"Преди осем години животът ми се промени радикално. Само за един месец подадох молба за развод, върнах се да живея при мама и си смених работата. Първата промяна болеше, от втората се срамувах ужасно, а третата стана огромно предизвикателство: в мъничкото ми уютно блатце се почна състезание по гребане. Провървя ми. Изпреварих невероятно много кандидатки и ме взеха в редакцията, която трябваше да разработи от нулата проект за жените в най-големия тогава новинарски интернет портал в Беларус. През следващите две години и половина бях Кари Брадшоу от „Сексът и градът“: пишех разкрепостени текстове, пълни с ирония, насмешка и убеденост, че знам за мъжете всичко. След като след известно време срещнах бъдещия си съпруг, разбрах, че не знам за тях нищо. Само се бях фукала. Защото що се отнася до живите хора, постоянно знание няма – всяка прекарана един до друг и един с друг година променя картината на света. Онова, което преди е било норма, престава да е норма, а онова, което сме мислели за чудо, се превръща в навик. Изводите и уроците от миналото престават да са музейна ценност, експонати в залата на бойната слава: преди време те са работели и са ни защитавали от болката, но днес пречат на движението напред.
Три години след като се разведох (и дори в същия ден), се омъжих за втори път. След известно време с мъж ми си купихме къща с чудесна градина и се изнесохме от Минск, за да слушаме как капят ябълките и как расте тревата. Станахме родители. Аз продължавах да пиша за любовта и взаимоотношенията, но все по-често усещах, че темата ми се изплъзва от ръцете, разплита се като плетка, конците се късат – и че тя ме моли да я оставя на мира. Разбрах, че не искам повече да пиша за любовта. Понеже други грижи вече бяха по-важни, усещаха се по-остро, изискваха повече внимание и сили. А любовта – какво толкова любовта... Като в онзи виц: „Мило, защо вече не ми казваш, че ме обичаш?“. „Е, ако нещо се промени, ще ти кажа.“ Уморих се да се вълнувам от любовта. Да си изяснявам отношенията все едно поправям грешки в ученическо съчинение („дом“ и „семейство“ с „искам“ ли вървят, или с „трябва да имам“?), да мисля в перспектива („Will you still love me when I’m no longer young and beautiful?” ), да си задавам въпроси, чиито отговори не са ясни, но още предварително не ми харесват.
Разбрах, че единственият човек, който никога няма да ме изостави и на когото не е нужно да танцувам с дайре, съм самата аз. Че не е необходимо да се съмнявам в желанията си или да доказвам на самата себе си реалността на болката си: за мен всичко е точно така, както го чувствам. Аз мога да вярвам на себе си. Мога да разчитам на себе си. Никой никога няма да ни обича така, както искаме – ще ни обичат така, както могат. Но зависимостта от другите, от променящото се тяхно настроение, не ни прави щастливи – тя ни прави удобни. Ние толкова много свикваме да се приспособяваме и да се самоамортизираме, да укротяваме вътрешното си кипене и да преобразяваме недоволството си в мълчание, че взривът е неминуем. Моментът, когато всичко ще се разхвърчи като перушина и ще стане на пух и прах, е единствено въпрос на време. Да мислиш вместо другите, да чувстваш вместо другите, да предусещаш реакцията им е невероятно уморително. И е безсмислено – да живееш чужд живот вместо да направиш нещо прекрасно със своя.
В свят, в който вашата радост зависи от това доколко точно съвпадате с представата за вас в нечия глава, е тъжно и студено. Съвсем нормално е да приключите отношенията и работата си, които вече не ви дават нищо. На които и вие вече не можете да дадете нищо. Не защото с други хора или на друго място ще е по-весело и по-интересно, а защото конкретно тук със сигурност вече няма да е по-весело и по-интересно. Нормално е понякога да се усещаш буквално смазан от въпроса: „Какво направи за хип-хопа ти навремето?“ Нормално е да се питаш чий глас задава този въпрос, какво право има на този въпрос и как се оправя с хип-хопа самият той. В този свят, в който се радвам на себе си, вече не чакам някой да се грижи за мен, радостта си я намирам сама. Хващам се за ръка и се водя там, където мога да чувствам каквото искам да чувствам – увереността си в „моите хора“, вкуса на парещи грузински хинкали или как ми е по-лека главата след излизане от фризьорския салон. В света, в който се радвам на себе си, си казвам: това ще го направя по-късно, това – няколко месеца след по-късното, обаче ето това няма да го направя никога. Защото за някои неща никога е най-подходящото време.
Да, понякога ти се струва, че толкова си свикнала да си редник Джейн, че приказките за някаква си там нежност към себе си ти се струват абсолютна измислица, приказка за лека нощ, която няма кой да ти я разкаже, пък и нямаш време да я слушаш. Но сега събирам смелост все пак да започна този разговор с вас, понеже през годините на съществуване на блога Gnezdo.by получих безброй писма, разказващи за живот на ръба на възможностите, с истории за три часа сън в денонощието, за работа до пръсване и грижа за другите до пръсване на аортата – нито една от тези истории не свърши добре. Не току-така в Мрежата виждаме (картинка): „Няма неизпълними задачи. Можеш да получиш инфаркт и на трийсет.“ Нека времето, което ще прекарате с тази книга, стане за вас възможност да седнете до себе си, да „си бъдете вие“. Да изслушате себе си и да определите как могат да се държат с вас и как не бива, какво можете да изтърпите и какво не, кое ви радва, вдъхновява и възхищава и кое ви вбесява. Да изслушате себе си, без да позволявате на никого да ви прекъсва или да обезценява чутото.
Нежността към себе си не е резултат от прието решение или от дадено веднъж на себе си обещание – тя винаги е път. Не към някаква съществуваща на картата точка и със сигурност не към по-добра версия на самата вас, а натам, където вие отказвате да играете ролята на надзирател, на критик и съдник и избирате да вярвате в своята собствена нормалност. Това е готовността с доброжелателно любопитство да изследвате своите „не мога“, „не искам“ и „няма да го направя“ и да плувате не по течението и не срещу него, а натам, накъдето трябва. Където трябва за вас. Вие не сте безкрайни. Наистина не сте безкрайни. Ще ви разкажа за нежността към себе си всичко, което знам, и вие сами ще решите поради какви и кои думи сте взели тази книга в ръцете си. За какво ще разказвам ли? За правото на всяка от нас да чувства каквото иска – и да не я е срам от това. За подредбата на приоритетите и за това какво да правим с чуждите опити да ни учат как да живеем."
Из книгата
Книги 
