Не на мене тия

Младият Киърс, току-що завършил колеж, обикаля Испания с приятели. Една сутрин се събужда облян в кръв. В ръката му има нож. До него лежи тялото на приятелката му Ана. Мъртва. Сами няма представа какво се е случило. Ужасът заглушава мислите му… а после той побягва. Двайсет и две години по-късно Киърс е частен детектив, който се издържа, като изпълнява нископлатени поръчки и води курс по криминология във вечерно училище в Ню Йорк. Една вечер забелязва познато лице в дъното на аудиторията. Лице, което не би могъл да сбърка. Ана. В момента, в който погледите им се срещат, тя изчезва. За Киърс няма съмнение – за да разбере истината за онзи кошмарен ден, трябва да открие коя е тази жена. А разследването ще го изправи пред събития, пазени в тайна повече от две десетилетия – и ще го принуди най-сетне да се изправи срещу собственото си минало.

В този напрегнат и майсторски заплетен трилър миналото отказва да си отиде докато една тайна от студентските години на бившия полицай Сами Киърс не бъде разкрита.

"Дали всичко се обърка още в мига, когато те видях? Бях само на двайсет и една, сега, като гледам назад, още хлапак, току-що завършил колежа „Боудин“ и поел на онази ритуална обиколка из Европа с раница на гърба, толкова характерна за такива като мен. Беше полунощ. Музиката в нощния клуб гърмеше и пулсираше. Държах бутилка „Виктория Малага“, най-евтината бира, която сервираха (хей, все пак бях с ограничен бюджет) в заведението на Коста дел Сол в Испания. Очаквах да е типичната вечер на такова място – много надежди, страх да не пропусна нещо, тихо разочарование (разбирай – че няма да ми се отвори парашутът), когато те забелязах на дансинга. Диджеят бе пуснал с пълна сила „Не мога да те изхвърля от главата си“ на Кайли Миноуг и това се оказа най-знаковата възможна песен за мен. Още е такава и днес, четвърт век по-късно. Ти срещна погледа ми, дори го задържа, но аз не повярвах, че действително гледаш мен. И не само защото ми се струваше твърде висока летва. Такава беше, няма спор.

Не, причината да не повярвам, че гледаш мен, бе, защото бях заобиколен от другите момчета, всичките от отбора по лакрос в Боудин – Майки, Холдън, Скай, Шак и, разбира се, капитана Куин, а те до един бяха здравеняци и хубавци, също каквито са по снимките младите братя Кенеди, ритащи футбол в Хаянис Порт. Та си помислих, че гледаш някого от тях – може би капитана Куин с неговата жестока чуплива коса и физика, каквато може да се постигне само с оптималното съчетание на вдигане на тежести и стероиди. И за да демонстрирам предположението си, отправих поглед театрално (или по-скоро в стил комична анимация) първо наляво, после надясно. Когато се осмелих да го върна отново към теб, ти устоя да не извъртиш очи в гримаса и милостиво ми отправи разбиращо кимване. Повторно срещнахме погледи или пък ти беше като някой от онези стари маслени портрети, които бях видял преди два дни в „Прадо“, чиито очи те следват където и да застанеш.

Ще ми се да мога да кажа, че всички присъстващи в „Дискотека Палмерас“ избледняха и останахме само ние, както го показват в разните лигави филми, където музиката затихва и фокусът е само върху двамата, но не се случи така. Дансингът беше претъпкан с млади купонджии. Някой се блъсна в теб. После друг. Люшкащи се в танц тела се пречкаха между нас. Ти ми се изгуби – сякаш тълпата те бе погълнала цяла. Изправих се. Съотборниците по лакрос не обърнаха внимание. Бях повече като талисман, отколкото приятел, удобен обект за шеги, чудатият дребосък, който по някакво чудо бе привлякъл ултрапопулярния капитан Куин за свой съквартирант в първи курс. Повечето от колежаните ме мислеха за индиец и често ме наричаха апу, като индиеца имигрант в „Симпсънс“, или ми говореха с измислен акцент като от Югоизточна Азия, което беше дразнещо, защото съм роден и израснал във Феър Лоун, Ню Джърси, и говорът ми е съвсем типичният за там.

Отборът по лакрос не беше първият ми избор за спътници в обиколката из Европа, но най-добрите ми приятели Чарлс и Омар бяха започнали работа – единият в Банк ъв Америка в Манхатън, а другият в изследователската лаборатория по генетика в болницата „Масачузетс Дженерал“. Аз бях приет в медицинския институт на Колумбийския университет и щях да започна там наесен. Честно казано, все пак бе ласкателно да пътувам с отбора по лакрос, макар и Куин да беше този, който настоя на това. Тръгнах през дансинга и с труд си запробивах път покрай потни тела, прииждащи насреща ми като вълни. Диджеят смени песента с „Убийство на дансинга“ на Софи Елис-Бекстър, което отново в ретроспекция изглежда много на място или може би иронично, но истината е, че съм объркан относно истинския смисъл на думата „иронично“, откакто Аланис Морисет изпя онази песен и дори сега, четвърт век по-късно, се боя да не я използвам погрешно.

Отне ми цяла минута да разбутвам човешка плът, преди да те открия в центъра на дансинга. Ти беше със затворени очи, вдигнала ръце нагоре, движеше се бавно, отпуснато, с копринена мекота. Все още не знам името на този танц, но бях омагьосан. Заради вдигнатите ръце блузката ти се бе качила нагоре и разкриваше загорелия ти корем. За миг просто стоях там вгледан в теб. Изглеждаше в такъв покой със себе си, че за малко да си отида, за да не го разваля.
Представи си да го бях направил.
Но, уви, твърде нехарактерно за мен бях напомпан с кураж. Онази една бира ме бе направила достатъчно дързък, та да пристъпя напред и да те докосна по рамото.
Ти се стресна и отвори очи.
– Искаш ли да танцуваме? – попитах те.
Ей ме на, просто го направих. Никога в живота си не бях се показвал толкова напорист. Красива жена да танцува сама и аз да се осмеля да ида при нея.
Ти направи физиономия и извика:
– Какво?

Да, на дансинга беше шумно. Наведох се по-близо.
– Искаш ли да танцуваме? – извиках до ухото ти, като отклоних леко глава, та да не ти спукам тъпанчето.
Ти направи различна гримаса и викна:
– Аз вече танцувам.
На това място аз, а и, за да съм честен, повечето момчета биха се оттеглили. Защо не го направих? Защо зърнах нещо в очите ти, което ме подкани да се пробвам пак.
– Имах предвид с мен – изкрещях.
Дясното крайче на устата ти се изви в лека усмивка, която още усещам във вените си.
– Да бе, разбрах. Шегувах се.
– Биваше си я шегата – казах.
Не знам дали ти го прие като чиста монета, или като сарказъм, но за сведение беше сарказъм.
Започнахме да танцуваме. На теб ти се удава по природа. Ти си отпусната, чувствена, магнетична. Имаш способността напълно да се отдадеш на танца, който при теб изглежда едновременно спонтанен и хореографиран. Моето танцуване се свежда до пристъпване в едната и другата посока, старая се не да изглеждам добър, а да се слея, да бъда незабелязан, да не изглеждам като пълен глупак. Та тъй, танцовите ми движения бяха опит да не се изложа, което пък ме караше да изглеждам пълен комплексар. А нищо чудно и такъв да бях.
Ти не даде вид да ти пречи.
– Как се казваш? – попитах.
– Ана. А ти?
– Киърс. – После по някаква причина добавих: – Сами Киърс.

Боже, колко тъпо прозвучах. сякаш се имах за Джеймс Бонд.
Ти посочи с брадичка към отбора по лакрос.
– Не се вписваш сред тях.
– Имаш предвид, че не съм висок красавец?
Отново онази лека усмивка.
– Харесвам лицето ти, Сами Киърс.
– Благодаря, Ана.
– Има характер в него.
– Това да не е евфемизъм за „грозновато“?
– Танцувам с теб, не с тях.
– Ако трябва да сме честни, те не те поканиха.
– Вярно – отвърна ти. И пак същата усмивка. – Но също така няма да си тръгна оттук с тях тази вечер.
Трябва яко да съм се опулил, защото ти се разсмя с красив смях, хвана ръката ми и продължихме да танцуваме. Започнах да се отпускам и да се отдавам на музиката, а два часа по-късно си тръгнах от заведението с теб, докато компанията ми размахваше насърчително юмруци и скандираше: „Киърс, Киърс, Киърс!“ в пиянски унисон.
Държахме се за ръце. Разхождахме се по плажа Фуенхирола. Ти ме целуна на лунната светлина и още мога да усетя мириса на сол на средиземно море. Отведе ме в дома си в скромен висок блок. Попитах те имаш ли съквартиранти. Ти не отговори. Попитах те откога живееш във Фуенхирола. Ти не отговори.
Никога не бях имал авантюра за една нощ."
Из книгата

Харлан Коубън е роден през 1962 година в Ню Джърси, САЩ. Автор е на десетки книги в жанра психологически съспенс, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа - Липсваш ми, Шест години, Остани, Под напрежение, Клопка, Дръж се здраво и Изгубена завинаги, е бил на първо място в класацията на бестселърите на Ню Йорк Таймс. Романът Не казвай на никого има превъзходна екранизация - едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди Сезар през 2007 година.

Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература - Едгар, Шеймъс и Антъни. Името му фигурира в списъка на 50^-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 година Харлан Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със специален принос към културата на международно ниво.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg