Тълкуване на сънищата

Тълкуване на сънищата Зигмунд Фройд Времетраене: 0:57 мин. Лекции за въведение в психоанализата Зигмунд Фройд Времетраене: 1:52 мин. 4 основни текста Зигмунд Фройд Времетраене: 1:44 мин. 5-те случая: Анна О. Зигмунд Фройд, Йозеф Бройер Времетраене: 1:31 мин. 5-те случая: Дора Зигмунд Фройд Времетраене: 2:00 мин. 5-те случая: Човекът вълк Зигмунд Фройд Времетраене: 1:44 мин. 5-те случая: Председателят Шребер Зигмунд Фройд Времетраене: 2:15 мин. Приказка от музикалната кутийка: Нощта преди Коледа - музикална книжка Клемент Мур Времетраене: 1:08 мин. Най-прекрасното престъпление на годината Али Картър Времетраене: 1:02 мин. Коледа с Астрид Линдгрен Времетраене: 0:49 мин. Книгата на Азраил Амбър В. Никол Времетраене: 1:09 мин. Невидимият свят Лиз Мур Времетраене: 0:47 мин. Завръщането на Медичите Стив Бери Времетраене: 1:01 мин. Щастливо пристанище Рейчъл Хана Времетраене: 1:01 мин. Между две реки. Древна Месопотамия и началата на историята Муди ал-Рашид Времетраене: 1:07 мин.

Първо пълно издание. Нов превод от немски. "Тълкуване на сънищата" излиза в началото на 1900 г. и до днес се посочва като едно от най-значимите произведения на XX век, нарежда се сред 100^-те най-влиятелни книги, писани някога.

В своя забележителен труд Зигмунд Фройд обосновава съществуването на несъзнавана психична дейност и предлага метод за изследването ѝ, което утвърждава "Тълкуване на сънищата" като едно от основополагащите съчинения на зараждащата се по онова време наука психология. Сто и двайсет години след публикуването на книгата тя продължава да бъде актуално описание на "пътя към несъзнаваното". Откриването на смисъл в привидно безсмислени неща, разбирането на като че ли неразбираеми явления, разтваря възможност пред човека за един нов вид познание: познанието на самия себе си. В този процес психоанализата се опитва да помага на хората да приемат онези части от същността си, които несъзнавано са отхвърляли, и да се чувстват цели; това е необходимата предпоставка да обичат себе си такива, каквито са."
Доц. д-р Никола Атанасов

"Защо забравяме сънищата след събуждане

Пословичен е изразът, че сутрин сънят "избледнява". Но е възможно, разбира се, и да се помни. Защото сънищата са ни познати единствено от спомена за тях след събуждане; често обаче имаме чувството, че споменът ни е непълен, че през нощта сънят е бил по-дълъг; наблюдаваме как от някой сън, за който сутринта все още сме имали жив спомен, в хода на деня остават само отделни откъслеци; често знаем, че сме сънували, но не и какво сме сънували, и така сме свикнали с убеждението, че сънищата са обречени на забрава, че не отхвърляме като абсурдна възможността и онзи, който на сутринта не помни нито съдържанието на съня си, нито че изобщо е сънувал, в действителност да е сънувал. От друга страна, за някои сънища се случва да остане извънредно траен спомен. При мои пациенти съм анализирал сънища, сънувани преди двайсет и пет и повече години, а си спомням и един мой сън, отдалечен с най-малко трийсет и седем години от днешния ден, но въпреки това споменът за него е все така свеж. Всичко това е много странно и на пръв поглед неразбираемо.

Със забравянето на сънищата се занимава най-подробно Щрюмпел [Strumpel, 1877, 79 и сл.]. Това забравяне изглежда сложен феномен, защото Щрюмпел го обяснява не с една, а с цяла редица причини.
Като начало при сънищата действат всички онези причини за забравяне, които предизвикват и забравянето в будния живот. В будно състояние ние бързо забравяме много усещания и възприятия заради това, че са били твърде слаби, че свързаното с тях душевно вълнение е било от много ниска степен. Същото важи за много съновидения; те биват забравени, защото са били прекалено слаби, докато по-ярки, близки до тях образи се помнят. Впрочем за запомнянето на съновиденията интензивността сама по себе си съвсем не е решаваща; Щрюмпел [пак там, 82] признава, както и други автори (Calkins, 1893), че често забравяме бързо съновидения, за които знаем, че са били много живи, докато сред запомнените има много бледи, призрачни образи. Освен това в будно състояние лесно забравяме онова, което се е случило еднократно, а помним по-добре това, което се е повтаряло във възприятията ни. Но повечето съновидения са еднократни преживявания; това им свойство допринася за равномерното забравяне на всички сънища. Много по-важна е една трета причина за забравянето. За да помним по-трайно усещания, представи, мисли и така нататък, е нужно те да не са изолирани, а да формират подходящи връзки и групи. Ако вземем думите на едно малко стихотворение и ги разбъркаме, ще бъде много трудно да го запомним. "Когато думите са подредени в смислена последователност, всяка помага на следващата и така цялото се запазва в паметта лесно и трайно. Безсмисленото обикновено запомняме така трудно и рядко, както обърканото и безредното" [Strumpel, 1877, 83]. Сънищата обаче най-често не са ясни и подредени. Композициите на съня са лишени от собствена памет и се забравят, защото обикновено се разпадат в следващия момент. Това обаче не се съгласува добре с наблюдението на Радещок (Radestock, 1879, 168), че си спомняме най-добре тъкмо най-странните сънища.

Още по-важни за забравянето на сънищата изглеждат на Щрюмпел [Strumpel, 1877, 82 и сл.] други моменти, свързани с отношението между съня и будността. Забравянето на сънищата от будното съзнание изглежда просто обратното на отбелязания по-рано факт [пак там, 47], че сънят (почти) никога не взема от будния живот подредени спомени, а само отделни моменти, като ги откъсва от обичайните им психични връзки, в които ги помним, когато сме будни. Така композицията на сънищата няма място в подредбата на психичните явления, с които е изпълнена душата. Тя е лишена от всичко, което помага на паметта. "По този начин съновидението сякаш се издига над основата на душевния ни живот и се носи в психичното пространство като облак по небето, който бързо бива отнесен от следващото ни дихание" [пак там, 87]. В същата посока действа обстоятелството, че със събуждането нахлуващият през сетивата ни свят замъглява вниманието към сънищата, така че съвсем малко от тях могат да устоят пред силата му. Те отстъпват пред впечатленията на новия ден, както блясъкът на звездите - пред слънчевата светлина.

И накрая, за забравянето на сънищата допринася и фактът, че повечето хора слабо се интересуват от тях. Изследовател, който по-дълго време се занимава със сънищата, сънува по-често от обикновено, тоест по-лесно и по-често си спомня своите сънища. Две други причини за забравянето на сънищата, които Бонатели (цит. по: Benini [1898, 155 - 156]) добавя към тези на Щрюмпел, като че ли вече се съдържат в тях, а именно: 1) че промяната на усещанията между съня и бодърстването e неблагоприятна за взаимното репродуциране и 2) че различната подредба на представния материал в сънищата ги прави, така да се каже, непреводими за будното съзнание.

След всички тези причини за забравянето е учудващо, както изтъква самият Щрюмпел [Strumpel, 1877, 6], че все пак помним толкова много от сънищата. Продължаващите усилия на изследователите да открият правила при запомнянето им са равносилни на признанието, че и тук нещо е останало неразрешено и загадъчно. С основание напоследък се изтъкват отделни особености на припомнянето на сънищата - например, че сън, който сутринта сме смятали за забравен, през деня може да бъде припомнен поради някакво възприятие, което случайно се докосва до (забравеното му) съдържание (Radestock, 1879, 169; Tissie, 1898, 148 и сл.). Цялостният спомен за сънищата обаче търпи едно възражение, което е от такова естество, че може да понижи значително стойността му за критичния поглед. Имаме основание да заподозрем, че споменът, изоставяйки толкова много от съня, изопачава онова, което е съхранил. Такова съмнение в точността на възпроизвеждането на сънищата изрича и Щрюмпел [Strumpel, 1877, 6]: "За будното съзнание е лесно да добави неволно нещо към спомена за съня: човек си въобразява, че е сънувал нещо, което го е нямало в действителния сън".

Особено категоричен е Йесен (Jessen, 1855, 547): "Освен това обаче при изследването и тълкуването на свързани и смислени сънища трябва да се има предвид пренебрегваното досега обстоятелство, че тук положението с истината почти винаги е съмнително, защото, когато извикваме в паметта си един сън, без да искаме и без да забележим, запълваме празнините в него или го допълваме. Рядко, може би никога един смислен сън не е бил наистина толкова смислен, колкото изглежда в паметта ни. И най-правдолюбивият човек едва ли би могъл да разкаже забележителен сън без никакво допълване или разкрасяване: стремежът на човешкия дух да вижда смисъл в нещата е толкова силен, че припомняйки си един донякъде несвързан сън, той, без да иска, допълва липсващите връзки". Почти като превод на тези думи на Йесен звучат несъмнено самостоятелните разсъждения на В. Егер [Egger,1895, 41]: "При изследването на сънищата има специфични трудности и единственият начин да се избегне грешката в тази ситуация е, без да се бави, [сънувалият] да повери на хартията това, което току-що е изпитал или забелязал; в противен случай забравата идва бързо  - пълна или частична; пълното забравяне не е от особено значение, но частичното забравяне е коварно, защото, ако [сънувалият] веднага започне да разказва това, което не е забравил, съществува опасност въображението му да допълни несвързаните и непоследователни фрагменти, предоставени от паметта; така, без да съзнава, той става творец и неколкократно повтореният разказ се налага като неоспорима истина на своя автор, който съвсем добросъвестно го представя като автентичен факт, подобаващо установен от добрите методи."
Из книгата

На колко нива работи човешкият мозък и колко е несъзнателното в мотивите за нашите действия? Как образите придобиват значение на символи в мечтите и сънищата? По какъв начин вътрешните конфликти могат да се превърнат във физически симптоми и къде са корените на състоянията, които наричаме "невротични"?

Съвременният човек, който се обръща към собствената си природа, често търси отговор на тези и на други подобни въпроси. Дори в ежедневната реч понякога използваме думи като "невротичен", "изтласкване", "отричане" и "либидо". Тези думи представляват термини, въведени още в края на XIX в. с прохождането на една нова наука - психоанализата. А не можем да говорим за психоанализа, без да споменем името на Зигмунд Фройд - австрийският невролог и психолог е нейният главен патриарх, известен в цял свят като "бащата на псхоанализата".

Роден е през 1856 г. в семейството на търговец на вълна и втората му съпруга, в пределите на Австро-Унгария (днес - Прибор, в границите на Чешката република). Израства като отличен ученик и първенец на класа. След кратко лутане в областта на правото и зоологията се отдава на медицината. След завършване известно време се занимава с хирургия. Но истинският тласък на кариерата му започва при работата му с нервноболни. Животът на Зигмунд Фройд е посветен на разработването на революционни концепции, с които се разглежда умът като сложна система, в която протичат много скрити процеси и която се нуждае от задълбочено изследване. Такова изследване на умствената структура в дълбочина за времето си е радикално нов подход - възход към разбирането на психологическото развитие на човека изобщо. То е особено важно, тъй като отваря нови хоризонти за терапевтичен подход към някои патологични психически състояния. Революционното отношение на Фройд към човешките действия, към мечтите, към сънищата, към културните артефакти, с тяхното символично значение, е изключително плодотворно. To дава тласък в развитието на други науки, освен психоанализата - например антропологията и семиотиката, а също и в разбирането на изкуствата.

Интересът на Фройд към тънката и сложна материя, която затъмнява цялостното ни познание за личността, се проявява за първи път в работата му в детска болница. Там той има възможност да наблюдава деца с афазия (езиково нарушение, свързано с възприемането и/или употребата на речта). По някои от симптомите той установява съществуването на умствени процеси, които са несъзнавани. С началото, поставено тук, той разработва революционни теоретични постановки за самата човешка психика. В продължение на дълги години Фройд търси ефективен начин да повлияе върху невротичните симптоми, като разбере дълбоко заложените причини за душевните терзания на пациентите. Провежда редица клинични изследвания, в които участват жени с диагноза хистерия. Опитва се да разбере дали е възможно физическите симптоми да са повърхности прояви на дълбоко потиснати конфликти. Като използва аналогия с айсберга, който има видими и подводни части, Фройд разработва концепция за три нива на ума. Особено интересен в работата му е случаят с Анна О. - документиран в книгата "5-те случая: Анна О".

Създадена с първоначалната идея за терапевтична техника, с времето психоанализата се обособява като отделна наука. Тя се развива с бързи темпове. Зигмунд Фройд се запознава, сътрудничи си и обменя идеи с исторически за науката личности като Ернст Вилхелм фон Брюке, Вилхелм Флис и Йозеф Бройер. С имената на Бройер и Фройд се свързват основополагащи за психоанализата концепции - сред тях са хипотезата за изтласкването, защитните механизми, идеалното Аз, едиповия комплекс, психосексуалното развитие и др.

Фройд работи с пациенти - само с такива, които са изключително богати, като лечението продължава с години. Клиентите му са "златните невропати", сред които баронеса Мари фон Ферстел и Фани Мозер - една от най-богатите жени в Европа по това време. Историята твърди, че въпреки блестящите и всепризнати теоретични постановки, резултатите от работа на Фройд са противоречиви. На практика той следва различни правила от тези, които е публикувал в трудовете си. По време на сеансите е далеч по-засилено неговото вмешателство. Въпреки това, сред виенския елит е приеман за гений. С времето се е издигнал от долната средна класа до висшето буржоазно общество, а славата му дори му спасява живота. Въпреки еврейските му корени, когато през 1938 г. Виена е окупирана от нацистите, той и съпругата му Марта Бернайс заминават за Англия. През 1939 г., заради силно влошеното от пурите здраве, Зигмунд Фройд умира в Англия. Едно от шестте му деца, дъщеря му Анна Фройд, поема по стъпките на баща си и се превръща в отличен психоаналитик в работата с деца и подрастващи.

И до днес всеки кабинет на психоаналитик е стандартно оборудван с диван, на който пациентите сядат и използват думите като лекарство - още едно наследство от откривателските практики на Зигмунд Фройд с неговите пациенти.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Предговор към българското издание (Доц. д-р Никола Атанасов)
Предварителна бележка (към първото издание)
Предговор към второто издание
Предговор към третото издание
Предговор към четвъртото издание
Предговор към петото издание
Предговор към шестото издание
Предговор към осмото издание
Научната литература върху проблемите на сънищата

• Връзка между съновидението и будното състояние
• Материалът на съня. Паметта на съня
• Стимули и източници на сънищата
• Външните сетивни дразнители
• Вътрешна (субективна) сетивна възбуда
• Вътрешнотелесен органичен дразнител
• Психични източници на дразнение
• Защо забравяме сънищата след събуждане
• Психологически особености на сънищата
• Етическите чувства в съня
• Теории за сънищата и функция на сънуването
• Връзки между сънуването и душевните болести

Методът на сънотълкуването
Сънят е изпълняване на желание
Изопачаващата дейност на съня
Материалът и източниците на сънищата

• Актуалното и индиферентното в сънищата
• Инфантилното като източник на сънищата
• Соматичните източници на сънищата
• Типични сънища
• Смущаващият сън за голота
• Сънищата за смъртта на близки хора
• Други типични сънища
• Да сънуваш, че те изпитват

Работата на съня

• Сгъстяването
• Изместването
• Изобразителните средства на съня
• Съобразяване с изобразителните възможности
• Символите в съня. Други типични сънища
• Примери. Смятане и говорене в съня
• Абсурдни сънища. Интелектуалните постижения в съня
• Афектите в съня
• Вторичната обработка

За психологията на съновните процеси

• Забравянето на сънищата
• Регресията
• За изпълняването на желанията
• Когато сънят ни събужда. Функцията на сънищата. Страшните сънища
• Първичният и вторичният прогрес. Изтласкването
• Несъзнаваното и съзнанието. Реалността

Литература