"Има думи, които са ключ към цели епохи. Такава е например думата революция, през която може да се прочете цялата Модерност с всичките ѝ френски, индустриални, технологически, психеделични и информационни земетресения... Макар скромен и недотам епохален, източноевропейският преход трябва да се чете минимум през две думи - дадените в горното заглавие. Вярата - първо в гласността и перестройката, после в демокрацията, плурализма, пътя към Европа и живота в истината (Вацлав Хавел) - владееше началото на прехода с неговите площадни празници, когато хиляди излязоха да протестират и да викат Ние сме народът! и 45 години стигат!. Тя беше в сякаш магическата сила на протестиращото слово, което тогава наистина събаряше правителства и пречеше на танковете да дойдат. Много анализатори отбелязват, че тогава Източна Европа празнуваше със закъсняла дата самите основания на Европа, либерализма и демокрацията. А после в България дойде царят и каза Вервайте ми!.
Още тогава обаче - под и покрай солидарната публичност - се разгъваше свободният пазар, течеше сенчесто (или просто по-малко видимо) първоначално натрупване на капитал. В български контекст това имаше своите крайни прояви - отливаше се в държавни престъпления (например нелегалното изнасяне на национално богатство през граница, натрупване на външен дълг, мораториум върху плащанията) или пък във възникването на организираната престъпност и силовите групировки. Все пак далече не всичко беше престъпно и крайно. Основният поток на дребния и средния бизнес, както и родилите се отдолу предприемачество и капиталистическа инициативност, естествено не бяха престъпни - те бяха далавера. Какво ли значи тази дума, едновременно ясна на всички и така загадъчна?
Онзи ден чаках на малка опашка пред касата на супермаркет. Мобилният телефон на изящната бизнес дама пред мен иззвъня, тя се обади, изслуша мълчаливо отсрещната страна и после със закачливо-леден тон попита: А мене каква ми е далаверата?. Капиталистът в мен се възхити: каква зашеметяваща икономичност на професионалното общуване! Езиковедската ми душа обаче изведнъж възжела да научи всичките ѝ значения... Поинтересувах се, разтворих речници, питах специалисти. Сблъсках се с две противоречиви етимологии. Според едната думата е от турски произход и значи измама, мошеничество. Според другата думата е от италиански произход и значи вземане-даване. Значението на думите обаче не е в етимологиите, а в техните настоящи употреби. От тази гледна точка не значеше ли думата и двете си етимологии? Тя сякаш играе със своя двоен произход - опитва се да бъде европейска и балканска едновременно, успява да внуши и модерни, и традиционни асоциации. Но прочее, да не бързаме, а да се опитаме бавно да изтеглим няколко нишки от семантическото ѝ кълбо.
Не е ли основното значение полза и интерес (бизнесменката просто питаше за печалбата, която тя би имала)? Но да попиташ Каква ми е далаверата? е някак си много по-фино и допустимо от директното, дори грубо Какъв ми е тук на мене интересът?. С последното рискуваш да се изложиш като сребролюбец (това ми го каза един шофьор на такси, твърдейки, че не ми взима точно колкото трябва). Да питаш за далаверата, за сметка на това, изглежда далеч по-естествено - всички за това питат, никой не се страхува, че ще ги обвинят в алчност или брутално интересчийство. Думата изглежда много по-човешка, тя те приобщава към всички - т.е. тя успява студено да говори за интерес, но като едновременно те освобождава от морални санкции - никой в нищо няма да те обвини, ако си търсиш далаверата, има нещо топло и интимно в тази работа. Освен това е секси лаф, който те прави в крак с времето. Това, че тя е на мода от 15 години, личи и от факта, че е изместила други думи в историята на красноречивите български бизнес жаргони. Да споменем само величествени останки от предишни епохи като келепирец, да удариш кьоравото, алъш-вериш гешефт, търчи-лъжи и пр. (Търговийката е сладка работа, ми отговори замечтано самотна частничка, когато в една гаснеща неделя вечер през 70
-те години я попитах насред празния Женски пазар в София защо си губи времето с три домата и две глави лук. А аз си мислех преди това, че усещането за сладостта на думата търговийка е вече загубено...).
В противовес далавера е понятие, което, подобно на модна дрешка, те приобщава към днешния ден. То те вкарва в общността на онези, които знаят за какво става дума. Думата предпоставя, че и ти си в час, че живееш с времето си и с неговата далавера - съвместно с посветена общност, различна от боклуците. Тук има и нещо от онова, което антрополозите наричат културна интимност - снизходителна и иронична игра-признаване на собствени недостатъци, които обаче солидарно се крият от чужденците и непосветените. Впрочем турска или италианска, думата всъщност е изключително българска - чужденец не може да я разбере, ако ще да е от Неапол или Бурса. Смътният ѝ възел е самоочевиден за онези, които я употребяват - а трябват часове да светнеш любопитен немец дори за парченце от значението ѝ."
Из книгата
