"В ранното утро планинската равнина гъмжеше от радостни тибетци. Нежни снежинки танцуваха в разредения въздух. В средата на равнината на конструкция от дървени подпори лежеше дълъг прът, увит в кожи от як и цветни молитвени знаменца. Неговите двайсет и пет метра му отреждаха мястото на най-дългия молитвен прът в Тибет. Беше овързан със здрави въжета, разстлани по земята и очакващи мъжете, които ще го издигнат. В готовност да окажат помощ бяха и два камиона, които насред празненствата изглеждаха бутафорно. Бяха се събрали няколко хиляди души. Мнозина бяха пътували с дни и бяха прекосили планински исполини, за да стигнат до тази най-свещена сред свещените планини в средата на този свещен месец – Сага Дава. Будистите вярват, че всичко, което направят през този месец – било то добро или лошо, – ще се умножи десетократно. А в този ден – петнайсетия на Сага Дава, най-свещения ден сред всички, деня, в който Буда е роден и изпаднал в нирвана, действията им се умножават стократно.
Жените бяха облечени с ръчно плетени вълнени рокли и копринени ризи и бяха нагиздени с тежки сребърни бижута. Мъжете носеха дълги до коляното кожени или копринени връхни дрехи и големи шапки. Сложните им прически и цветните им костюми показваха от коя част на Тибет идваха и колко път бяха изминали. А по-впечатляващ от дългия им път беше фактът, че са успели да съберат всички изисквани документи, печати и подписи, за да прекосят безброй невидими областни граници и да преминат през всички проверки, да бъдат тук, сега, в точно това утро, докато нежните снежинки танцуваха във въздуха. Китайските власти се страхуват от дълбоката религиозна вяра на тибетците, защото не могат да я контролират. Особено се притесняват от събития, на които се събират хиляди вярващи дори от най-отдалечените селца.
В готовност присъстваха и властите. Покрай децата и молитвените знаменца маршируваха отряди за борба с безредици в униформите си с големи наколенки, шлемове и бронебойни жилетки, въоръжени с палки и щитове. Намръщени полицаи следяха поклонниците, наредили се да получат благословия от монасите в малкия храм, построен в извисяващите се над платото скали. Присъстваха, за да се уверят, че всичко протича в ред, че никой на опашката не се прережда и не разговаря с някой монах твърде дълго, че нещата се движат със задоволително темпо. Монасите седяха в дълга редица, облечени в своите червени и оранжеви роби и големи шапки, биеха барабаните, надуваха роговете си или с тихи напеви се привеждаха над ръкописите си.
Множеството в равнината се виеше бавно около молитвения прът. Всички държаха молитвени колела и мъниста и мълвяха свещената мантра: Ом мани падме хум, ом мани падме хум. Млади и стари се просваха на земята, вдигнали ръце над глава в молитва, изправяха се и след няколко крачки отново се просваха на земята. Ом мани падме хум. Оставих се на потока да ме понесе и започнах да обикалям пръта заедно с поклонниците, залята от техните цветове и молитви. Ом мани падме хум. Времето спря, времето се понесе, времето беше снежинките, въртящи се във въздуха.
Мъжете, които щяха да издигнат пръта, заеха отредените им места до въжетата. Множеството застина и впери погледи в очакване, а мъжете започнаха да подръпват и да изпробват въжетата. Ки-ки-со-со! – насърчаваха ги гледащите. В началото плахо, но после все по-силно. Ки-ки-со-со! Ки-ки-со-со-лха-Гальо! Победа за боговете! Прътът бавно се издигна към небето с помощта на теглещите го мъже и двата камиона. Со-со-со! След няколко минути прътът беше изправен и поклонниците започнаха да надават екстатични викове: Ки-ки-со-со! Във въздуха се понесоха хартиени молитвени знаменца и печеното ечемичено брашно цампа. Не след дълго цялата бях в цампа; всички бяха поръсени с цампа. Множеството пак започна да кръжи около пръта – хиляди усмихнати лица. Движеха се все по-бързо. Ки-ки-со-со! Въздухът се наелектризира.
И отново се оставих на потока да ме понесе, цялата заляна от радост и фино смляна цампа. Спрях, за да направя една последна снимка, преди да отида при водача си Джинпа, който ме чакаше при молитвените знаменца в храма. Формално погледнато, нямах право да се отдалечавам на повече от пет метра от него, както ми обясниха полицейските служители на информационна среща предишния ден. Чужденците трябва да бъдат контролирани. Джинпа обаче беше доста спокоен и ме оставяше да правя каквото си поискам. Извадих фотоапарата, натиснах бутона и успях да уловя за вечността молитвения прът в свободното му падане. Настана пълна тишина. Всички застинаха, зяпнали падналия прът, който лежеше на земята под необичаен ъгъл – явно беше счупен. Никой не викаше ки-ки-со-со, никой не хвърляше във въздуха цампа или молитвени знаменца. Някои плачеха. Други просто се бяха облещили и не можеха да помръднат от ужас.
Намерих Джинпа, паднал на колене.
– Това никога не се е случвало – притеснено каза той. – Никога, от триста години. Понякога молитвеният прът е бил накриво – не съвсем изправен – и това винаги се тълкува като лоша поличба за идната година. Ала това… Това е много лоша поличба. Много лоша. За всички, които сме тук, за цял Тибет.
Монасите край храма продължаваха да напяват мантри с дълбоките си гласове, но вече сбърчили вежди. Мъжете, които само преди минути бяха издигнали молитвения прът и бяха поздравени като герои, сега се лутаха отчаяно и гледаха слисано.
Джинпа се изправи и ме погледна. Очите му бяха замъглени.
– Хайде – каза ми той през сълзи. – Трябва да тръгваме. Чака ни дълъг път."
Из книгата
