Всички приказки на Оскар Уайлд

Оскар Уайлд Времетраене: 3:01 мин. Моят ден Мая Дългъчева, Маргарита Шоселова Времетраене: 1:00 мин. Рима. Пътуване към дома Ангелина Ангелова Времетраене: 1:00 мин. Ключовете и ключалките Зорница Христова Времетраене: 1:09 мин. Красиви отвън и отвътре Дони Василева Времетраене: 1:01 мин. Лес в къщата Алена Морнщайнова Времетраене: 0:56 мин. За брака, развода и любовта Мая Манева Времетраене: 0:53 мин. Карти Тийн ключ за родители Христина Лакева Времетраене: 0:58 мин. Извън обхват Евгени Черепов Времетраене: 1:00 мин.

Изданието включва всички приказки от двата класически сборника на Оскар Уайлд Щастливия принц и други истории (The Happy Prince and Other Tales) и Къща от нарове (A House of Pomegranates,1892), първият предназначен изцяло за деца, а вторият, който се явява според автора като втори том, е за "общата публика".

Когато през 1888 г. Уайлд публикува Щастливият принц и други истории, той не очаква много от тази книга. А тя всъщност се превръща в неговия пръв търговски успех. Словесно изящество, артистизъм и острота на ума бликат от всяка страница. В сборника съжителстват вълшебни приказки, разкази за животни, сатирични иносказания. Страниците са изпълнени с неговото несравнимо чувство за хумор и елегантен изказ, които той доразвива до съвършенство в пиесите си.

Това издание излиза с прекрасните илюстрации на Ясен Гюзелев и в превод на Жечка Георгиева.

"Из Звездното дете

Имало едно време двама бедни дървосекачи, които се прибирали у дома през гъста борова гора. Времето било зимно, а нощта - пронизващо студена. Сняг покривал с дебел слой земята, клоните и дърветата; скреж постоянно прекършвал тънките вейки от двете им страни, както вървели, а когато се добрали до Планинския поток, той висял неподвижно във въздуха, целунат от Ледения крал.

Било толкова студено, че дори животни и птици се чудели какво да правят.
– Уф! - казал Вълкът, докато куцукал през храсталака с подвита между краката опашка. – Това време е направо зверско. Защо Правителството не вземе мерки?
– Чик-чирик, чик-чирик! - цвърчали Зелените сипки. – Старата земя е мъртва и са я покрили с бял саван.
– Земята ще се жени и това е венчалната ѝ рокля - шепнели си Гургулиците. Розовите им крачета били премръзнали, но те смятали, че е техен дълг да гледат на положението в романтична светлина.
– Глупости! - изръмжал Вълкът. – Казвам ви, че всичко това е по вина на Правителството и ако не вярвате, ще ви изям.

Вълкът имал крайно практичен ум и не си търсел думите с фенер посред бял ден.
– Що се отнася до мен - казал Кълвачът, който бил роден философ, – аз не вярвам, че това може да се обясни с атомната теория. Ако нещо е така, то си е така, а в момента просто е ужасно студено.

Наистина било ужасно студено. Малките Катерички, които живеели в хралупа на високата ела, непрекъснато си търкали муцунките, за да се стоплят, а Зайците се свивали на кълбо в дупките си и не смеели носа си да покажат навън. Единствените, които сякаш се радвали на студа, били големите качулати Бухали. Перата им били съвсем корави от скрежа, но те нямали нищо против това, въртели кръглите си жълти очи и си подвиквали един на друг през гората: "Бу-ху! Бу-ху! Бу-ху! Какво прекрасно време!". Двамата Дървосекачи вървели ли вървели напред, духали яростно на пръстите си и тропали с огромни подковани ботуши по спеклия се сняг. Един път затънали в дълбока пряспа и се измъкнали от нея бели като мелничари, когато камъните мелят брашно; друг път се подхлъзнали върху коравия гладък лед, където блатната вода била замръзнала, съчките от вързопите им се разпилели, та се наложило да ги събират и връзват наново; а веднъж им се сторило, че са изгубили пътя, и голям ужас ги обзел, защото знаели, че Снегът е жесток към онези, които заспиват в прегръдките му. Но те поверили съдбата си в ръцете на добрия свети Мартин, който бди над всички пътници, върнали се назад по собствените си следи, после продължили предпазливо напред, докато най-после стигнали края на гората и видели далече в долината под тях светлините на селото, в което живеели.

Те така се зарадвали на избавлението си, че се засмели на глас и им се сторило, че Земята е цвете от сребро, а Луната - цвете от злато. Но след като се посмели, пак се натъжили, понеже си спомнили, че са бедни, та единият казал на другия:
– Защо се смеем, като знаем, че животът е за богатите, а не за такива като нас! По-добре да бяхме умрели от студ в гората или някой звяр да ни беше нападнал и разкъсал.
– Вярно - отговорил неговият другар, – едни имат много, а други малко. Кривдата е разпокъсала света и нищо не е разделено поравно освен мъката.

Но както се жалвали един на друг от немотията си, ето какво странно нещо се случило. От небето паднала много ярка и красива звезда. Тя се плъзнала странично по небосвода, подминала другите звезди по пътя си и както я наблюдавали в почуда, им се сторило, че потънала отвъд няколкото върбови дървета недалеч от малкото заграждение за овце на един хвърлей място от тях.
– Ей! Който я намери, негово е гърнето със злато! - извикали те и хукнали напред, толкова им се искало да намерят злато.

Единият обаче тичал по-бързо от другаря си, изпреварил го, проправил си път през върбалака, излязъл от другата страна и - какво да види! - на белия сняг наистина лежало нещо златно. Той забързал към него, навел се и го взел в ръце, а то се оказало наметало от причудливо изпъстрен със звезди златотъкан плат, надиплено на много гънки. И той извикал на другаря си, че е намерил съкровището, паднало от небето, а когато онзи го настигнал, двамата седнали на снега и разгънали диплите на наметалото, за да си поделят жълтиците. Но уви, в него нямало нито злато, нито сребро, нямало никакво съкровище, а само едно заспало детенце. И единият казал на другия:
– Това слага горчив край на надеждата ни, нямаме никакъв късмет, защото каква полза може да има човек от едно дете? Хайде да го оставим тук и да си вървим по пътя, защото сме бедни хора, имаме си свои деца и не можем да ги лишим от хляб заради чужди деца.

Но другарят му възразил:
– Не, много зле ще постъпим, ако оставим детето да загине тук на снега. Макар да не съм по-богат от теб и трябва да храня много гърла, а гърнето ни е почти празно, все пак ще го занеса у дома и жена ми ще се погрижи за него.

Той вдигнал много нежно детето, загърнал го в наметката, за да го предпази от суровия мраз, и заслизал по склона към селото, докато неговият другар се чудел на глупостта и мекосърдечието му. А когато стигнали в селото, другарят му казал:
– Ти взе детето, тогава дай на мен наметката, защото е редно да делим.

Но той му отговорил:
– Не, наметката не е нито моя, нито твоя, тя е само на детето.

И като му пожелал добър път, отишъл у дома си и почукал. Жена му отворила вратата и видяла, че мъжът ѝ се е върнал жив и здрав при нея, прегърнала го през врата, целунала го, свалила връзката съчки от гърба му, помела снега от ботушите му и го поканила да влезе. Но той ѝ рекъл:
– Намерих нещо в гората и ти го донесох да се погрижиш за него.

И не помръднал от прага.
– Какво е то? - възкликнала жената. – Покажи ми го, защото къщата ни е празна и имаме нужда от много неща.

А той отгърнал наметката и показал спящото дете.
– Боже мой, мъжо! - промърморила тя. – Не ни ли стигат нашите деца, та трябваше да ми донесеш намерениче, да го сложим пред огнището? И кой знае дали няма да ни докара лош късмет? Как ще го гледаме?

Много му се била разсърдила.
– Та това е Звездно дете! - отговорил мъжът и разказал по какъв чуден начин го бил намерил."
Из книгата

Ирландски и британски драматург, писател и поет, модна икона. Мнозина го определят като един от най-великите умове в историята на човечеството, а остроумието му го поставя дори над Шекспир и Чърчил. Оскар Уайлд пише изкуство с главно "И". Колко автори само са писали за неговата представа за красотата и колко са следвали възгледите му за прекрасното!

Оскар Фингал О'Флеърти Уилс Уайлд се ражда на 16 октомври 1854 г. в Дъблин. Баща му, сър Уилям Робърт Уайлд, е известен лекар из цяла Великобритания и удостоен с рицарско звание заради приноса му към медицината. Майка му, Джейн Франческа Уайлд, е ирландски националист и пише патриотични стихове под псевдонима Сперанца.
Оскар Уайлд още от малък е запознат с древногръцката литература, тъй като майка му прекрасно владеела древните езици. Още преди да тръгне на училище, Оскар научава френски от учителя си и немски от възпитателката в дома му. Знанията му го превръщат в блестящ ученик на "Тринити колидж", а през 1874 г. е приет в Оксфорд със стипендия, където изглажда книжовния английски до съвършенство.Докато учи в Оксфорд, Оскар Уайлд извършва революция в модата. Проявява необичаен маниер на обличане, косата му е дълга, което е нетипично за младежите по негово време. Тази негова естетическа концепция става обект на провокация, но и на вдъхновение на много философи и художници. Философията му в писането, както и в живота, е в направлението ирационализъм, или идеята, че човешкият ум е неспособен да разбере света.

През 1881 г. излиза първият му сборник - "Стихотворения", а в следващите няколко години пише едни от най-известните му разкази: "Кентървилският призрак", "Престъпленията на Артър Севил", "Портретът на г-н У.Х." и др. Оскар Уайлд е автор на един единствен роман - "Портретът на Дориан Грей", подлежащ на много похвали и критики за безнравственост. Романът за първи път достига до читателската аудитория при публикацията му в американското литературно списание "Lippincott's Monthly Magazine". Сюжетът му е конструиран около Фаустовия мотив - героят жертва душата си в замяна на вечна младост и красота. С годините по съвършения облик на Дориан Грей не се отпечатва нито белег от моралната му деградация. Вместо самия Дориан грозотата и старостта застигат само портрета му, създаден някога, за да увековечи неговата младежка енергия, невинност и изящна красота. Уводът на скандалният разказ съдържа изречението "Изкуството е напълно безполезно", което показва способността му да създава афоризми и парадокси, които опровергават собствените му съждения.

"Моите приказки са донейде за децата и донейде за всички онези, които са съхранили детската способност да се удивляват и да се радват."

Пише и издава 2 сборника с приказки - "Щастливият принц и други истории" (1888) и "Къщата на наровете" (1892), които се преиздават и до ден днешен. Най-известните му приказки са:

• "Щастливият принц"
• "Славеят и розата"
• "Себелюбивият великан"
• "Рибарят и неговата душа"
• "Звездното дете"

През годините обаче писателят не успява да скрие хомосексуалността си. Една от връзките му остава скрита, но не и тази с Алфред Дъглас, който е бил по-млад от него с цели 17 години. Викторианска Англия не може да приеме взаимоотношението между тези двама мъже, тъй като за тях това е непристойно поведение, забранено със закон. След процес, на който Оскар Уайлд произнася красива реч за любовта и нейната същност, той бива осъден на каторжен труд за 2 години за хомосексуализъм и "непристойно поведение с други лица от мъжки пол". Това е дълъг период, в който нито може да твори, нито да се показва пред обществото, което в крайна сметка му се отразява както емоционално, така и физически. Деветнадесет месеца не му е разрешено да пише, след което създава обемистото си епистоларно послание-изповед "De profundis" ("От бездната"). След излизането си от затвора през 1897 г., сменя името си на Себастиан Мелмот. Установява се в Париж, където пише друг от шедьоврите си - "Балада за Редингската тъмница", подписана с чужди инициали. Там е водил прост и беден начин на живот, а единствените помощи, които получавал, са тези, изпращани от семейството му. Оскар Уайлд умира от менингит на 30 ноември 1900 г., забравен от всички и беден като просяк.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Щастливият принц
Славеят и розата
Себичният великан
Преданият приятел
Забележителната ракета
Младият крал
Рожденият ден на Инфантата
Рибарят и неговата душа
Звездното дете