"Преди малко повече от пет години получих съобщение на гласовата си поща от някоя си Ал Мак-Тиър – което чух като Алмик Тиър – от номер в района с код 310. Тази директна жена помоли да ѝ се обадя във връзка с написани от мен кратки мемоари, озаглавени „Стълба надолу към Рая“, за времето, прекарано от мен като барман през 80-те години в малък клуб с жива музика, разположен в сутерен. По онова време бях също така журналист на свободна практика в Питсбърг и околността. Между другото пишех и критика за филми. Днес преподавам творческо писане, литература и кинознание в колежа по изкуства „Маунт Чизълм“, разположен сред хълмовете на Монтана. Боузман е прекрасен град, макар и напълно отдалечен. Много рядко се случва да получавам съобщения на гласова поща от Лос Анджелис, Калифорния.
– Шефът ми прочете Вашите мемоари – осведоми ме госпожа Мак-Тиър. – Каза, че пишете, както той мисли.
– Умен човек е шефът Ви – казах ѝ, после попитах: – А кой всъщност е той?
Отговори ми, че работи за Бил Джонсън и съм ѝ звъннал, докато шофира от дома си в Санта Моника към службата си в Капитол Рекърд Билдинг в Холивуд за среща с него. Викнах с все сила:
– Нима работите за Би-Би-Би Бил ДЖОНСЪН? Кинорежисьора? Докажете го.
Няколко дни по-късно разговарях по телефона със самия Би-Би-Би Бил Джонсън. Приказвахме си за неговата работа, една от дисциплините, които преподавам. Като му казах, че съм изгледал цялата му филмография, обвини ме, че хвърлям прах в очите му. Щом се разприказвах за ключови моменти от филмите му, нареди ми да млъкна, стигало толкова. По това време „разчепкваше“ сценарий за музиката на прехода от 60-те към 70-те години – когато групите еволюираха от такива с еднакви дрехи и триминутни песни за АМ радио към дълги джем-сешъни и „Джими Хендрикс Икспириънс“. Историите в книгата ми бяха пълни с много лични подробности. Макар моята епоха да беше двайсет години след онова, което той „разчепкваше“ – клубът ни наемаше неизвестни джаз формации и групи, изпълняващи кавъри на „Депеш Мод“, – случващото се по местата с жива музика е безвременно, универсално. Сбиванията, дрогата, сериозната любов, сексът за забавление, любовта за развлечение, сериозният секс, смехът и крясъците, „кой ще се уреди“ и „кого ще го претрепят“ бяха точно типът човешко поведение, което той искаше да представи. Предложи ми пари за книгата ми – неизключителни права върху историята ми, което означаваше, че все още мога да продам ексклузивните права, ако изобщо получех оферта. На кукуво лято. И все пак спечелих повече пари от това, че му продадох правата върху книгата си, отколкото от продажбите на екземпляри от нея.
Бил се зае да прави филма „Малки, но увирливи“. Поддържаше контакт с мен чрез обаждания и много писма, напечатани на пишеща машина – послания с най-различни теми, занимаващи го в момента. Неизбежността на войната. Е ли джазът като математиката? Какво върви като добавка към замразен йогурт? Отговарях му с писма, написани с автоматична химикалка. Пишещи машини? Хайде бе! Никой не може да ми излезе насреща по чудачества. Получих от него писмо на един лист хартия, на който бе напечатано единствено следното: Какви филми мразиш толкова, че да напуснеш тяхна прожекция? Защо? Бил Отговорих му веднага. Няма филми, които мразя. Твърде трудно се правят, та да извикат омраза дори когато не струват. Ако някой филм не е първа прелест, изчаквам края му на мястото си. Бездруго скоро ще свърши. Да си излезеш от филм е грях.
Предполагам, че на американските пощенски служби са им трябвали два дни да доставят отговора ми, като е отнело ден той да стигне до очите на Бил, защото три дни по-късно Ал Мак-Тиър ми се обади. Шефът ѝ искал „да отида там незабавно“ и да го гледам как прави филм. Наближаваше краят на семестъра, никога не бях ходил в Атланта и кинорежисьор ме канеше да го наблюдавам как създава филм. Преподавам кинознание, но никога не бях ставал свидетел на правенето на филм. Летях с прекъсване през Солт Лейк Сити.
– Ти спомена нещо, което винаги съм си мислил – каза ми Бил, когато пристигнах на снимачната площадка на „Малки, но увирливи“, някъде в едно безкрайно предградие на Атланта. – То се знае, някои филми не се получават. Не постигат замисленото внушение. Но всеки, който каже, че мрази филм, третира доброволно споделян човешки опит като извънредно лошо преживяване при полет. Излитането е забавено с часове, има турбуленция, която плаши дори стюардесите, човекът от другата страна на пътеката повръща, не могат да сервират храна, а пиячката е свършила, седиш до бебета близначета с колики, кацате твърде късно, за да успееш за срещата си в града. Ей това може да го мразиш. Но да мразиш филм, е крайно нелогично. Би ли казал, че мразиш партито за седмия рожден ден на племенницата на гаджето си или мач по бейзбол, траял единайсет ининга и завършил 1:0? Омразата трябва да бъде запазена за фашизма и изстинали броколи, готвени на пара. Най-лошото, което някой – особено ние, които сме избрали Фаунтин* – е редно да каже за филма на друг е: „Ами, не е за мен, но го намирам за съвсем добър“. Отпиши филма с бегла похвала, но никога не казвай, че го мразиш. Всеки, знае, бях сценарист и режисьор на „Албатрос“, та може би съм малко чувствителен по темата. Мотах се на снимачната площадка на „Малки, но увирливи“ около десет дни през лятото, като отскачах до Холивуд за част от тягостната постпродукция.
Правенето на филми е сложна и влудяваща работа, на моменти акцентът пада върху техническите дейности, в други е ефимерно и фино занятие, точи се бавно като гъст петмез в сряда, но в петък препуска, защото крайният срок е като дуло на пистолет, опряно в главата ти. Представете си реактивен самолет, финансиран от конгрес, съставен изцяло от поети, сглобен от музиканти под контрола на прясно дипломирали се по бизнес администрация, пилотиран от индивиди, които страдат от дефицит на внимание. Какви са шансовете подобен аероплан да падне? Та така стоят нещата и с филм, поне както аз видях правенето му в Завода на скунксовете*. Не бях на локация през повечето от работата по „Изба, пълна със звуц蓆 – филмът, в който по-късно се превърна малката ми книжка. Загубата си беше за мен. Бил ми плати дребна сума, когато започнаха снимките, и друга, по-голяма, когато филмът излезе на екран – човекът е щедър. Присъствах на първата му публична прожекция на кинофестивала „Телурайд“, където той говореше за него като за „нашия филм“. През януари взех смокинг под наем и седнах на задна маса на тогавашния формат на връчването на наградите „Златен глобус“ (в хотел „Бевърли Хилтън“ на Мърв Грифин, самата дефиниция на холивудско парти). Когато колегите ме разпитват за уикенда ми в Страната на фантазиите, казвам им, че се прибрах в хотела си чак в пет сутринта, доста подпийнал, придружен дотам от Ал Мак-Тиър и самата Уила Сакс – или още Касандра Рампарт – в нейния „Кадилак Ескалейд“ с шофьор. Нямаше друг начин да обобщя преживяванията на разбираем за тях език. Уила Секс? Не може да бъде! Щях да им го докажа със снимката във Фейсбук, публикувана от нея – ето ни, мен и Ал Мак-Тиър, заливаме се от смях в компанията на една от най-красивите жени в света и нейния намусен бодигард. Ковид-19 раздели страната ни с полемиката Маски/Без маски и превърна работата ми в онлайн занятия. После дойде диалектиката Ваксини/Анти-ваксини."
Из книгата