Концерт за жаби и оркестър в ми бемол мажор

"Ние сме от този свят и живеем в него. И естествено - бихме искали да го променим според собствените си идеалистични представи и мечти. В този свят обаче живеят и рибите, и птиците, и зайчетата, и патенцата, и всякаква още фауна. Живеят също и жабите. А както знаем не от кого да е, а от самия Йордан Радичков, жабата е мрачно животно.

Ето затова:

• Ако светът внезапно стане добър и справедлив, ако се стори на празнична новогодишна елха и потъне до ушите в домашен уют, то това ще означава, че сме го променили ние, хората.
• И обратно - ако се преобърне на безбрежен, тъмносин океан и над върха Арарат заплискат палави вълни, това ще означава, че са го променили рибите, пингвините и изобщо морските обитатели, и че това напълно отговаря на техните представи за един идеален свят.
• Щъркелите пък биха го обърнали на безкрайно лазурно небе и биха се реели по него така, както се реят нощем в мечтите си.
• Ако обаче се събудим сутрин и ни се стори, че светът е хлъзгав и мочурлив, че е обрасъл до веждите с тъмнозелена (и непрогледна) тръстика и космат папур, и че наоколо се носят на парцали мръсносива мъгла и неприятна смрад (на гнили водорасли и на жълто-серни изпарения), то тогава, любезни читателю, ще трябва да се примирим с мисълта, че сме затънали до туша в блатото. До гуша в шавàра. До гуша в сочната, пльокаща, подвеждаща кал. Всъщност - до гуша в идеалния свят на жабите.

И че до гуша ни е дошло! От омагьосани принцеси!

В този роман съм използвал идеи и цитати от две необичайни философски книги: Homo spiritualis на проф. Георги Каприев и Увод в дзен будизма на доктор Дайсецу Судзуки. Професорът все още не е започнал да ме замеря със снежни топки поради една-единствена причина: липса на сняг. А на доктор Судзуки се падам малко далеч. Това не пречи да изразя своята сърдечна благодарност на всички природни стихии, най-вече към именуваните по-горе европейски и далекоизточни циклони.

Ето: изразявам я!"
Николай Табаков

Николай Табаков е автор на тринайсет книги, от тях десет романа, три сборника с разкази и детски роман. Две от книгите са преведени и издадени на сръбски език, три са преведени и издадени на руски език и още две - преведени и издадени на немски език: Да рисуваш по водата, разкази, 1991 г. (преведена и издадена на сръбски език през 2003 г.); Изгубеното поколение, роман, 1994 г.; Малката принцеса, роман за деца, 1998 г.; Пинокио, роман, 2001 г.; На всички местоимения, разкази, 2004 г.; Романът Ес, роман, 2007 г.; Няма да е все така, 2009 г. (преведена и издадена на руски език през 2012 г. и на немски език през 2015 г.), избрана за Роман на годината на СБП за 2009 г.; Да, роман, 2011 г. (преведена и издадена на сръбски и на немски език през 2013 г., на руски език - през 2014 г.); Византия, роман, 2013 г.; Ветровете ни мраморни, роман, издаден през 2017 г.; Нула време, роман, издаден през 2019 г. и удостоен с наградата на СБП Роман на годината; Синята гора, роман, издаден през 2020 г., Р-р-разкази, издадена през 2022 г.

Носител е на Националната литературна награда Проф. Димитър Димов за цялостно творчество - 2021 година, и на специалната награда Свирепо настроение за книгата Р-р-разкази от третия Национален литературен конкурс на името на Йордан Радичков - 2022 година.

"Аз съм

Аз съм художник. По-точно маринист. Само че не знам и това доколко е вярно, защото не рисувам морето. Живея на брега на реката Дунав и цял живот рисувам водите ѝ, бреговете, залезите ѝ, ако искате. Морето... да си го рисуват. Не познавам нито един колега, дето да не се е опитвал да наблъска върху платното вълни, чайки и дюни. Че и п л а т н о х о д к и ! Толкова е елементарно. Тоест не елементарно, а познато. Как не им омръзва? Като започнеш от Александър Мутафов, през Георги Баев и Ненко Токмакчиев, та чак до Ангелина Недин. Както се казва - морето им е до колене. А за Дунава какво? Нищо. Има там един плакат на Марио Жеков, рекламно наречен Пътувайте по Дунава и това е. Вярно е, че в последно време някои по-буйни и талантливи младоци пътуват по течението на голямата река, радват ѝ се, наслаждават се, рисуват. Но и те са толкова известни, колкото и аз. Още много хляб има да изядем ние всичките, докато се докопаме до популярността на големите.

За себе си какво да кажа? Участвам, разбира се, в есенните изложби в София, продавам по някоя картина на любители, веднъж дори ме представиха в три поредни броя на американското списание за изкуство Art magazin. Това е всичко. Проблемът при нас, художниците, е, че ако не си известен, не продаваш. И тогава какво? Стискаш зъби, ето какво! И чакаш. Чакаш да дойде твоето време. Междувременно работиш като луд, трупаш картина след картина, усъвършенстваш собствения си стил, заглаждаш го, започваш да приличаш на себе си, а не на някой друг Нали ги знаете онези големи банди Бийтълс, Ди Пърпъл, Куин? Е, достатъчно е да си пуснеш някое тяхно парче и веднага ги разпознаваш. Те са. И никой друг. Не можеш да сбъркаш. Защото имат собствен саунд, собствен стил. В изкуството изобщо е така. В началото се учиш от големите майстори, те непременно ти харесват ужасно и щеш не щеш, започваш да повтаряш техни изразни средства, елементи, детайли, дори цели сюжети. В повторението се учиш и това е полезно, но идва време, когато искаш, ама много искаш да не приличаш на никого и да си ти, ти, ти!

Искаш!

Само че това е най-трудното. Да кажем, овладял си занаята, уменията, техниката, ръката си. Научил си се от старите кримки. Но вътре в теб работи нещо друго. Нещо много важно. Нещо твое. То дори не е в главата ти. Не е в разума ти. То е... и аз не знам. Така или иначе това н е щ о те води напред, то не ти дава да спиш, то блъска с юмрук по прозореца на твоята душа и ти казва: "Излез навън! Излез и рисувай!" Казва ти - не се крий в онова скришно, уютно местенце, където си сам и където не си изложен на погледи и критики, където си спокоен и сантиментален, където обичаш тайно и негодуваш тайно, където никой и никога не може да проникне, където няма опасност. Където е удобно. Така ти казва.

Излез, бъзльо, излез и се покажи пред света! Покажи какво можеш!

Е, и ти излизаш. Страх те е. Понякога те е срам. Но винаги излизаш. Защото онова нещо говори в теб, защото вика и те блъска с длани в гърба, защото... да тръгнеш. Това нещо се нарича призвание. Или поне така си мисля.

Забравих да ви кажа, че се казвам Баста Сенков, на двадесет и седем, завършил семестриално Художествената академия и освен с оскъдните продажби на моите картини си изкарвам хляба като машинист в Дунавския драгажен флот. Навремето учих механотехникум, та поназнайвам някои неща. Иначе бачкам на смени, а това е много удобно. Ние сме така - една седмица на драгата, една седмица вкъщи. А драгата... Вярно е, има хора, дето дори не са чували за това животно. Драгата, скъпи дилетанти, е такова съоръжение, което вади пясък от дъното на реката, бучи, гърми и се тресе със своите вериги и кофи (по тях се отцежда вода), и когато довършиш смяната и слезеш на брега, известно време чуваш как през главата ти преминават рицарски турнири.

Живея в неголям крайдунавски град, в мансарда на последния етаж, както е положено за един художник. Мансардата си е лично моя, защото земята, на която построиха кооперацията, е наследство от родната ми баба, известната по цял свят знахарка Саломе. Да, да - баба ми!

За да разкажа за нея, ми трябват поне четиридесет страници, това е. Ще се огранича с най-важното и то не за друго, а защото хората (вие) я познавате толкова добре, че не си заслужава да ви набивам в главите познати истории. А историите - край нямат. Затова ще редуцирам, ще защриховам само основното.

Първо - баба ми е циганка, това да е ясно на всички. Истинска циганка с фустани и пендари на шията, с буйна черна (вече посивяла тук-там) коса и с очи като тъмни кладенци, в които ако надзърнеш, като нищо ще се изгубиш. Така навремето се е изгубил дядо ми.

Второ - тя е надарена (предполага се свише) с дарбата да лекува доброкачествени миоми, лош вкус, уроки и магарешка кашлица. С дарбата да познава минало и бъдеще, и да говори с умрелите роднини на поредния... как да го нарека? Пациент? Клиент?... Всъщност няма значение.

Истината е, че баба Саломе приема от сутрин до вечер всякакви хора и като един професионалист най-добросъвестно прибира такси, рушвети и боядисани яйца в голямата ракла от тъмно дърво, застанала срамежливо в задния план на работната стаичка. На работния к а б и н е т .

И трето (най-важното) - моята баба Саломе си е жива и здрава, и сега - на шейсет и пет - изглежда като млада сърна, ужасно слаба и елегантна с изпънатите като тетива рамене, с буйната коса водопад, с тясното личице, набраздено не от бръчки, а от длетото на онзи тих скулптор - времето, и очите на това ясно лице, очите като кладенци, като присъда, като зов и преизподня, като грях и святост... очите. Саломе прилича на мургава светица - такава е.

И нейната естествена красота може да ви порази от пръв поглед. Или от сто метра разстояние. Като прав изстрел в сърцето. Как ли е изглеждала на двадесет?"
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com

Онзи, в ръжта
Аз съм
Дай Боже всекиму!
Саломе
Има само страх!
Графинята
Кое е най-важното?
За празниците като за празници
Една дама на работното си място
Имението
Само боговете са безсмъртни
И друга гледна точка
Родители
Старание
Глутница
Клаустрофобия
Баба ми, чародейката
Музиката
Любов на геометрични фигури
Война на световете
Хубавото време
Какъв ти Орфей, по дяволите!
Никоя победа не връща мъртвите
Гости, страсти и за капак - йоркширски териер
Чудеса
Носталгиране
Правила
Смисълът
Очите на ясновидеца
На финала