Дехуманизацията на изкуството и други есета

През 2025 година се навършиха сто години от първата цялостна публикация на Дехуманизацията на изкуството - труд с ключово място в размишленията на испанския философ върху изкуството.

"Всички особености на новото изкуство може да бъдат изведени от тази липса на значимост, която на свой ред не означава нищо друго, освен че изкуството е заело друго място в йерархията на човешките интереси и дейности. Тези интереси и дейности може да бъдат представени като концентрични кръгове, чиито радиуси измерват динамичното разстояние от оста на живота, където действат нашите върховни въжделения. Всички неща - от жизнено или от културно естество - се движат по различните орбити, привличани повече или по-малко от емоционалния център на системата. И така, аз бих казал, че изкуството, разположено преди - както науката или политиката - много близо до оста на влечение, гръбнак на нашата личност, сега се е отместило към периферията. То не е изгубило нито един от външните си признаци, но е станало далечно, второстепенно и по-малко сериозно. Стремежът да се твори чисто изкуство не издава, както обикновено се приема, високомерие, а напротив, голяма скромност. Освобождавайки се от човешки патос, изкуството губи каквато и да било значимост - остава само изкуство, без други претенции."
Хосе Ортега и Гасет, Ревиста де Оксиденте, 1925 г.

"Спомням си, че веднъж се намирах в една борова гора край Сеговия, когато слънцето захождаше, и виждах как пред мен се простират като величествен амфитеатър могъщите хълмове на Гуадарама. С мен беше Рубин де Сендоя, испански мистик, човек скромен, човек страстен. Днес, любезни читателю, ще ти разкажа какво чух тогава от неговите уста. Около нас цареше дълбока тишина, която всеки миг щеше да бъде нарушена, тишина, в която тупти утробата на нещата, в която очакваме да ни заговори всичко, което не може да говори. Долината, зелена и жълта, се разстилаше в краката ни; планината извисяваше мощно стария си гръб в чистото небе. По широкия път започваха да блещукат частиците прах. Силни ухания се издигаха от боровата гора, а над главите ни прелетяха големи сиви птици, бавно размахвайки криле, изтръгвайки от въздуха въздишки. Рубин де Сендоя, испански мистик, каза така:

„Ние не усещаме как нашите мисли извършват в нас свещени обреди и се свързват в божествени съюзи: под мнимата ни свободна воля те пребивават в непоклатимо единство. Виж как сега, щом оставя погледа да се плъзне по начупената линия на планинската верига, в паметта ми изникват образите на мъртвешки бледите мъже, нарисувани от Ел Греко. В тия зъбери, както в зениците на онези мъже, има върховна воля да надживеят всяка изменчивост. Оставяйки погледа да обходи тъмната линия, която прорязва небето, усещам в душата си едно метаисторическо зрънце, което идва от дълбината на миналото и се готви да потъне в едно безгранично бъдеще. Тази планина е съхранила през вековете своите очертания и в тези величави очертания моите погледи се събират с погледите на всички отмрели поколения испанци и отразявайки се в синкавия планински хребет, срещат сивите зеници на келтиберските деди, които в дълбините на времето, облечени в черни кожи, са съзерцавали същата тази гледка, пред която сега стоим ние, келтиберийци от един млад век, облечени в цилиндрични дрехи. Времето в своя бяг всява смут в душите ни, времето е непрестанен, вечен трепет.

Безкраен копнеж по непреходност се надига от най­-съкровената ни същност, докато разумът ни натрапва образа на една сигурна смърт. Пред този трагичен, неразрешим проблем индивидът изчезва. Водната капка, която живее една нощ, тръпнеща от наслада върху зеления лист, може в своята самонадеяност да се смята за нещо нужно; със зазоряването тя ще вкуси от златното вино на слънцето и така ще се опияни, че ще се търкулне от листото надолу, ще се удари в земята, а слънцето, издигайки се на хоризонта, ще разпръсне нейните молекули надлъж и нашир. Тези върхове са нещо необходимо във всеобщото устройство; но ние с теб, застанали сега пред тях, навярно предизвикваме същото полукомично, полуизненадващо впечатление, каквото предизвиква у нас това, което наричаме случайност. Повярвай ми, приятелю, ние с теб сме една случайност. А този пейзаж, напротив, ме кара да открия в себе си една по-­плътна и силна част, не така мимолетна и случайна. Заведеш ли ме в един град, поставиш ли ме между две редици къщи, обкръжен от сновящи хора с часовници в джобовете, хора, за които са важни минутите, тогава ще почувствам, че изчезвам от личния свят, ще помисля, че съм мъртъв, че съм отминал вече, че съм „никой“.

Но този пейзаж ме кара да открия в себе си нещо дълбоко лично, отличително: сега съзнавам, че съм нещо устойчиво, неизменно, вечно; пред тези високи сини върхове аз съм поне един „келтибериец“. Рубин де Сендоя, испански мистик, тъжно замълча. Там високо няколко облака бяха толкова червени, че уплашени се питахме дали слънцето не се е наранило, докосвайки острите, сякаш вечни планински върхове. Този възторжен човек продължи така: „Както имението на Сенека му е разкрило превъзходното изкуство на старостта, така този пейзаж ме е посветил в една религия. Всеки пейзаж ме учи на нещо ново и ме подтиква към някоя нова добродетел. Наистина, уверявам те, че пейзажът възпитава по­-добре и от най-­способния педагог, и ако имам малко свободно време, ти обещавам да съчиня една по­-скромна от прекрасната „Социална педагогика“ на професор Наторп, но по­-съдържателна „Педагогика на пейзажа“.

Може би единственият ми повод за несъгласие с Платон са думите му, че за разлика от хората в града, дърветата сред природата не могат да научат Сократ на нищо. Това впрочем е напълно простимо, ако се има предвид, че у Платон са оставали още немалко от пороците, характерни за периода на софистиката, изпълнен с антропологични предубеждения и предразсъдъци, както френския осемнадесети век. Дърветата са велики учители – самият Платон често е навестявал един чинар в околностите на Атина, а най­-добрият приятел на Тен е бил също един чинар. Нерядко, след като са се занимавали с какви ли не науки, след като са се увличали по изкуства и идеологии, в края на краищата великите мъже са се посвещавали на ботаниката, която без съмнение им предлага приятни загадки и сладки утехи – например Русо и Гьоте. Дървото е може би най­-красивото нещо, което съществува: в ствола му има якост, в клоните – капризна колебливост, в трепкащите листенца – нежност.

А освен това в него има някаква ведрост, някакъв смътен, ням, пърхащ живот, който се рее плахо сред листака. Струва ми се, че с право древните египтяни са вярвали, че душите на умрелите живеят в клоните на дърветата, а аржентинските индианци са поставяли под някое дърво своите приношения за божествения Валечу. Ренан твърди, че религиозният инстинкт у човека е като инстинкта за гнездене при птицата: нищо странно няма в това, че както птиците вият своите гнезда по дърветата, хората ги превръщат в свои олтари."
Из книгата

Хосе Ортега и Гасет (1883 - 1955) е испански философ, социолог и есеист. През 1914 г. пише първата си книга Размисли за дон Кихот. През 1916 г. става съосновател на всекидневника Сол. През 1934 г. публикува книгата По повод на Галилей, а през 1935 г. излиза Историята като система. Най-известният му текст е Бунтът на масите, а сборникът Мисли за Европа включва статии и лекции, писани през различни периоди от първата половина на ХХ век. Избран е за депутат през 1931 година, не след дълго се оттегля разочарован от политиката, а след началото на гражданската война през 1936 г. живее в емиграция до 1948 година.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg