"Странното на това да се озовеш на дъното е, че никога не разбираш кога точно си го стигнала. Онова свистящо усещане за падане никога не спира и на всеки предходен етап си се чудила: Това е, нали? Докато седеше в болничната си стая в Челси и отговаряше замаяно на въпроси за емоционалното си състояние, семейната история на психично здраве, точния брой хапчета, които бе погълнала, Аделейд все още не беше сигурна дали това е дъното. Очакваше подът да пропадне или пък таванът да се разтвори и още нещо да я бутне още по-надолу. Не, не може да е това, помисли си тя. Все се оказваше, че не е. (Макар и досега никога да не беше стигала толкова близо.)
Селест седеше на един стол до нея, а в скута ѝ лежеше торбичка от супермаркета, пълна с нездравословни закуски. Тя дойде в болницата при Аделейд преди около час и я дари с такава силна прегръдка, която Аделейд никога нямаше да забрави – тъй внимателно и едновременно грижовно. Доста странно е да се регистрираш в болницата заради мисли за самоубийство - особено когато жената на регистратурата не може да разбере добре приглушените ти думи (Суу-ии-ции-дна съм. Да го напиша ли?) - та Аделейд беше безкрайно благодарна, че приятелката ѝ е тук. Селест разговаря с персонала на болницата и ѝ помогна да си запълни белите петна и на глас, и на хартия, а после, без да се замисли и за миг, остави телефонния си номер за спешна връзка. Обясни, че е изпаднала в състоянието си госпожица Селест и е започнала да се държи като грижовна учителка от началното училище, докато подаваше брецели на Аделейд и я галеше по косата в чакалнята. На дъното позволяваха ли се посещения?
Какъвто и да беше отговорът, Аделейд изпитваше облекчение от присъствието на Селест, но точно до това облекчение се намираше вихър от по-зловещи емоции. Беше сигурна, че толкова ниско не беше стигала досега, открила бе нови мрачни дълбини. Сърцето ѝ все още биеше благосклонно, солта от брецелите щипеше езика ѝ, а тя не искаше да живее повече. Физически се държеше - бедрената ѝ кост бе свързана с колянната и тъй нататък, но вътрешно, психически представляваше пълна каша от нащърбени, разпокъсани парчета и не вярваше, че е способна отново да се събере. Не че искаше да умре непременно, просто искаше да спре да съществува. Вече да я няма. И колкото и плашеща да беше, смъртта изглеждаше като единствения път, по който да стигне дотам. Шепа хапчета, глътка вода и щеше да е свободна - счупените ѝ части щяха да бъдат пометени и запратени в друга духовна равнина.
Аделейд не се беше събудила с мисълта, че това ще е последната ѝ сутрин. Латето, с което се почерпи, беше най-малкото посредствено и не помнеше да е яла друго освен сплесканата гранола от деликатесния магазин - далеч от южняшкото пиршество, което все се шегуваше, че ще е последното ѝ хранене (макарони със сирене, царевичен хляб, пържени зелени домати и тежка шоколадова торта, благодаря много). Не беше оставила писмо, не беше си написала завещанието, не беше се подготвила въобще. Слънцето беше изненадващо ярко и закачливо за късния септември, а облаците учтиво не му се пречкаха. Аделейд имаше възможността да си отспи и да си пее песни от филми под душа. Седна в метрото и се обади на майка си в дванайсет и половина, честити ѝ рождения ден, докато тя гледаше Днешното шоу от дома си в Масачузетс. Да, все още ѝ беше замаяно от раздялата, но в деня нямаше нищо лошо. Нищо, което да изисква непременното напускане на земята. Беше ден за преместване! Началото на нещо ново! Свежо! Вълнуващо!
Но първо бавно, а после с едно шеметно движение - точно както се разплита нещо - тя започна да губи почва под краката си.
Взе ключовете за новия си едностаен апартамент и забеляза, че диваните са различни. Хазяйката завъртя очи, когато Аделейд я попита за енергийната компания (Извинявай, с какво се занимаваш? Никога досега не ми се е налагало да обяснявам подобни неща). Макар и да си беше взела почивен ден, все още я чакаше куп работа, а и хамалите закъсняваха и Сигурна ли сте, че не мога да окача картини по стените? И мамка му, имаше нужда да полегне. Сега, като се замислеше, беше нелепо - Диваните ми бяха различни и не исках да пиша медийна стратегия, затова реших да се самоубия, само че резервоарът ѝ съвсем се беше изпразнил. Нямаше емоционални запаси, които да я уравновесят, да я побутнат напред или да ѝ напомнят, че може да преодолее тази тревога. Отвори Туитър, за да се разсее, и видя, че тя е била отличена от Лондонските литературни награди - била е призната, и то с право, от литературната общност, към която Аделейд така отчаяно искаше да принадлежи, и това просто бе повече, отколкото можеше да понесе. Не можеше да продължава да живее."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
