"Пам облиза устни да разкара солта от чашата с маргарита, плъзна бавно поглед по седящите около масата в задния ѝ двор и се запита кой ли от приятелите ѝ ще умре пръв. Не че имаше предчувствие или нещо такова, не. Просто носеше в себе си тази мрачна нишка. Освен това другите три двойки вече бяха изпратили децата си в колежа, а родителите си – в гроба, и на този етап от живота им можеше да се очаква, че следващото официално събитие, на което ще разходят тоалетите си, ще е погребението на един от тях. Доколкото можеше да прецени, всеки от осмината имаше равен шанс пръв да гушне букета. Макар че, ако я попитаха за личните ѝ предпочитания, Пам би посочила Андре. Размаза един комар на врата си. Други жужаха около лимонените свещи на масата и нанизите електрически крушки над патиото и се бореха за надмощие с щурците и блусарските ритми на Ван Морисън за водещата партия в музикалното озвучаване на вечерята им. В гореща вечер като тази Пам и приятелките ѝ би трябвало да се киснат в басейна ѝ със солена вода и да пият коктейли, а съпрузите им да отварят бира след бира в джакузито. Но онази къща, с басейна и джакузито, се наложи да я продадат.
Пам се загледа в Ханк над остатъците от недоядени бургери и изгризаните кочани от варена царевица. В мрака почти изглеждаше красив като преди. Ръбът на масата скриваше биреното му шкембенце, а сенките прикриваха провисналите му бузи. Гледаше го и търсеше нещо от човека, за когото се беше омъжила, но него отдавна го нямаше. И понякога онзи човек ѝ липсваше.
– Ще ни донесеш ли по още една, бебчо?
Ханк нямаше право да ѝ вика така, вече не, и тя го стрелна с отровен поглед, който той не забеляза. Пам се изтласка от избелялата възглавница на стола си и грабна четири ледени бири от хладилната чанта. Ханк взе своята и с едно движение отвъртя капачката и я метна в хортензиите ѝ. Лари, Андре и Дейв последваха примера му, а Пам си отбеляза да събере боклука на сутринта. Пое обратно към хладилната чанта за каната с маргаритите. Това му беше единствената добродетел на Ханк – все още забъркваше най-хубавите маргарити на света. Пам пусна по две кубчета лед в чашите на приятелките си, наля им от коктейла, докато каната не свърши, после прекрачи спящото си куче и влезе в тъмната кухня. Кожата ѝ лепнеше от юлската влага. Отвори хладилника и постоя миг-два пред хладния повей, после извади шоколадовия чийзкейк на Шалиса и се върна на двора.
– Нанс! Нанс! – прекъсна Лари съпругата си. – Кой беше...?
Лари често го правеше това – караше Нанси да изрови от паметта си някакъв детайл, защото го мързеше сам да си напрегне сивото вещество. Сякаш единственото ѝ предназначение беше да е ходещата енциклопедия на живота му. Нанси изстреля името на учител по математика в гимназията, после пак се обърна към Марлийн. Пам размести чашите и чиниите на масата да направи място за десерта. Дейв улови погледа на Ханк и кимна към големите чаши, толкова студени, че по стените им беше избила влага и изкривяваше шарките във вид на карти за игра и зарове.
– Хубави чаши от казино, Ханк. Крадеш рекламни стоки от склада, а?
Ханк се усмихна и поклати глава.
– Нов собственик, ново лого. Тези щяхме да ги изхвърлим, затова си прибрах няколко в името на доброто старо време. – Намигна му. – Знаеш, че никога не бих ухапал ръката, която ни храни.
Четиримата приятели чукнаха бирите си и отпиха по дълга глътка. Пам свъси чело. Ама и тези мъже, готови са да сграбчат всеки повод да се наливат с пиячка. Сега пиеха за казиното, а двама от четиримата дори не работеха там. Какво следва? Наздравици за банката на Лари и фирмата за куриерски услуги на Андре? Аман. Дейв избърса уста с опакото на ръката си и погледна към чийзкейка.
– Еха! Страхотно изглежда, Пами. – Светлината на свещите подчерта широката му усмивка и Пам затаи дъх. Май наистина е забравила колко добре изглежда той. Как се присвиват ъгълчетата на очите му, когато се смее. Ето това беше различното в Дейв тази вечер. Не пръските сиво по слепоочията му, които беше забелязала преди малко. А това, че изглеждаше почти щастлив. Пам стрелна с бърз поглед Марлийн. Да не би пак да го правят? Марлийн беше казала на момичетата, че този кораб е отплавал, като при всички тях. Но дали не се беше огънала все пак и не беше пуснала на съпруга си? Дейв прекъсна мислите на Пам:
– Това шоколад ли е? – попита той и млясна с устни.
Отговори му Андре:
– Че как. Ние го донесохме.
Колко типично за него, да си припише заслугите."
Из книгата
