"Буралея, 1958
Денят беше ужасен. Слънцето напичаше безмилостно и потта се стичаше под яката на младоженеца. За съжаление, времето не беше единствената причина за дискомфорта му, докато чакаше пред старинната бяла църква, кацнала на хълма над Буралея.
– Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от цигара, Джо. - Кумът му Клиф му подаде пакет Кемълс.
Джо се поколеба, спомняйки си лелите, които трябваше да целуне веднага след края на церемонията. После се замисли за годеницата си, която носеше детето му и всеки момент щеше да поеме по пътеката в изискана бяла булчинска рокля, специално доставена от повече от хиляда мили от магазин в Бризбейн. Майната му. Имаше нужда да пуши.
– Благодаря - каза той, измъкна тънка цигара, после наведе глава към пламъчето в шепите на Клиф.
– Смята се, че всеки младоженец е нервен - подхвърли кумът му.
– Да. Естествено.
– Предполагам, номерът е през цялото време да мислиш за медения месец.
Джо дръпна малко по-силно от цигарата. Сиви облаци се трупаха на хоризонта, но не обещаваха облекчение от палещото слънце.
– Ще прекарате чудесно на остров Хейман - продължи Клиф.
Той беше опората на Джо през последните няколко седмици, още от пиянското фиаско на партито за двайсет и първия му рожден ден. Нощта, в която бе потеглил този сватбен влак. И все още даваше всичко от себе си, горкият човек.
– Чувам, че наистина е страхотно.
Джо кимна, но нямаше никакво намерение да признае, че бащата на булката бе кихнал парите за луксозния курорт на Бариерния риф. Разбира се, Тед Уокър искаше най-доброто за дъщеря си и като собственик на единствената странноприемница в Буралея, внушителна двуетажна постройка с прекрасна камина и великолепно дъбово стълбище, можеше лесно да си го позволи. Плащаше също така и за сватбеното тържество, което щеше да се проведе в огромната зала на ресторанта. Джо не разполагаше с такива пари. Управляваше малка животновъдна ферма с баща си недалеч от града. Курингъл изглеждаше скромно място в сравнение с огромните имения на запад, но двамата произвеждаха говеждо месо с добро качество и успяваха да държат главите си над повърхността.
Знаеше, че семейство Уокър не са особено доволни от това, че дъщеря им сключва неравностоен брак, но когато Глория им съобщи, че е бременна, нямаха голям избор. Настояха за сватба и смело приеха неизбежното. Джо познаваше това чувство. Щеше да му е нужно сега, когато чу хриптящия орган и отец Гибсън подаде глава през църковната врата. Свещеникът махна на Джо и Клиф.
– Време е, господа.
Това беше. Усети ледени тръпки на паника. Краката му бяха омекнали, докато стъпкваше цигарата в пръстта. Не искаше да прави това. Просто нямаше избор. Клиф потупа джобовете на палтото си.
– Пръстенът е все още у мен - каза той с окуражителна усмивка.
Джо не успя да се насили да се усмихне в отговор.
– Добро момче.
С изправени рамене, той последва отец Гибсън в малката църква, изпълнена с официално облечени роднини и приятели. На скамейка на първия ред видя родителите си - майка му с навлажнени очи и баща му, строг, но горд. И двамата изглеждаха разочаровани, че по-голямата му сестра Маргарет не бе пристигнала от Мелбърн за големия ден, но той разбираше защо тя предпочита да стои настрана. Освен това днес си имаше по-големи грижи. Усети, че яката го задушава, но из множеството се разнесе развълнуван шепот, а в задната част на църквата започна някакво раздвижване. Нямаше време да облекчи възела, стегнал гърлото му. Някак прекалено скоро органистът подхвана смразяващите акорди, възвестяващи появата на булката. Джо се стегна като затворник, изправен пред наказателен взвод за разстрел. Успокояваше се, че след края на церемонията ще се почувства по-добре. Просто щеше да изживее остатъка от живота си по възможно най-добрия начин. Не беше първият мъж, който се жени по необходимост, и двамата с Глория щяха да се справят някак си. Предполагаше се, че романтиката е нещо прекалено надценявано, но Джо, потънал в дълбоко съжаление, знаеше, че това не е вярно.
Обърна се нервно и видя Тед Уокър и силует в пенливо бяло да вървят по пътеката към него. Шумолене на сатен до него оповести пристигането на Глория, която изглеждаше красива и удивително невинна зад спуснатия воал. Музиката утихна.
Тогава прогърмя гласът на отец Гибсън:
– Скъпи възлюбени, днес сме се събрали тук пред очите на Бог...
Джо си пое дълбоко въздух и извечната церемония пое гладко към своя неизбежен край.
По-късно се подредиха на предните стъпала на църквата за снимки. Позираха с близките на младоженката, с родителите си, с лели и чичовци, с приятели. Междувременно се бяха натрупали още облаци, които хвърляха мрачни сенки в ранния следобед. Джо примигваше срещу светкавиците на фотоапаратите, когато забеляза самотна фигура в далечината. От стъпалата на църквата на върха на хълма се откриваше гледка към улицата. По средата на пътя една жена стоеше под леопардово дърво и ги наблюдаваше. Сърцето му спря.
Беше очарователно стройна и носеше зелена рокля, която той си спомняше много добре, със заоблено деколте, подчертаващо съвършената ѝ бледа кожа, и тесен колан, обгръщащ тънката ѝ талия. Въпреки струпаните облаци, косата ѝ блестеше като мед. Хати. За един ужасен, пронизващ стомаха му миг Джо се взря в нея. Безпомощен. Смутен. Беше на повече от сто ярда от него и не можеше да различи изражението на лицето ѝ, но усети отчаянието ѝ като удар, като брадва, забита в сърцето му. Беше се опитал да изрази съжалението си заради тази сърцераздирателна бъркотия, но никакво извинение не можеше да оправдае глупавата му, безразсъдна, непростима грешка.
– Хей, Джо, ти не се усмихваш - извика властно леля му Гертруд.
Той преглътна и направи отчаян опит да се усмихне. В този момент проблесна светкавица и нов облак, тъмен като синина, надвисна над покрива на църквата. С него връхлетя бурен порив на вятъра и всички гости на сватбата вдигнаха глави, осъзнавайки, че всеки момент ще бъдат намокрени до кости. Дъждът плисна внезапно и принуди тълпата бързо да се разпръсне. Бащата на Глория пристъпи напред с огромен черен чадър, за да предпази дъщеря си.
Долу на улицата момичето в зелено се качи в малък бял фолксваген и потегли."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
