Словата за видни люде и делата им имат стародавна традиция в римската прозаична реч. И кратките надписи върху саркофази на храбри мъже, и похвалите при погребенията на достойни римляни и римлянки са съхранявали паметта за човека чрез стореното от него за цялото общество. И тъй, историографията на Рим се е опряла стабилно на този завещан от векове обичай и на древните жречески хроники - а след III в. пр. Хр. е била обогатена и от елинското влияние. Оттогава нататък в течение на седем века, от Катон Стари до Амиан Марцелин, този жанр. близък по дух на сериозния делови римлянин и затова отрано приет като ценно интелектуално занимание, трупа постижения, и то постижения, които достойно съперничат на върховете в литературата на Гърция.
Републиката е давала по-широко поле за тълкуване на фактите: за разлика от нея империята неминуемо насочва вниманието на историографа върху носителя на властта - принцепса, "пръв между равни". Дали той и дворът му ще станат действащи лица в трагедия, чиято сцена е Рим в целия му обхват, или императорът ще бъде просто описан чрез отделни факти или квазифакти - това зависи от дълбочината на историческата мисъл и писателската дарба на автора. Първото е постигнал Корнелий Тацит, второто е направил Гай Светоний Транквил: и двамата живели приблизително по едно и също време - в края на първи - средата на втори век сл. Хр. - но безкрайно отдалечени по дарба.
След сътресенията от предходните столетия втори век донася успокоение и благосъстояние, които ясно се долавят и в литературата от онази епоха, например писмата на Плиний Млади. Тъй че едва ли е имало по-благоприятен момент за занимания с различни изкуства, още повече, че Рим вече има достатъчно самочувствие и собствени образци за подражание във всяко едно от тях. А голямата задача на историка е да обхване и осмисли явленията от времето, в което поради неизбежностите в хода на времената се е създала тази еднолична форма на управление, позната под името "принципат".