Те могат да се учат едно от друго, могат да се разясняват едно друго и да се поддържат. Имат една и съща кауза и почитта, отдадена на едното, е почит и за другото. Според мохамеданите картината е нещо нечестиво, но християните отдавна вече не мислят така и затова е още по-странно, че и до днес в християнското съзнание има следи (макар и прикрити) от подозрително отношение към сродното изкуство. То може да бъде преодоляно единствено като се подчертае аналогията, за която споменах - като се обърне внимание на факта, че така, както картината представя някаква действителност, романът представя някаква история. Това е единствената най-обща (и то напълно справедлива) характеристика, която можем да дадем на романа. Но на историята също ѝ е позволено да представя живота; от нея, както и от живописта, не се очаква да се самооправдава. Белетристиката от своя страна взима сюжетите си от документите и историческите хроники и ако не иска да се издаде, както казват в Калифорния, тя трябва да говори уверено, с тона на историк. Някои изкусни писатели имат навика да се издават и това вероятно натъжава онези читатели, които се отнасят сериозно към книгите им. Напоследък, след като прочетох много страници от Антъни Тролъп, бях поразен от неговата липса на благоразумие в това отношение. Вмъквайки някоя странична забележка, той споделя с читателя си, неговия доверен приятел, че всичко това са чисто и просто "измислици". Признава, че събитията, за които разказва, не са се случили в действителност и че той може да придаде на разказа си какъвто обрат читателят би предпочел. Трябва да кажа, че за мен подобно предателство спрямо едно свято занимание е ужасно престъпление; ето това имам предвид, когато говоря за оправдателна позиция, и така, както тази позиция ме шокира до крайност у Тролъп, тя би ме шокирала и у Гибън или Маколи. Тя внушава, че романистът е по-малко ангажиран с търсенето на истината (разбира се, онова, което той приема за истина, трябва да му дадем правото на собствени предположения, независимо какви са те), отколкото историкът, и по този начин отведнъж го лишава от основата, върху която той трябва да стъпи. Да представят и илюстрират миналото, деянията на хората, това е задачата и на единия, и на другия, като единствената разлика между тях, доколкото мога да преценя, е, че романистът, за негова чест и в зависимост от успеха му, среща много по-големи трудности при събирането на материала си, който далеч не е чисто литературен. За мен фактът, че той има толкова общо и с философа, и с художника, му придава нещо много важно и специфично; тази двойна аналогия е едно великолепно наследство."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа 
