През целия си живот Луна Чанс беше доволна от решенията, които вземаше. Тя не съжаляваше за избора си да бъде художничка и да се лишава от много неща заради несигурното си финансово състояние, вместо да си намери постоянна работа като учителка по рисуване, както настояваха приятелите и семейството ѝ. Тя не съжаляваше и за решението си да бъде самотна майка и беше запазила приятелството си с някои от любовниците си дълго време, след като се разделеше с всеки от тях.
Естествено, Луна си даваше сметка, че предпочитанията ѝ се възприемаха като нетрадиционни, но това не я притесняваше. Тя беше много доволна от най-доброто решение, което беше взела – да води прекрасен, макар и прост живот в къщата в тропическата гора.
Но тази сутрин, след като се събуди, както обикновено, на зазоряване, Луна беше обзета от безпокойство. Странното напрежение, което съпътстваше сънищата ѝ, все още не беше изчезнало. Раздразнена, тя потупа възглавницата и се обърна на другата страна, опитвайки се да прогони тревожните спомени и дразнещите съмнения. Не възнамеряваше да се откаже. Всичко щеше да бъде наред. Слънцето беше изгряло и тя погледна през прозореца към верандата, на чийто парапет бяха кацнали няколко червеноглави чинки. На поляната едно ръждивокафяво кенгуру търсеше паднали плодове под близкото дърво лили пили. Естествената красота на гледката винаги ѝ действаше успокоително, но, за съжаление, тази сутрин тя не успя да сътвори магията си. Луна все още се опитваше да се отърси от кошмара, който беше сънувала – колата, която управляваше, излезе извън контрол.
Въпреки неистовите усилия, които полагаше, тя не успя да натисне спирачката, нито да завърти волана. А спътниците ѝ – Адел, Крейг и Тес Дринкуотър – крещяха, изпаднали в ужас. Слава богу, че се събуди, преди колата да изхвърчи от скалата и да падне в морето. Но неприятното усещане не я напускаше. Кошмарът беше изместил сънищата ѝ за Ебъни. Дъщерите, които изпитваха удоволствие да карат майките си да се чувстват виновни, представляваха опасен материал за сънища. Кошмарът от предишната нощ беше събудил болезнените спомени за последните седмици от боледуването на Адел. И, което беше много странно, бяха се върнали и спомените за сватбата на Адел и Крейг преди трийсет години и за очакването на Адел, че Луна ще ѝ бъде шаферка...
Не. Луна не можеше да си позволи да тръгне отново по този път. Хайде, Луна, вземи се в ръце. Луна се успокои с мисълта, че почти всеки човек от време на време сънува подобни сцени. Беше прочела някъде, че тези сънища отразяват загуба на контрол върху някой аспект от живота на човека. Тя предполагаше, че е изнервена заради размяната, която двете с Тес възнамеряваха да направят. Едва ли имаше някаква друга причина. Луна обърна очи към прозореца и погледна към градината си, която беше разположена сред високите дървета с прави стволове и буйните папрати и лиани. Наистина ли искаше да напусне това място, макар и само за шест седмици? Но след като си спомни телефонния разговор с Тес, Луна намери отговора на въпроса. Беше доловила в гласа на кръщелницата си отчаянието, което беше последвано от силно вълнение, когато ѝ предложи размяната. Луна знаеше, че Тес искаше да пътува по света, но се отказа от мечтите си, когато майка ѝ се разболя, а после пандемията от ковид осуети плановете на хората за пътуване. Тя не беше забравила обещанието, което даде на Адел през последните мъчителни седмици, докато седеше до леглото на скъпата си приятелка, чиито сили я напускаха все повече. Крейг ще бъде съсипан и ти ще трябва да се погрижиш за Тес. Ще го направиш заради мен, нали, Луна?
Борейки се със сълзите и насилвайки се да се усмихне, Луна даде на Адел това обвързващо обещание. След като разбра, че Тес е много нещастна, тя трябваше да направи нещо, за да ѝ помогне, вместо да я уверява, че ѝ съчувства. Луна беше разстроена, защото си даваше сметка, че дъщеря ѝ страда заради нея. Ебъни беше избягала в Париж, за да бъде колкото е възможно по-далече от майка си. Но в момента тя не можеше да си позволи да разсъждава върху този проблем. Идеята за размяната беше добра, разбира се. Всичко щеше да бъде наред. Времето беше подходящо, защото Луна беше изработила по поръчка бижута, които трябваше да бъдат доставени в Бризбейн. Тя смяташе, че ще бъде много по-добре, ако ги предаде лично, вместо да рискува и да ги изпрати по пощата.
Луна скочи от леглото, настройвайки се положително. Промяната на обстановката със сигурност щеше да бъде от полза както за нея, така и за Тес. На Тес щеше да ѝ хареса животът в далечния север, а Луна щеше да направи всичко възможно, за да се свърже с предприемчиви художници в Югоизточен Куинсланд. Идеята за размяната наистина беше чудесна. На теория тя беше брилянтна. Луна беше съставила дълъг списък от хора, с които трябваше да говори, преди да се отправи на юг. С някои от тях тя можеше да се разбере по телефона – например с Йозеф, който трябваше да ѝ докара дърва за огрев, и с Мат, който поправяше олуците на къщата, когато можеше да отдели няколко часа. Но имаше хора, с които трябваше да разговаря лично в близкия град Буралея и да пътува дотам с раздрънкания си пикап.
Луна реши първо да се види с Клоувър, продавачката в благотворителната книжарница „Пестеливият читател“, в която работеше като доброволка. Странната малка книжарница се намираше на главната улица сред очарователните, боядисани в различни цветове магазини. Местната англиканска църква управляваше книжарницата, която набираше средства за подпомагане на хора в неравностойно положение в региона, и въпреки че не посещаваше църквата, Луна с радост помагаше на Клоувър. В книжарницата тя откриваше прекрасни книги на достъпни цени. Другите доброволци, които бяха пенсионери, имаха прекалено много ангажименти – грижеха се за внуците си или за възрастните си родители, а някои от тях предприемаха дълги пътувания. За разлика от тях Луна разполагаше с достатъчно свободно време.
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
