Мадмоазел Айфел и кулата на любовта

Мадмоазел Айфел и кулата на любовта Софи Вияр Времетраене: 1:22 мин. Последният ловец на делфини Захари Карабашлиев Времетраене: 0:43 мин. Последните дни на Кира Мълан Ники Френч Времетраене: 1:03 мин. Сърцето ми смени адреса си Мишел Бюси Времетраене: 0:56 мин. Библиотеката на сърцата назаем Луси Гилмор Времетраене: 1:01 мин. Повелителката на слънцето Мая Люнде Времетраене: 0:59 мин. Всичко за тръгването на училище Фелисити Брукс Времетраене: 0:55 мин. Розов изгрев след дъждовна нощ Изабел Овчарова Времетраене: 0:55 мин. 1000 любопитни въпроса и 1000 изумителни отговора Времетраене: 0:46 мин. Реката, която помним Уилям Кент Крюгър Времетраене: 0:57 мин. Самотен мъж в Берлин Крис Пауър Времетраене: 0:52 мин.

Прочувствена, вълнуваща, вдъхновяваща история за дъщерята на създателя на Айфеловата кула.

Париж 1887 г. Гюстав Айфел иска да построи най-високата кула в света. Никой не вярва, че този невиждан досега проект ще бъде готов за Световното изложение - освен смелата му дъщеря Клер. Във време, когато все още се смята за неуместно жените да излизат сами дори на разходка, тя е най-важният съветник и личен секретар на баща си. Младата жена е неотлъчно до него, но начинанието, с което са се захванали, граничи с лудост и заплашва бъдещето на брака ѝ. Дните отлитат все по-бързо, а пред Айфел се издига още една преграда: парижката художествена сцена, предвождана от Ги дьо Мопасан и Александър Дюма, се обединява срещу предполагаемото оскверняване на града.

Във вихъра на общественото негодувание и личните ѝ битки, неочаквана среща изправя Клер пред може би най-важния избор в живота ѝ: Айфеловата кула ли е нейната съдба - или бъдещето ѝ е в новия свят, отвъд океана?

"За днешните поколения Айфеловата кула е символът на Париж и притегателна точка за много хора от цял свят. Тя се е превърнала в кулата на любовта, където се правят и приемат милиони предложения за брак и се раздават милиарди целувки. Така Гюстав Айфел, инженерите му Кьохлин и Нугие, архитектът Совестър и личната му секретарка Клер са създали вълнуващо произведение на изкуството, пазено дълбоко в сърцата ни и в нашето колективно съзнание. Тя е място, което събужда мечти, окрилява мисли, дарява любов и обединява хората.

Тогава да поемем към Париж, нали? Гюстав и Клер ни очакват горе в салона си на кулата."

Bon voyage, Софи Вияр

"Париж, 6 май 1889, денят на откриването на Световното изложение.
Ароматът на хиляди вишневи цветове изпълни въздуха, ранното лятно слънце стопли лицето на Клер, докато пътуваха по булеварда в открития файтон - към тържеството, за което се беше подготвяла толкова отдавна. Пред колата копитата на двата чистокръвни бели коня със сплетени гриви неуморно тракаха право към целта, която днес беше най-желаната в града. Колкото повече се приближаваха, толкова по-украсен ставаше градът: по стълбовете на уличните лампи лекият вятър развяваше трикольори, а високо горе над улиците висяха гирлянди от малки триъгълни знаменца в синьо, бяло и червено. Отдалече долиташе празничната музика на духов оркестър. Това трябваше да е един от най-хубавите дни в живота на Клер. Но можеше да се превърне и в най-лошия! Преминавайки край терасите на кафенета с пъргави келнери и хранещи се гости, ѝ идваше да закрещи от напрежение, стискаше ръце в скута си, докато кокалчетата им съвсем побеляха. По тротоарите се движеха тълпи минувачи с бастунчета и дами с пищни шапки с периферия и великолепни рокли във викториански стил, облечени специално за този празничен ден. На ъгъла клечеше клошар с надеждата, че днес ще получи особено щедра милостиня.

Клер хвърли бърз поглед към отражението на каретата ѝ във витрината на един магазин: добрият стар Жак с неговия цилиндър седеше отпред на капрата. Зад него - малкото момче, стиснало плюшената си играчка, и стройната жена в средата на двайсетте, седнала с изправен гръб, с елегантната ѝ шапка, под която се подаваха червеникави коси, вдигнати на кок. Колко самоуверена и изпълнена с оптимизъм изглеждаше тази дама! Нищо не намекваше за тежките премеждия и мъчителните преживявания от последните дни и седмици. "Добре че понякога външността заблуждава", помисли си Клер. Така е добре. Защото сега със сигурност не можеше да покаже напрежението и страха си. Не сега! Стегна се и повдигна брадичка още по-високо. Минаха двайсет и шест месеца, откакто положиха първия камък в основите на кулата. Двайсет и шест месеца, през които този исполин от желязо ги караше да се потят, да се удивляват, да се смеят. И да плачат. О, да, и да плачат. Клер примигна и се насили да не мисли за Франческа, а да остане в настоящето, при великана с неговите триста и дванайсет метра - най-високата кула на света! Най-после тя се издигаше насред града, надминаваше всяка друга сграда в света и служеше за вход към Световното изложение на Марсово поле - да посреща и въодушевява всички френски и международни гости.

Наистина беше невероятно, помисли си Клер, че тези точно осемнайсет хиляди трийсет и осем части от желязо, изобретени и изготвени от баща ѝ, инженерите и архитектите на фирмата, накрая действително паснаха една в друга до стотна от милиметъра, подобно на огромен пъзел, и така се получи новата атракция на Париж. За нея това си беше почти чудо. Особено като си спомнеше как в на чалото трябваше да се изправи срещу такава съпротива...
– Мамо, ще ми позволиш ли днес да се изкача догоре? - прекъсна мислите ѝ тънкото детско гласче на Роберт.
Клер се обърна с усмивка към сина си, който седеше до нея, облечен в празнични дрехи, и клатеше крачетата си, обути в красиви лачени обувки. Бяха му поръчали даже малък фрак и цилиндър. Тя го целуна по бузата.
– Разбира се, че може да се качиш догоре, съкровище. Фибу също - каза тя и почеса плюшената му овца по дебелото коремче. Роберт засия, хвана ръката ѝ и ѝ лепна една целувка, преди отново да се загледа навън и да започне да брои на глас вишневите дървета, под чиито отрупани с цвят клони минаваха. Подминаха и една будка, на която бяха изложени първите страници на вестниците. През този ден централните заглавия при всички бяха: Световното изложение с Айфеловата кула се открива днес!"
Из книгата