Семейни жени

Семейни жени Кристина Кампос Времетраене: 1:08 мин. Последният ловец на делфини Захари Карабашлиев Времетраене: 0:43 мин. Последните дни на Кира Мълан Ники Френч Времетраене: 1:03 мин. Сърцето ми смени адреса си Мишел Бюси Времетраене: 0:56 мин. Библиотеката на сърцата назаем Луси Гилмор Времетраене: 1:01 мин. Повелителката на слънцето Мая Люнде Времетраене: 0:59 мин. Всичко за тръгването на училище Фелисити Брукс Времетраене: 0:55 мин. Розов изгрев след дъждовна нощ Изабел Овчарова Времетраене: 0:55 мин. 1000 любопитни въпроса и 1000 изумителни отговора Времетраене: 0:46 мин. Реката, която помним Уилям Кент Крюгър Времетраене: 0:57 мин. Самотен мъж в Берлин Крис Пауър Времетраене: 0:52 мин.

Един откровен роман за брака, приятелството, любовта и желанието.

Габриела е семейна жена, която не просто обича съпруга си - тя го обожава. Но не го желае. А мъжът ѝ си проси интимност веднъж месечно. И Габриела му я дава, защото се чувства гузна, че вътрешно изгаря от страст към друг. Всяка сутрин тя се разминава на улицата с един и същи мъж. Погледите им се срещат и сърцето на Габриела забива учестено. По необяснима причина тя изпитва непреодолимо влечение към този непознат.

Приятелките на Габриела също крият малки тайни от съпрузите си. Силвия от години не изпитва интимно удоволствие. Косима пък предприема отчаяни мерки, за да провери дали артистичният ѝ мъж я мами. Трите си дават подкрепа една на друга, защото, хванати в капана на ежедневието, понякога жените се събуждат в живот, който никога не са си представяли.

От авторката на Лимонов сладкиш с маково семе.

"Гола съм. Лежа върху гърдите на моя любовник. Лежа върху гърдите на мъжа, когото обичам. Преплитам краката си с неговите, а в това време той гали косата ми с топлите си и силни ръце. Днес ме люби той, бавно. Понякога съм аз. Почти винаги сме и двамата. Тишината помежду ни е плътна. Плътна и дълбока. И двамата знаем, че тази история свършва. Тази забранена любов, която изпитваме един към друг в продължение на цяла една година, наближава своя край. Изминалата година беше много наситена. Изпълнена с живот. Изпълнена със секс. С любов. С нежност. С ласки. Година, изпълнена преди всичко с умопомрачение. Триста шейсет и пет дни са много. Прекалено много дни, в които се обичахме скришом. Можем да продължим както досега. Аз да мамя съпруга си, а Пабло да лъже жена си. Това иска Пабло. Той може да обича две жени едновременно, но аз не умея. Не знам как да обичам двама мъже едновременно. Навярно не можах да се науча да разграничавам секса от любовта, секса от чувствата.

– Какво те измъчва толкова, Габриела? Това, че не можеш да живееш с мен? - Пабло изчаква няколко секунди, преди да продължи: – Сигурна ли си, че искаш да разбиеш семейството си заради мен? И аз да разбия своето?
Слушам го безмълвна, защото наистина не знам какво искам.
– Ти обичаш мъжа си. Аз се чувствам добре с жена ми.
Знам, че не казва "Аз обичам жена си", за да не ме нарани. Всеки път, когато го чуя да говори за жена си, от душата ми се откъсва парченце. Мисля, че Пабло не осъзнава драматичния заряд, с който натоварва живота ми всяко негово изречение.
– Искаш ли да не виждаш сина си по петнайсет дни всеки месец? Той да прекарва петнайсет дни с баща си и петнайсет дни с мен? А ти да се грижиш за дъщерите ми? Наистина ли искаш това?

Не отговарям на този въпрос. Пабло знае колко много ме боли от всичко това и ме гали по косата.
– Габи, освен това, ако направя това, което ме молиш... ще се превърна в нещо, което ти вече имаш.
Повтарям думите му наум: "Ще се превърна в нещо, което ти вече имаш".
– След една година вече няма да ме желаеш и нищо няма да е същото.

Слушам го, но не мога да си представя, че е възможно желанието, което изпитвам към него, към Пабло, към любовника си, някога да изчезне. Защото аз го желая толкова силно... Толкова силно... Вече съм на четиресет и пет години, но не разбирам как е възможно човек да чувства нещо толкова осезаемо. Не проумявам силата на желанието си, защото не помня да съм го изпитвала преди. Или пък може би съм. Може би съм го изпитвала с мъжа си, но преди много време. Преди прекалено дълго време. Не си спомням дали сме женени от деветнайсет или от двайсет години, защото животът ми е обвързан с мъж, когото обичам като партньор, като баща на сина ми, като мой приятел, като най-добрия ми приятел. Мъж, когото обичам искрено, но не със страст. Когото не желая.

Понякога, когато съм сама, мисля за това толкова дълбоко чувство, което отново се засели у мен, и не намирам по-добра дума от прераждане. Или може би възкръсване. Възкресение.
Понякога, вглъбена в себе си, повтарям тихичко тези седем букви: Ж-Е-Л-А-Н-И-Е.
Защото желанието разруши кроткия ми живот. Моя сладък и приятен живот със съпруга ми. Желанието срина емоционалната ми стабилност. Желанието ме предаде. Често се питам защо. Защо го сторих? И сама на себе си давам един много прост отговор: жаждата за приключения. Да. Жаждата за приключения ме надви. Двайсет години брак. Всичко беше кротка стабилност.
Започна като забавна игра, в която аз отдадох тялото си и убеждавах сама себе си, че ще спра само до тялото. Но след по-малко от месец отдадох и душата си.

– Габи, наистина ли искаш да разбиеш брака си заради мен? - отново ме пита той.
Винаги забавям отговора на директните му въпроси.
– Не знам. Не знам какво да ти отговоря. Но не мога да живея така. Не мога. Аз не съм такава. Опитвам се от първия ден, в който влязох в тази мансарда. Понякога... – спирам няколко секунди, преди да продължа, – понякога си мисля, че не трябваше никога да прекрачвам този праг.

Знам, че думите ми нараняват Пабло. Защото въпреки че съм негова любовница, а не жена, Пабло ме обича.
Поглеждам към прага на вратата и си спомням първия ден, в който го прекрачих. Преминах през вратата на студиото му. На неговата мансарда. Където той пише всеки ден. Мансарда, претъпкана с разхвърляни книги и дискове с джаз. В която ние се крием. Където се обичаме, тайно. Където аз изневерявам на съпруга си, а той изневерява на жена си.
Можех да спра, но не пожелах. Аз съм единствената виновна за това цунами от чувства, което връхлетя живота ми.
– Пабло, погледни ме - моля го аз.
Аз съм слаба жена. Всички жени от семейството ми са били слаби. Такива са. Даже отслабнах три килограма, откакто се запознах с него. За много жени тази цифра е незначителна; за моето тяло е прекалено много.
– Прелестна си - отговаря ми искрено.
Защото за него винаги съм прелестна."
из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com