Ескадронът

Разказ за дръзкия подвиг, освободил Пловдив.

Двама приятели - англичанинът Фред Барнаби и американецът Франк Милет, отразяват Освободителната руско-турска война, но от различни страни. Милет съпровожда хората на генерал Гурко, а Барнаби се числи към войските на турския военачалник Сюлейман паша.

Месеци след края на войната двамата си припомнят драматичните събития около освобождаването на Пловдив. На приятелска вечеринка те разказват за храбростта на капитан Бураго, който без кръвопролития и с помощта единствено на своя ескадрон от шейсет и трима драгуни превзема Града под тепетата и го обявява за свободен.

"Съвсем се беше развиделило. Градът, призрачен през нощта, сега осезаемо се разстилаше в снежната си пелерина. Тук и там по улиците, от порта на порта притичваха отделни люде, озъртайки се все още предпазливо. И само някъде много на юг, дето смътно лъкатушеше планината, се виждаха тълпите османлии... Чудният Пловдив, с надиплените къщи, бе освободен още в оня миг, когато капитан Бураго съзря от тепето бягащите петдесет хиляди Сюлейманови бранители на вярата."
Из книгата

Книгата е част от поредицата Седемте хълма на издателство Хермес.

"– Беше началото на настоящата година. След краткотрайно затопляне около първи януари мразовити дни се бяха заредили и Тракийската равнина (област в Южна България) тънеше в снежни мъгли. По това време крепостта Плевен бе вече паднала, Западният Балкан преминат от армията на Гурко и София, днешната столица на страната, освободена. Така се беше случило, та месеци по-рано аз се бях присъединил към тая победоносна армия. А обстоятелството, че не чаках известията в тила, а предпочитах да видя сраженията със собствените си очи, ми бе създало някаква мила популярност. Наричаха ме: Нашият художник! Мъчно е сега да ви обясня какво означаваха тия думи за човек като мен, дошъл през океани и морета в непозната страна.

То е повече въпрос на усет! Отдавна не се чувствах чужденец. Офицерите, войниците, местното население, за което беше войната, пък ако щете и противникът, оня противник, който стреляше упорито по нас, а после се разбягваше или попадаше в плен, цялото това многообразие на живота беше станало и мой живот. Не, може би само рисунките ми могат да ви дадат приблизителна представа. Мишел по-рано го каза - това беше цял един свят и макар че го наблюдавах, аз принадлежах на него. Споменах, че зимата се беше подновила с нова сила. А това затрудняваше движението на частите. Предния ден ние бяхме завзели Татар Пазарджик, цялата нощ войниците помагаха на местното население да гаси пожарищата, наследство от Сюлеймановата армия, отстъпила към Пловдив...
– Имайте предвид, че аз пък бях с тая армия! – вмеси се внезапно Барнаби. Явно искаше да внуши недоверие.
– Как, и вие ли палихте?! – върна му веднага годеницата Елизабет.
– Не, не прекъсвайте!... Не прекъсвайте разказа! – запротестираха други.

Франк продължи:
– Излишно е да казвам, че хората бяха изтощени, премръзнали, недоспали. А на следващия или на по-следващия ден предстоеше решително сражение. Петдесетхилядната армия на маршал Сюлейман паша преграждаше пътя ни към Пловдив, тоя най-голям град на България, и ние трябваше...
– Момент, Франк! Извинявайте, че пак ви прекъсвам. Но в интерес на истината: четиресет и осем хиляди седемстотин деветдесет и трима!
– Вие ставате дребнав, Фреди!
– Това са цифри, съобщени от Негово Високопревъзходителство на последния съвет. А той обичаше да борави с цифри и аз не мога да пренебрегна неговата прецизност.
– Добре, добре! Предстоеше ни да преодолеем бараж от четиресет и осем хиляди седемстотин и... и колко бяха, да, деветдесет и трима защитници на Сюлеймановата стратегия. Разбира се, в това число не слагам английските инструктори. За тях, вярвам, вие ще ни разкажете, Фреди, когато дойде редът ви!... Както и да е, рано сутринта командирът на западната руска армия генерал-адютант Гурко (той пък имаше навик да става преди всички нас) заповяда авангардните части да се придвижат напред покрай левия бряг на Марица - Марица се нарича тамошната река, пълноводна и влачеща лед в ония дни. Самият Гурко също тръгна с авангарда. А жаден да не изоставам от развоя на събитията, тръгнах и аз.

Разсъмваше се, но слънцето още не беше пробило. Само мъглата все повече избледняваше. Сравнявам я сега с мастиката, за която вие споменахте по-рано, Фред - нали знаете какъв млечен цвят добива, щом се капне в нея вода. Да. Яздех и разговарях с княз Церетелев, един от Гурковите офицери за специални поръчения. Макар сравнително млад, преди войната той е бил консул във вилаетския град Одрин, тоест познаваше тукашните нрави и местата. При това Церетелев бе участвал в анкетната комисия за разследване зверствата на турците при потушаване на голямото българско въстание в Пловдивско - анкета, която моят покоен приятел Макгахан с кореспонденциите си превърна в зов към световната съвест. Сега тъкмо това си припомняхме с княз Алексей. Защото най-сетне идеше ред и за тая Тракия, заслужила свободата си повече от всички други български земи. И защото някъде насреща ни, отвъд мъглата, беше въпросният Пловдив.

– Учудвате ме, не, удивлявате ме! – извърна към мен глава Церетелев; говорехме на руски, език, който вече добре владеех. – Мога да се закълна, че сте били в града! Тепето с часовника знаете, знаете моста, Джумая джамия, имената на църквите... Или може би сте чели някое описание, да?
– Нито едното, нито другото, княже! Просто моят бай Никола така ми е натъпкал в главата тоя Пловдив, та мога да ви изредя още и имената на всички пловдивчанки! Само че със задна дата – прибавих. – Той е избягал от града преди десет години! Казах това и неволно се извърнах да подиря в мъглата слугата си. Наричам го слуга, но това в никакъв случай не е точната дума, и щом го открих между неговите сънародници, преводачи и водачи, аз още един път почувствах колко невярна е тя. Преди всичко изражението му – то нямаше нищо общо с изражението на човек, навикнал да слугува комуто и да било. Ето, тая скица дава донейде представа...

Милет подбра една от рисунките и ни я показа. Видях гърбав нос, гъсти вежди, корави мустаци. Груба волност и упорство, дори своеобразен инат имаше в това скромно насмешливо лице, в тая огромна небръсната брада. Но имаше и някакъв ентусиазъм, някакво момчешко нетърпение и развълнуваност.
– Да, това е той, моят Никола; аз го наричах по български: бай Никола. И не само защото беше значително по-възрастен от мен, а думичката бай подсказва на техния език и тая възрастова разлика. Но той бе човек с всестранна опитност, патилата му могат да се сравнят направо с вашите невероятни приключения, Фред Барнаби, макар че те бяха злополучно смешни и от съвсем друг порядък. Не, не му се е случвало да ловува в Африка, нито да язди на кон до Хива. Съвсем не му е било до това!... Както и да е, по-късно аз ще се върна отново на него, а засега нека прибавя, че тоя странен българин драговолно се бе хванал да ми служи. Срещу заплащане, разбира се; и аз получавах заплата от моя вестник. Но той изрично ми бе заявил, че ще бъде с мен само до Пловдив, тоест докато намери там своята възлюбена Теменуга, някогашната си годеница.

Докато разговаряхме с княза, мъглата все по-силно редееше. После някак изведнъж слънцето се втурна срещу ни и цялата околност затрептя. Вляво изникна разкривената ограда на пехотните батальони, отстранили се да ни сторят път. От другата ни страна, между затрупани от снегове върбалаци, се откри реката, тъмна и само тук-таме проблясваща с влачения лед."
Из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com