"Часовете по история ме ужасяваха, откакто се помня. Имена, дати, места - всички тези неща ми изглеждаха като разбъркани парчета информация, които трябва да подредя в главата си, за да видя цялата картина. Учителите често представяха информацията като факти, които трябва да бъдат запаметени, а не като пъстри лични истории за победи, провали, рискове и поводи за съжаление. Но докато си пробивах път през образователната система, осъзнах нещо важно - историите пораждат емоции, а емоциите пораждат спомени. Единственият начин, по който можех да запомня каквато и да било информация за дадено историческо събитие, беше да я опаковам като история, пълна с герои, чийто живот поставяше всичко в контекст. Вместо да запаметявам дати и събития, аз изучавах живота на ключови личности. В какво вярваха те? Какво ги подтикваше да действат по определен начин? Какви стимули бяха налице?
Придобих знания за Френската революция, като проучвах причините хората да насочат гнева си към Мария-Антоанета - млада кралица, превърнала се в символ на разточителство и егоизъм. Опитвах се да си представя как се е чувствала, докато е четяла вестниците, които според нея са я представяли неправдоподобно и са разпространявали слухове за нея. Натъжих се дълбоко, когато тя изгуби попечителство над малкия си син, който беше принуден да я обвини в различни престъпления. Опитах се да си представя и унижението, безсилието и ужаса, които тя е изпитвала по пътя към гилотината, вървейки към смъртта си. За какво си е мислела в онези последни минути? Какви уроци е научила през краткия си живот? Френската революция вече не беше просто историческо събитие. Беше човешка история, изпълнена с печал, тъга, гняв, отчаяние и силна мъка - емоции, които всеки от нас е изпитвал в даден момент от живота си.
Без да го осъзнавам, аз се бях натъкнала на нещо, което обичам да наричам учене, фокусирано върху хората - концепция, базирана на разбирането, че хората и личните им истории имат водеща роля в процеса на учене. Този тип учене не се ограничава до изучаването на исторически събития. Ако искам да подобря уменията си за вземане на решения или да развия психическа устойчивост, мога да избера човек, който най-добре въплъщава онова, което искам да науча. Оттам насетне се потапям в историята му и започвам да търся неговата скрита дарба - онова отличително качество, което го прави наистина изключителен. Това може да е мисловен модел, любопитен елемент от практическо естество или вечно валидна мъдрост, която превръща този човек в светило на неговото време. На този фон за никого не беше изненадващо, когато създадох седмичния бюлетин The Profile (Профилът) през февруари 2017 г. Той предлага разнообразни профили, или обширни очерци, представящи подробно историите на отделни личности. Бюлетинът ми е четен от десетки хиляди хора, сред които са актьорът Дуейн Джонсън - Скалата, прочутият ресторантьор Дани Майер и невероятната ми майка.
Но за мен The Profile е физическото проявление на начина, по който уча. Ето защо, дори да не списвах такъв бюлетин, аз пак щях да чета профили и да се уча от житейските истории на хора, които са изградили нещо смислено, предлагат полезен начин на мислене и най-важното - помогнали са на други да открият собствената си скрита дарба. Аз не съм единственият човек, който учи, като се фокусира върху историите на отделни личности. Едни от най-успелите хора са открили собствената си скрита дарба, като първо са разучили гениалността на предшествениците си. Покойният легендарен баскетболист Коби Брайънт казва, че като млад спортист е отишъл до планината G.O.A.T. - акроним, образуван от първите букви на Greatest of All Time (Най-великите за всички времена), за да си поговори с играчи като Меджик Джонсън, Майкъл Джордан, Лари Бърд, Джери Уест, Оскар Робъртсън и Бил Ръсел. Той ги попитал: "Какво правеше? През какво премина? Как изглеждаше твоят процес на работа?".
По същия начин, преди да стане старши треньор на Голдън Стейт Уориърс, Стив Кър решил да се срещне с всички треньори, на които силно се възхищавал. Срещнал се с легенди като Фил Джексън, Грег Попович, Лют Олсън, Лени Уилкинс и Пийт Керъл. Кър искал да разбере точно кои елементи ги правели толкова велики. Кър достигнал до привидно противоречащо си, но дълбоко прозрение - той си дал сметка, че няма да постигне успехи, ако боготвори менторите си. Основното послание, което отново и отново излизаше на повърхността по време на тези разговори, беше: "Бъди себе си" - казва той. - "Няма смисъл да се опитваш да бъдеш като някого другиго. Можеш да подражаваш на някого, но не можеш да бъдеш някого другиго."
Преди да прочетете следващите страници, искам ясно да посоча какво не трябва да очаквате от тази книга. Тя не е компилация от историите на хора, които отговарят на традиционните представи за успех и биват обрисувани като непорочни герои, които заслужават преклонението ни. Книгата е насочена към ученето, а не към боготворенето. Вземете например световния шампион по шахмат Магнус Карлсен. Когато става гросмайстор, Карлсен е едва на 13 г., поради което интервюиращите обичали да го питат за идолите му. Той им обяснявал, че е научил много от играчи като Владимир Крамник, Гари Каспаров и Боби Фишер, но не боготвори нито един от тях."
Из книгата
