"Париж, 6 май 1889, денят на откриването на Световното изложение.
Ароматът на хиляди вишневи цветове изпълни въздуха, ранното лятно слънце стопли лицето на Клер, докато пътуваха по булеварда в открития файтон - към тържеството, за което се беше подготвяла толкова отдавна. Пред колата копитата на двата чистокръвни бели коня със сплетени гриви неуморно тракаха право към целта, която днес беше най-желаната в града. Колкото повече се приближаваха, толкова по-украсен ставаше градът: по стълбовете на уличните лампи лекият вятър развяваше трикольори, а високо горе над улиците висяха гирлянди от малки триъгълни знаменца в синьо, бяло и червено. Отдалече долиташе празничната музика на духов оркестър. Това трябваше да е един от най-хубавите дни в живота на Клер. Но можеше да се превърне и в най-лошия! Преминавайки край терасите на кафенета с пъргави келнери и хранещи се гости, ѝ идваше да закрещи от напрежение, стискаше ръце в скута си, докато кокалчетата им съвсем побеляха. По тротоарите се движеха тълпи минувачи с бастунчета и дами с пищни шапки с периферия и великолепни рокли във викториански стил, облечени специално за този празничен ден. На ъгъла клечеше клошар с надеждата, че днес ще получи особено щедра милостиня.
Клер хвърли бърз поглед към отражението на каретата ѝ във витрината на един магазин: добрият стар Жак с неговия цилиндър седеше отпред на капрата. Зад него - малкото момче, стиснало плюшената си играчка, и стройната жена в средата на двайсетте, седнала с изправен гръб, с елегантната ѝ шапка, под която се подаваха червеникави коси, вдигнати на кок. Колко самоуверена и изпълнена с оптимизъм изглеждаше тази дама! Нищо не намекваше за тежките премеждия и мъчителните преживявания от последните дни и седмици. "Добре че понякога външността заблуждава", помисли си Клер. Така е добре. Защото сега със сигурност не можеше да покаже напрежението и страха си. Не сега! Стегна се и повдигна брадичка още по-високо. Минаха двайсет и шест месеца, откакто положиха първия камък в основите на кулата. Двайсет и шест месеца, през които този исполин от желязо ги караше да се потят, да се удивляват, да се смеят. И да плачат. О, да, и да плачат. Клер примигна и се насили да не мисли за Франческа, а да остане в настоящето, при великана с неговите триста и дванайсет метра - най-високата кула на света! Най-после тя се издигаше насред града, надминаваше всяка друга сграда в света и служеше за вход към Световното изложение на Марсово поле - да посреща и въодушевява всички френски и международни гости.
Наистина беше невероятно, помисли си Клер, че тези точно осемнайсет хиляди трийсет и осем части от желязо, изобретени и изготвени от баща ѝ, инженерите и архитектите на фирмата, накрая действително паснаха една в друга до стотна от милиметъра, подобно на огромен пъзел, и така се получи новата атракция на Париж. За нея това си беше почти чудо. Особено като си спомнеше как в на чалото трябваше да се изправи срещу такава съпротива...
– Мамо, ще ми позволиш ли днес да се изкача догоре? - прекъсна мислите ѝ тънкото детско гласче на Роберт.
Клер се обърна с усмивка към сина си, който седеше до нея, облечен в празнични дрехи, и клатеше крачетата си, обути в красиви лачени обувки. Бяха му поръчали даже малък фрак и цилиндър. Тя го целуна по бузата.
– Разбира се, че може да се качиш догоре, съкровище. Фибу също - каза тя и почеса плюшената му овца по дебелото коремче. Роберт засия, хвана ръката ѝ и ѝ лепна една целувка, преди отново да се загледа навън и да започне да брои на глас вишневите дървета, под чиито отрупани с цвят клони минаваха. Подминаха и една будка, на която бяха изложени първите страници на вестниците. През този ден централните заглавия при всички бяха: Световното изложение с Айфеловата кула се открива днес!"
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.33 / 3 гласа 
