Пак си помисли

Правилата на играта се променят.

Бившият баскетболист Майрън Болитар тъкмо е подновил дейността на агенцията си за спортни звезди, когато двама федерални влизат в офиса му в търсене на отговори. Майрън е изненадан, че те са там не за да го разпитват за убийствата Калистър, а за да разберат къде е бившият му клиент и популярен НБА треньор Грег Даунинг. Защото се предполага, че Грег Даунинг е мъртъв от 3 години. Според федералните агенти обаче Грег е все още жив и е свързан със случая Калистър.

Майрън и верният му приятел Уин се заемат да открият истината, но колкото повече узнават за Грег, толкова по-опасен става техният свят. Нови убийства ги водят до поредица от въпроси без отговор. Жив ли е Грег? И ако е така, къде е? Дали онзи, когото търсят, всъщност е Грег, или си имат работа с изключително опасен сериен убиец?

"Ето как съсипваш човешки живот.

Навеждаш се над леглото му и го гледаш как спи. Той е от тези, дето спят дълбоко. Знаеш го, защото го наблюдаваш от шест седмици. Никога не поемаш рискове. Подготвяш се. Това е тайният сос на манджата. Няма причина да се прибързва. Напрегнатото очакване е голяма част от живота. Пътуването е важно, не дестинацията. Помниш как човекът, държал реч на дипломирането ти в колежа, е казал това. Широкоизвестна фраза е, клише всъщност, но е заседнала в съзнанието ти. Не че е докрай истина, нищо подобно, но пък е добро припомняне в онези дълги самотни нощи, когато може и трябва да се открие радост и в чакането, и в отегчителното еднообразие. Тъй като си добре подготвен, знаеш, че той обича да пийне коняк преди лягане. Не всяка вечер, но почти, ако не бе гаврътнал един тази вечер, ти би го отложил. Не прибързвай. Не поемай рискове. Бъдеш ли търпелив, ще оправиш мишената с минимален до нулев риск. Всичко опира до подготовка и търпение.

И тъй като си го наблюдавал, знаеш, че той държи резервен ключ в един от онези сиви фалшиви камъни, дето са за тази цел. Ето как си получил достъп до къщата тази сутрин, та да сипеш каквото трябва в коняка му. Няма да се събуди скоро. Държи пистолет Глок 19 в твърд калъф в най-горното чекмедже на нощното си шкафче. Калъфът няма ключалка с шифър. Биометричен е и се отваря чрез сензор за пръстов отпечатък от палеца. Няма опасност той да се събуди, тъй че вдигаш ръката му, хващаш палеца и натискаш с него сензора. Заключващият механизъм прещраква и се отваря. Изваждаш пистолета. Носиш ръкавици. Той, естествено, не. Обвиваш дланта му около Глока, тъй че пръстите му да са на точните места. После внимателно прибираш оръжието в раницата си. Носиш със себе си еднократни кърпички и полиетиленови пликчета. Винаги са у теб. За всеки случай. Притискаш кърпичка към устата му, тъй че по нея да полепне слюнка. После пъхваш кърпичката в пликче, а него поставяш в раницата до оръжието. Може и да не ти потрябва. Нищо чудно да е престараване. Но престараването се отплаща. Той все така лежи по гръб и хърка. Не можеш да сдържиш усмивка. Тази част ти харесва. Носи ти по-голямо удоволствие от действителното убийство. Убийството е относително проста работа и обикновено е бързо. Докато това тук, накисването, си е творчески труд.

Мобилният му телефон е на нощното шкафче. Поставяш го на безшумен режим, после и него прибираш в раницата си. Напускаш спалнята. Ключовете за аудито му висят на кука край задната врата. Много е стриктен по този въпрос. Щом влезе у дома, веднага окачва ключовете си на кукичката. всеки път. Грабваш ключовете. За да е всичко изпипано, забърсваш и една от бейзболните шапки, които държи на закачалката за връхни дрехи. Нахлупваш я на главата си. Приляга ти съвсем добре. Носиш слънчеви очила. Не забравяш да държиш главата си наведена. Подкарваш с аудито към нея. Тя е отседнала в къща, наета от Airbnb, на брега на тихо езеро в Маршфийлд. Той не знае, че тя е там. А ти знаеш, пак защото си се подготвил. Щом видя, че тя е отишла там - че възнамерява да се крие от него и да не казва на никого, - разбра, че му е дошло времето. Изваждаш мобилния му телефон и изписваш адреса на наетата къща, така че той да присъства в историята на търсенията му. Въпросната къща е малка и в стил кейп код. Тя е там от една седмица вече. Разбираш защо е предприела тази стъпка, но това може да е само временно разрешение за нея. Паркираш на улицата. Късно е. Два през нощта. Знаеш обаче, че тя още е будна. Така че паркираш по-надолу на улицата пред празна ваканционна къща. Изваждаш пистолета от раницата си. В кухнята на къщата свети. Тя явно е там. Приближаваш към светлината и надникваш през прозорчето на кухненската врата. И ето я нея. Седи сама до масата с чаша чай и книга. Хубава жена е. Пепеляворусата ѝ коса е прибрана явно набързо в опашка на тила. Пъхнала е крака под себе си. Изглежда прекалено слаба, но сигурно е от стреса. Изцяло погълната е от книгата си. Носи твърде голяма за нея мъжка риза. Да се пита човек негова ли е. Би било странно и злокобно, но толкова много неща в живота са такива.

Като не преставаш да я наблюдаваш през прозорчето, предпазливо пробваш бравата. Вратата е заключена. Поглеждаш надолу към бравата. Стара е, изглежда слаба. Ако имаше инструменти, сигурно би я отворил бързо. Но така може би е по-добре. Отново поглеждаш към нея през прозорчето. И в този момент тя вдига глава и вижда лицето ти. Очите ѝ се разширяват от изненада. Кани се да изкрещи. Не ти трябва такова нещо. Ето че прояви немарливост. Отново. При всичкото ти планиране последния път допусна грешка. Не можеш да си позволиш още една. Така че не се колебаеш. Прицелваш ритника си точно към мястото под бравата. Старата врата лесно поддава. Влизаш в къщата.
– Моля ви. - тя се изправя и вдига ръце, в едната държи книгата. – Моля ви, не ме наранявайте.

Прострелваш я два пъти в гърдите. Тя пада на пода. Бързо отиваш до нея да провериш. Мъртва е. Изваждаш кърпичката от полиетиленовото пликче, прибрано в раницата ти. Оставяш я на пода. Съдебните заседатели обичат ДНК. Израснали са с телевизионни сериали, които преувеличават чудесата на технологиите. Очакват такива неща в съдебен процес. Няма ли улики с ДНК, съдебните заседатели не са сигурни във вината. Между влизането ти в къщата и напускането ѝ са минали по-малко от петнайсет секунди. Пистолетът вдигна шум. Няма съмнение в това. Но повечето хора приемат, че е от фойерверки, от ауспух или има друго някое невинно обяснение. И все пак няма причина да се мотаеш тук. Бързаш обратно към колата. Не се тревожиш особено, че някой ще те забележи да тичаш. В най-лошия случай ще е видял мъж с бейзболна шапка да търчи към ауди, регистрирано на негово име, не на твое. Ако изникне необходимост, ще е от полза."
Из книгата

Харлан Коубън е роден през 1962 година в Ню Джърси, САЩ. Автор е на десетки книги в жанра психологически съспенс, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа - Липсваш ми, Шест години, Остани, Под напрежение, Клопка, Дръж се здраво и Изгубена завинаги, е бил на първо място в класацията на бестселърите на Ню Йорк Таймс. Романът Не казвай на никого има превъзходна екранизация - едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди Сезар през 2007 година.

Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература - Едгар, Шеймъс и Антъни. Името му фигурира в списъка на 50^-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 година Харлан Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със специален принос към културата на международно ниво.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg