Един ден, един ден. Един ден ще седи на масата и на другия и край няма да седи никой. Никой няма да отвори вратата и никой няма да влезе. И той ще продължава да седи и нищо няма да се случва. Или може би всичко ще бъде обърнато на 180 градуса. Той ще е този някой, който няма да влезе. Той ще е този, който няма да седне на другия край на масата. Той ще е този, който го няма. И после, в един друг ден, на масата няма да седи никой. Никой на двата края. И това сигурно ще е краят. Краят, който е с него от самото начало. Краят, за който би искал да каже, че е начало, но знае, че това не е така, че краят е край и след него няма нищо. И всички изтъркани клишета му идват в главата и той знае, че това, което казват, е вярно, и знае, че няма смисъл да ги повтаря, но също знае, че иска да каже нещо, но сякаш това, което иска да каже, е по-голямо от всякакви думи, даже не е сигурен дали иска да каже нещо, или просто е пълен с нещо, което иска да излезе навън, както когато трябва да издиша въздуха, с който са пълни дробовете му, но това, което иска да излезе навън като думи, е отвъд всякакви думи, толкова отвъд, че единственото, което може да каже, е нищо. И отново, за кой ли път, разбира, че е пълен с нищо, че всъщност през цялото си време се е опитвал да говори за него, опитвал се е да говори, без да има какво да каже. Опитвал се е да каже нищо. Нищо. Опитвал се е да артикулира тази изпълненост с нищо, без да знае откъде да започне, като че ли това има значение, но все пак трябва отнякъде да се започне, трябва отново и отново да се започва отнякъде, всеки път отново.
Рейтинг: 5.75 / 4 гласа 
