Сърца за изтръгване

Сърца за изтръгване Борис Виан Времетраене: 0:53 мин. 111 подредби за гадателски карти Кристъл Бенър Времетраене: 1:11 мин. Игрите на времето Ука БаНун Времетраене: 1:04 мин. Градината с пеперудите Рейчъл Бъртън Времетраене: 1:04 мин. Картие. Мечтата за диаманти Софи Вияр Времетраене: 1:15 мин. Суперлесна психология Времетраене: 0:58 мин. Да разгадаеш кода Уолтър Айзъксън Времетраене: 1:06 мин. Силата на психосоматиката Светослав Караджов Времетраене: 0:58 мин. Как да отгледаш деца предприемачи Даниел Прийстли, Джоди Кук Времетраене: 1:08 мин. Няма място за ангели Христо Владимиров Времетраене: 0:57 мин. Забраненият плод Джоджо Мойс Времетраене: 1:05 мин.

Романът Сърца за изтръгване излиза през 1953 година. Героят на Виан - психоаналитикът Жакмор, дошъл незнайно откъде, попада сред обитателите на несъществуващо село, и се сблъсква с тяхната странни нрави, плашещи и отблъскващи. Абсурдният и ирационален свят в романа, населен с причудливи и гротескови образи, е всъщност нашият съвсем конкретен свят. Основна тема в романа е насилието, което човек приема за нормално в своя живот, стремежът на човешкия дух към свобода. По особен, поетично зловещ начин авторът третира този проблем, като изследва дълбоките корени на насилието в живота на човека.

Борис Виан е роден на 10 март 1920 г. във Франция. Следва в Екол сантрал през 1939 г., но в началото на Втората световна война повече се интересува от обществените събития, отколкото от образованието си. Започва да свири на тромпет в създадения от него и негови приятели бенд, сътрудничи на списание Хот джаз, а през 1942 г. вече е дипломиран инженер. През 1945 г. под влиянието на приятели като Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Жак Превер и Жан Кокто започва да се занимава по-задълбочено с литературна дейност. В следвоенните години публикува няколко творби под псевдонима Върнан Съливан. Така се появяват романите Ще плюя върху вашите гробове, Мъртвите имат еднаква кожа, Ще пречукаме всички гадняри. По-късно се появяват романите Есен в Пекин и Пяната на дните. Следват публикации на сборници с разкази и двата най-значими романа - Червената трева и Сърца за изтръгване.

В края на 50^-те години на XX век Борис Виан осъществява множество концертни турнета из цяла Франция и в чужбина. Снима се в киното, пише пиеси, филмови сценарии, публицистика. Умира на 23 юни 1959 г.

Книгата е част от поредицата Бисерна поредица на издателство Колибри.

"28 август

Горе на скалата пътеката се виеше покрай брега. От двете ѝ страни растяха каламинии и разни трънаци. Каламинията бе попрецъфтяла и потъмнелите цветчета покриваха земята. Насекоми с острите си жили бяха издълбали хиляди дупчици в земята. На човек му се струваше, че стъпва върху сюнгер, вкочанен от студ. Жакмор вървеше, без да бърза, и гледаше каламиниите, чиито тъмночервени сърца пулсираха на слънцето. Всяка пулсация изхвърляше облаче прашец, който падаше върху потръпващите листа. Пчелите мързелуваха разсеяно. Отдолу се носеше тихият попрегракнал шепот на вълните. Жакмор се спря и се наведе над острия ръб, който го отделяше от пропастта. Там всичко му се видя далечно, отвесно, а пяната потръпваше сред скалите като желе. Миришеше на прегорели водорасли. На Жакмор му се зави свят, той коленичи на увехналата трева, простря ръце на земята и напипа някакви странни кози изпражнения - явно тук се навърташе Содомски козел, вид, който той смяташе за изчезнал. Сега страхът му понамаля и той отново дръзна да се наведе над пропастта. Огромни червеникави отвесни скали се спускаха в плитките води и веднага изскачаха обратно, образувайки една червена стена, от чийто хребет Жакмор, коленичил, се надвесваше. Тук-там над водата се показваха черни рифове, обливани от прибоя, с ореоли от водна пара. Слънцето разяждаше повърхността на морето и рисуваше по нея непривични йероглифи.

Жакмор стана и продължи да върви. Пътеката извиваше. Вляво той видя папрати, вече покрити с кафеникави петна, и разцъфнали стръкове изтравниче. По голите скали блестяха кристали морска сол, докарани от рибарите. Към сушата земята се издигаше под стръмен наклон. Пътеката заобикаляше ръбести канари от черен гранит, край който, на места, се виждаха пак същите кози изпражнения. Кози нямаше. Митничарите ги убиваха заради изпражненията. Той усили своя ход и се намери изведнъж в сянка, защото слънчевите лъчи не успяваха да го следват. Облекчен от хладината, той тръгна още по-бързо. Цветовете на каламиниите се нижеха пред погледа му като една непрекъсната огнена лента. По някои признаци той разбра, че приближава, и тури в ред рижавата си заострена брада. След това тръгна весело. В този миг къщата се показа цялата, между два гранитни стълба; изтънели от ерозията като захарни пръчки, те стояха от двете страни на пътеката като подпори на огромна арка. Пътят пак изви и къщата вече не се виждаше. Тя беше доста далеч от брега, най-горе, на височината. Когато той мина край двата тъмни каменни блока, къщата се разкри напълно, съвсем бяла, обградена от странни дървета. Една светла ивица тръгваше от вратата, лъкатушеше по бърдото и на края на своя път се сливаше с пътеката. Жакмор тръгна по нея. Стигнал почти до хребета, той затича, защото чуваше виковете. От широко отворения портал по външната стълба една предвидлива ръка беше опънала червена копринена панделка. Тя се виеше нагоре по стълбата, водеше към стаята. Жакмор тръгна по нея. На леглото майката лежеше, обхваната от пристъпите на родилните болки. Жакмор захвърли кожената си чанта, запретна ръкави и сапуниса ръцете си в едно корито от вулканичен камък.

Сам в стаята си, Анжел се учудваше, че не страда. Той чуваше стенанията на жена си, но не можеше да отиде да ѝ подържи ръцете, защото тя го заплашваше с револвера си. Тя предпочиташе да вика сама, защото мразеше големия си корем и не искаше да я виждат в това състояние. От два месеца Анжел седеше сам и чакаше всичко да свърши; мислеше си за дреболии. Той често обикаляше в кръг, беше научил от вестниците, че затворниците обикалят като животни в килията, но какви животни? Спеше или се опитваше да спи и мислеше за задника на жена си, защото, имайки предвид корема, я предпочиташе отзад. Всяка втора нощ се стряскаше. Изобщо злото беше сторено и в това нямаше нищо успокоително. Стъпките на Жакмор отекнаха по стълбището. В същото време виковете на жената спряха и Анжел остана изумен. Приближи се тихо до вратата и се опита да види, но кракът на леглото скриваше всичко, тогава той до болка извъртя дясното си око, но без резултат. Изправи се и нададе ухо наслуки.

Жакмор остави сапуна на ръба на коритото и взе кърпата. Изтри си ръцете и отвори чантата. Близо до него къркореше вода в електрически съд. Жакмор стерилизира гумения си пръст, ловко го нахлузи и отви жената, за да види какво става.
След като видя, той се изправи и с отвращение в гласа каза:
– Три са.
– Три... - прошепна учудена майката.
След това пак започна да вика, защото коремът ѝ напомни изведнъж с болка за себе си.
Жакмор взе от чантата си няколко подкрепителни хапчета и ги глътна, щеше да му бъде необходимо.
След това откачи от стената грейката и я тресна в пода, за да се качи слугинята. Той чу как долу някой затича и затрополи по стълбата. Бавачката се показа цялата в бяло като за китайско погребение.
– Пригответе приборите - каза Жакмор. – Как се казвате?
– Викат ми Кюблан, гос'ине - отговори тя с подчертано селско произношение.
– В такъв случай предпочитам никак да не ви наричам - измърмори Жакмор.
Момичето нищо не каза и започна да търка разни никелирани неща. А той се приближи до леглото. Изведнъж жената млъкна. Силната болка я притисна.

Жакмор грабна от чантата един инструмент и с веща ръка обръсна венериния хълм. След това с нещо бяло очерта мястото на операцията. Бавачката го наблюдаваше леко смаяна, защото познанията ѝ по акушерство не отиваха по-далеч от теленето.
– Имате ли медицинска енциклопедия? - попита Жакмор, гладейки четката си.
След като изрече това, той се наведе над своето произведение и започна да духа, за да изсъхне по-бързо бялото.
– Имам само Общия каталог на френската манифактура за оръжия и велосипеди в Сент Етиен - отговори бавачката.
– Неприятно - каза Жакмор. – Все нещо може би ще научим.
Без да чуе отговора ѝ, той безцелно зашари с поглед из стаята и забеляза вратата, зад която скучаеше Анжел.
– Кой скучае зад тази врата? - попита той.
– Господинът... - отговори бавачката. – Той е заключен.
В този момент майката излезе от вцепенението си и нададе няколко пискливи викове. Юмруците ѝ се свиваха и отпускаха. Жакмор се обърна към бавачката.
– Имате ли леген? - попита той.
– Ще вървя да взема - отговори бавачката.
– Размърдайте се, глупачке - каза Жакмор. – Искате да похаби чаршафите ли?
Тя изхвръкна от стаята и Жакмор с удоволствие я чу да пада по стълбите.
Той се приближи до жената. Нежно погали изплашеното ѝ лице. Тя сграбчи китката му с вдървените си ръце.
– Искате ли да видите мъжа си? - попита той.
– О, да - отговори тя. – Но дайте ми първо револвера, там, в гардероба...
Жакмор поклати глава. Бавачката се върна, като носеше овален леген, в какъвто обикновено се мият кучета.
– Нямам друго - рече тя. – Оправяйте се с това.
– Помогнете ми да го сложа под нея - каза Жакмор.
– Ръбът е остър - отвърна бавачката.
– Така изглежда - потвърди той, – по този начин ги наказваме.
– Напразно - промърмори бавачката. – Тя нищо лошо не е направила.
– А какво хубаво е направила?
Подпухналият гръб на майката лежеше върху ръба на легена. "Сега, въздъхна Жакмор, какво се правеше... Тая работа хич не е за психиатър"..."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg