Византия и България на Балканите

"Средновековната история на Балканите, поне в по-голямата част от своя ход, се доминира от съжителството и противоборството на две основни сили, които са носителки и на две наистина забележителни и впечатляващи държавни и културни традиции - Византия и България. Византийската империя е безспорният цивилизационен център на ранносредновековния християнски свят, който център - и в културно, и в религиозно, и в политическо отношение - остава без конкуренция поне през почти цялата първа половина на европейското Средновековие. На свой ред България и българите успяват да изградят собствен алтернативен и устойчив държавен модел с високо развито общество и култура, който налага съществен, а в някои отношения - дори и определящ отпечатък върху историята и върху развитието не само на Балканите, но и на една действително огромна част от източната половина на европейския континент, като при това тази констатация е валидна за много продължителен период от време. На практика българите създават своя собствена империя, ядрото на която се намира именно на Балканския полуостров и която е в състояние не само да противостои на Византия, но нерядко - и категорично да доминира над нея - в борбата за военна и политическа хегемония над Полуострова. В същото време, определено може да се каже, че историята на взаимоотношенията на Византия и България на Балканите през тези векове не е само история на противопоставяне и на борба за хегемония помежду им. Достатъчно е да се посочи това, че византийското влияние във всичките му измерения, съвсем определено е от най-съществено значение за приобщаването на България към средновековния европейски християнски свят, което пък на свой ред съдейства не само за протичането на процеса на сближаване и на съществено трансформиране на двата конкурентни имперски модела на Балканския полуостров, но и за раждането на третата голяма цивилизация в християнска Европа - славянската, което светът дължи на България, но също и на нейната културна и духовна симбиоза с Византия.

Настоящата книга се явява поредната крачка в реализирането на една от основните линии в дългогодишните изследователски дирения и интереси на автора, а именно - проучването на византийската и на българската средновековна история, които толкова тясно се преплитат взаимно, че с това всъщност неизбежно определят и основните характеристики и картината на цялата история на Балканите от седми век насетне в продължение на цели няколко столетия - поне до края съществуването на така нареченото Първо българско царство. В този смисъл тази монография логично продължава започнатото с друга една предходна книга на същия автор, издадена през 2013 г. от Университетското издателство на Великотърновския университет Св. св. Кирил и Методий и озаглавена Византинобългарски студии, поради което съвсем не е случаен фактът, че сега представеният на вниманието на читателите труд има и своето второ подзаглавие - Византинобългарски студии II.

Тематичният подбор на изследванията в монографията е подчинен на една основна концептуална поанта, а именно - особената роля на Византия и на България на Балканския полуостров през разглеждания период като двете доминиращи го и в огромна степен определящи съдбата му велики сили и тяхното нерядко достигащо до открито противостоене и до военни конфликти съперничество. Включените в монографичния труд изследвания са концентрирани структурно в три големи обособени раздела, посветени на три от най-ключовите и, така да се каже, вододелни периода в рамките на процеса на развитие на българо-византийското съперничество на Балканите и изграждането на българската империя като основния тематичен фокус на този труд. Първият от трите раздела съответно разглежда началния етап на процеса и зародиша на това, което би могло да се определи като българо-византийския имперски конфликт в европейския Югоизток, и е озаглавен Балканите, Византия и българите през VII в. Вторият от тях се фокусира върху един от най-решаващите и най-ярки етапи в развитието на българо-византийското противоборство на Балканския полуостров, какъвто е несъмнено този по времето на кан Крум. Съвсем логично третият от разделите в монографията е посветен на кулминацията на българо-византийския конфликт на Балканите при управлението на цар Симеон Велики и на официалното признаване на имперския статут на българската държава и на императорската титла на нейния владетел от страна на Византия. Преобладаващата част от студиите, включени в монографията, не са публикувани досега, а друга една част от тях са представени в по-частичен или по-цялостен вид на международни научни конференции или в рамките на авторитетни научни сборници и списания."
Николай Кънев

• Големите промени на Балканите през VII в.
• Византия пред нова реалност на Балканите - България на юг от Дунава
• Появата на втората България на Балканите - Куберова България в Македония
• Византия и нейният опит за реконкиста на Балканите в края на VII век

• Византия при Лъв VI (886 - 912) и промяната във византийско-българските отношения. България и Византия през 90^-те години на IX и началото на X в.
• Крехкият баланс на силите в началото на X век и постигнатият относително приемлив модус вивенди между двете велики сили на Балканите през периода 904 - 912 г.
• България и Византия на Балканите през периода 912 - 927 г.
• Разривът между България и Византия през 912 / 913 г. и връзката му с ролята на Симеонова България в западната част на Балканския полуостров
• Кампанията от 913 г. и мирният договор, сключен с регентството на император Константин VII Багренородни. Проблемът с царската титла на Симеон
• Въпросът за признаването на царската титла на Симеон Велики и българо-византийските отношения между 913 и 917 г.
• Кулминацията на българо-византийския конфликт и битката при Ахелой през 917 г.
• България и Византия на Балканите през периода 917 - 927 г.
• Мирният договор между България и Византия от есента на 927 година