Box

Box Камила Лекберг, Хенрик Фексеус Времетраене: 1:08 мин. Анонимни грешници Сом Скечър Времетраене: 0:58 мин. Рестартиране на блуждаещия нерв Ана Фъргюсън Времетраене: 0:53 мин. Мисия: Без памперс! Времетраене: 1:01 мин. Майка Христина Блумфилд Времетраене: 0:55 мин. Идеален ден за нищоправене Беатриче Алеманя Времетраене: 0:53 мин. Пълноценна храна преди бременност Лили Никълс, Лиса Хендриксън-Джак Времетраене: 0:58 мин. Книжки от поредицата Малки историци Анди Банди Времетраене: 0:54 мин. Снимки на теб Ема Грей Времетраене: 0:54 мин. Приказки от цял свят Времетраене: 0:51 мин. Мисия до луната Бен Хъбард Времетраене: 0:54 мин.

Когато полицията намира една жена мъртва в кутия, пронизана от мечове, възникват множество въпроси. За какво става дума: за сбъркан фокус или за брутално убийство, има ли и каква е връзката с предишни подобни убийства, да очакват ли още, кой е този, когото журналистите побързват да нарекат Убиеца Худини.

Мина Дабири, следователка в стокхолмската полиция, моли за помощ Винсент Валдер, менталист и експерт по илюзиите и магията. Двамата разбират, че преследват безмилостен сериен убиец, който трябва да бъде спрян, преди да загинат още хора. Но разбират също, че собственото им минало е свързано със случващото се и че преди да спрат безумието, трябва да го разтълкуват.

С този блестящ трилър Лекберг и Фексеус показват още от първия си опит, че са изключителен тандем, в който талантът, знанията, опитът и въображението им се допълват, образувайки сложно, любопитно и завладяващо съчетание.

Книгата е част от поредицата Съвременни трилъри от издателство Колибри.

"Февруари

Тюва барабани стресирано с пръсти по щанда. Все още е на работа, в кафенето до Хорнстул, въпреки че не би трябвало да е тук. Един клиент, който тъкмо се е настанил в ъгъла, се обръща към нея раздразнено и тя му хвърля убийствен поглед в отговор. Запаметява външния му вид и си казва, че следващия път няма да му нарисува сърце в капучиното. По-скоро среден пръст. Винаги я обзема лошо настроение, когато се бави. А в момента наистина закъснява. Несъзнателно прибира русата си коса зад ухото. Трябваше да е взела Линус от детската градина преди половин час. Имунизирана е срещу киселите физиономии на персонала, виждала ги е твърде много пъти, за да продължават да ѝ влияят. Но двегодишният ѝ син ще се натъжи. А Тюва не е човек, който натъжава деца. Особено пък Линус. Безброй пъти е казвала, че би умряла за него. Но в действителност невинаги е толкова лесно, макар, бог да ѝ е свидетел, че опитва. С всичките си шибани сили. Тюва сваля престилката си, отваря килера и я хвърля в препълнения кош за пране. Не може да си тръгне, преди да са я сменили. Къде е той, по дяволите?

Мартин, бащата на Линус, не беше в града, когато синът му се роди. Тюва не го упрекна за това, все пак я откараха по спешност в родилното две седмици по-рано от очакваното. За сметка на това ѝ се стори доста странно, че Мартин не я посети през следващите денонощия, докато тя беше в болницата. Раждането не мина без усложнения. Беше твърде изморена, за да запомни всичко, имаше единствено бледи спомени за лекари, които отново и отново измерваха показателите на нея и бебето ѝ я уверяваха, че всичко ще е наред. Точно както правеше и Мартин в кратките есемеси, които ѝ пращаше. Щял да дойде, пишеше, трябвало само да свърши няколко неща. Но дори дните в родилното да бяха размити, тя ясно си спомняше празния апартамент, който очакваше нея и Линус, когато се прибраха. Докато тя бе раждала, борейки се за техния син, Мартин си беше събрал багажа и се беше разкарал. Очевидно това бяха нещата, които е трябвало да свърши. Оттогава нито беше виждала, нито беше чувала страхливия задник. Може би за добро, тъй като вероятно щеше да го убие, ако той отново се появеше.

Вместо това тя и Линус бяха сами срещу света. Само че светът твърде често заставаше между тях. Както в момента. Даниел, който застъпваше следобедната смяна, трябваше да е пристигнал преди час. Наложи се да му звънне и да го събуди. В един и половина следобед. Тя самата дали някога е била толкова безотговорна, когато беше на двайсет и една? Сигурно. Нищо чудно, че не им се получи. Поглежда часовника на китката си. Мам. Ка. Му.

Слага си пухеното яке и шапката и прави две двойни еспресо. Едно в порцеланова чаша и едно в пластмасова. Вероятно Мати е този, който е останал в детската градина да я чака. Мати, един от педагозите, когото синът ѝ започна да нарича татко. Всеки път когато това стане, Мати я поглежда с онзи поглед. Погледът, който означава, че тя трябва да прекарва повече време със сина си, вместо на работа. Супер, благодаря за гузната съвест. Сякаш не ѝ стигат сълзите на Линус, който за пореден път не знае кога ще дойде майка му. Еспресото е готово точно когато Даниел се довлачва през вратата с рошава коса. Лютият февруарски студ влиза в помещението заедно с него и няколко от клиентите потръпват демонстративно, но Даниел като че не забелязва. Или не му пука. Как изобщо е могло да ѝ хрумне, че той е дори малко привлекателен?

– Ето - казва тя с целия хлад, който може да побере в три букви, и му тиква порцелановата чаша.
– Ще ти е необходимо. Аз тръгвам.
Не изчаква отговор, ами взима картонената чаша в ръка и се втурва навън в снега, който още не е показал, че възнамерява да се стопи. Тюва не внимава и налита право на крехка, възрастна двойка.
– Извинете, закъснявам, детската градина - измърморва тя бързо, без да ги погледне.
– Е, да, това е важно, но не се притеснявай, децата могат да бъдат изненадващо самостоятелни.
Гласът е дружелюбен, не укорителен. Тюва не отговаря, но е облекчена, че непохватността ѝ не е довела до разправии. Обикновено хората са невероятно сприхави. Неведнъж ѝ се е случвало клиенти да искат не само пари за химическо чистене, ами и тлъста финансова компенсация, само защото ги е поляла с малко кафе. Усмихва се извинително на двойката. Кафето в ръката ѝ плисва леко и ѝ напомня, че няма време. Тя се извинява още веднъж и се забързва към метростанцията, като изпива набързо еспресото по пътя. Горещото кафе изгаря първо езика, после корема ѝ. Има вкус на химикал. Почти като лекарство. Трябва да измие машината. Разликата със студа навън кара кафето да ѝ се струва още по-топло.

След като вземе Линус, мисли да го заведе обратно в кафенето. Даниел им дължи да почерпи Линус толкова кифли и сладки, колкото момчето поиска. Така би било редно. По дяволите макароните и кюфтетата. Утре ще пътува. Но днес са само двамата с Линус. В мига, в който стига до стълбите на метростанцията, краката ѝ без предупреждение се подкосяват. Тюва изкрещява и в последния момент се хваща за парапета, за да не падне на земята. Сигурно се е подхлъзнала. Чак толкова не бърза. Не е нужно да пристигне в детската градина насинена. Опитва да се изправи, но костите ѝ сякаш ги няма. Краката ѝ се огъват. Чувства се замяна. Лошо ѝ е. Все едно ще припадне. Чувстваше се по същия начин, когато я натъпкаха с всички онези лекарства в болницата. При раждането.

Опитва да се изправи с помощта на парапета, но ръцете ѝ сякаш са дълги няколко километра. Парапетът се носи високо над главата ѝ и тя вече няма представа как би трябвало да борави с него. В краищата на зрителното ѝ поле танцуват тъмни петна. Изведнъж светът се завърта няколко пъти и тънък глас в главата ѝ ѝ казва, че пада надолу по стълбите. Но не усеща нищо.

Първото, което Тюва забелязва, когато се събужда, е, че крайниците я болят. Не е легнала удобно. Облизва устни и се прокашля. Устата ѝ е пресъхнала. Усеща остатъци от размит вкус, който не ѝ е познат. Минават няколко секунди, докато се съвземе напълно, след което осъзнава, че изобщо не лежи. Седнала е на колене, леко наведена напред. Отвсякъде я притискат стени. Дори отгоре, до врата ѝ. Все едно се намира в тясна кутия."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg