"В забулената от бръснещ сняг януарска вечер през 1991 година нощният управител на цюрихския хотел Майстер Палас, англичанинът Джонатан Пайн, заряза служебното си помещение зад рецепцията и обзет от неизпитвани дотогава чувства, зае мястото си във фоайето в готовност да приветства с добре дошли пристигащата късно видна личност. Войната в Залива беше започнала съвсем наскоро. И през целия ден препредаваните дискретно от персонала новини за извършваните от съюзниците бомбардировки причиняваха дълбок смут на Цюрихската фондова борса. Хотелските резервации, които през януари поначало не бяха нищо особено, тази година се бяха свлекли до кризисни равнища. За пореден път в историята Швейцария се беше озовала под обсада. Майстер Палас обаче не трепваше пред предизвикателството. Напротив, подобно на улегнала леля от началото на двадесети век, Майстера - както с любов го наричаха таксиметровите шофьори и редовните му посетители - царуваше над цял Цюрих физически и с изначална самостоятелност и наблюдаваше безсмисления кипеж на градския живот. Колкото повече се променяше атмосферата в долината, толкова повече Майстера си оставаше все същият: неотстъпващ от своите норми бастион на цивилизованост сред устремилия се към пъкъла свят.
Гледната точка на Джонатан представляваше малка ниша сред елегантните витрини на двата хотелски бутика за дамска мода. Филиалът на Адел от Банхофщрасе предлагаше самурен шал върху женски манекен, осланящ се за защита от всичко останало на златно долнище от бикини и чифт коралови обици, интересуващите се от цената да се обърнат към портиера. В днешно време протестите в Цюрих против носенето на животински кожи са не по-малко шумни, отколкото в другите големи градове на Запада, но Майстер Палас си оставаше глух за тях. Втората витрина - на Сезар, също от Банхофщрасе - се стремеше да угоди на арабските вкусове с избор от пищно бродирани официални рокли, обсипани с изкуствени диаманти тюрбани и декорирани със скъпоценни камъни ръчни часовници по шестдесет хиляди франка бройката. А пък Джонатан, настанен между двата храма на лукса, можеше да държи под зоркия си поглед двукрилите летящи врати. Самият той беше набит, но и колеблив мъж със самооправдателна усмивка. Дори английският му характер беше старателно пазена тайна. Беше пъргав и в разцвета на силите си. Ако сте моряк, като нищо можете да решите, че ви е колега, особено ако съдите по умишлената пестеливост на движенията му, ограничения разкрач и готовността на едната му ръка мигновено да се вкопчи в борда на плавателния съд. Къдравите му коси бяха ниско подстригани, а челото - охлузено като на боксьор. Особено стряскаща беше бледнотата на очите му, след като си очаквал да доловиш у тях повече предизвикателство, по-мрачни сенки.
И тъкмо това усещане за излъчваните от боксьорската му стойка благи маниери те караше да си нащрек. По време на престоя ти в хотела нямаше начин да го сбъркаш с друг: нито с русолявия главен администратор хер Стрипли, нито с някой от младите немци на хер Майстер, крачещи арогантно през фоайето с вида на устремени към далечно звездно бъдеще богове. Ролята на хотелиер прилягаше идеално на Джонатан. Не те изкушаваше да се чудиш що за родители са го отгледали, обича ли музиката и има ли жена и деца или куче. Държеше главния вход под нетрепващо снайперско око. И ходеше със забучен в ревера карамфил. Неизменно, всяка нощ. Дори за сезона снеговалежът беше извънредно силен. Талазите се носеха мощно на буреносни бели вълни през осветения преден двор. Предупредените да очакват важна личност пикола се взираха очаквателно през вихрушката. Изключено е Роупър да пристигне, рече си наум Джонатан. Дори да са пуснали самолета му да излети, няма как да кацне в тези условия. Хер Каспар нещо не е разбрал.
Само че главният пиколо, хер Каспар, през живота си не беше бъркал. Та измърмореше ли хер Каспар по вътрешната уредба Очакваме гости, трябваше човек да е оптимист по рождение, за да си представи, че самолетът на клиента е бил отклонен до друго летище. Пък и надали хер Каспар щеше да командва в този късен час, ако не ставаше дума за много ларж клиент. Нима самата фрау Лоринг не беше осведомила Джонатан, че навремето хер Каспар за два франка бил готов да осакати човек, а за пет - направо да го удуши? Но със старостта настъпват и промени. Днес само най-щедрите бакшиши бяха в състояние да отлепят хер Каспар от любимите му вечерни телевизионни програми. Боя се, че хотелът е пълен, мистър Роупър - репетираше за пореден път Джонатан своя предстоящ отчаян опит да предотврати неизбежното. - Хер Майстер е покрусен. Временно назначен при нас чиновник е допуснал непростима грешка. Успяхме все пак да запазим за вас стаи в Баур о Лак и т.н. Но и тази оптимистична сценка нямаше да свърши работа. В нощ като сегашната надали в цяла Европа имаше хотел с повече от петдесетина посетители. Най-заможните земляни се бяха вкопчили най-смело в земята, с единственото изключение на име Ричард Онслоу Роупър - търговец от Насау, Бахамските острови.
Дланите на Джонатан се стегнаха и лактите му инстинктивно се подготвиха за евентуална битка. В предния двор влезе мерцедес, ако се съдеше по радиатора - и лъчите на фаровете му се задавиха с вихрещи се снежинки. Видя как сенаторската глава на хер Каспар се надигна и светлината от полилея огря стичащите се по нея реки от помада. Колата обаче спря в далечния край на предния двор. Такси, от най-обикновените, градските, без пасажер. И хер Каспар, чиято глава вече отразяваше акрилното осветление, отново склони глава върху заключителните за изминалия ден стойности на фондовата борса. А пък Джонатан, разпознал изведнъж онова, което вижда, си позволи по лицето му да прелети призрачна усмивка. Перуката. Безсмъртната перука - струващата сто и четиридесет хиляди франка корона на хер Каспар, - гордостта на всеки класен главен пиколо в Швейцария. Вилхелмтелската перука на хер Каспар, както ѝ викаше фрау Лоринг: перуката, посмяла да се вдигне на бунт срещу милионерката деспот мадам Аркети. Вероятно с цел да съсредоточи мисълта си, която го теглеше едновременно в куп посоки, или понеже намираше в цялата история някаква скрита връзка със затруднението, в което се беше озовал, Джонатан за сетен път си я припомни точно по начина, по който главната камериерка, фрау Лоринг, му я беше разправила за пръв път, докато му правеше фондю със сирене в таванската си квартира. Седемдесет и пет годишната хамбургчанка фрау Лоринг била навремето бавачка на хер Майстер и - така поне се говореше - любовница на таткото на хер Майстер. Именно тя беше пазителката на легендата за перуката и жив неин свидетел."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
