"Нощта на 16 юни 2018 година, Оран.
Виждаш ли я? Усмивката ми е широка и нескончаема, а аз съм няма, почти няма. За да ме разбереш, трябва да се наведеш съвсем близо към мен, все едно споделяш тайна или любовна нощ. Трябва да свикнеш с дъха ми, който сякаш е последен, и с дразнещото ми в началото присъствие. Да се взреш в очите ми с рядък златистозелен цвят, цвета на рая. В своето невежество си на път да повярваш, че някой невидим ме задушава с шал, но не бива да изпадаш в паника. На светло изглеждам като слаба, изнемощяла жена, в която животът едва мъждука, и застиналата ми безпределна усмивка стряска минувачите. Тази необятна усмивка, широка почти седемнайсет сантиметра, повече от двайсет години си остава все същата. Тя стои по-ниско от долната част на лицето ми и провлачва всяка моя дума и фраза. Понякога я прикривам зад яркоцветния шал; винаги го избирам измежду най-редките и скъпи платове. Вдигам високо яката си.
Нека поговорим, след като ни се удава такъв рядък случай. Да, така е, ти си събитието, което никога не съм си представяла. То се спусна при мен от небето, безпогрешно като метеорит, паднал върху главата на печален пророк. Нека не спираме да говорим. Ако замълча, ще трябва да ти отнема живота без много церемонии, едва ли не нехайно, като касапин, който се прозява над трупа на овца. Имам предвид да разрежа чувала, който те стяга и в който шаваш и точиш нишката на малкото живот, който си успяла да натрупаш. Впрочем от медицинска гледна точка ти не си жива, нито мъртва в очите
на Бог. Що се отнася до мен, може би вече се е случвало да убия една невинна душа. Може би не с ръце, а с клепки, притваряйки очи. Дори Хадиджа, моята майка, не знае това и продължава да ме гледа ден след ден като новородено, макар да съм на двайсет и шест години, сякаш очаква от мен с нежност и покорство да ѝ дам второ рождение.
Ето, това е моята стая. Сега е нощ в Мирамар, квартала на Оран. Голям красив град край Средиземно море, който блести в мрака като скъсана огърлица. Два часът сутринта, някакъв мъж крещи, минава полицейска кола, кучета се гонят и играят на стражари и апаши. За да запълвам времето, си представям как наоколо бродят палми, а морето дири откъде да нахлуе по улиците. Понякога в света навън изпитвам облекчение, че съм няма, почти няма. Хората не очакват от мен дълги фрази или разговори, пълни с лъжи, преувеличения или обещания. Дори през редките моменти, когато съм обичала, оставях очите ми, огромни, сивозелени, да стъписат събеседниците ми. Големите ми златистокафяви очи, които менят цвета си, надсмивайки се над мъжете, които заради тях губят дар слово.
Те ме оглеждат, срещат трепетния ми поглед и всеки език става незначителен. Чуй: търговските кораби мучат в нощта, сред невидимото море, но аз не мога да ти обясня какво представлява морето и откъде идва корабът, който го прислушва с голямото си металическо ухо. Дори с думи не бих могла да ти разкажа за някои неща, за известни особености на външния свят. Нужен е дълъг живот, за да бъдат описани безбройните детайли на тази сцена, а ти не разполагаш с толкова време. Какво очакваш да ти кажа, за да започнем да се чувстваме близки? Аз ти говоря, но звукът на гласа ми не е звук, а шумолене на прелиствани страници. Впрочем за какво ми е да давам определение на морето, на кучетата, на кораба и палмите или дори на моето лице, едва загатнато в мрака? Определенията са за живите, те им носят успокоение. За теб това са само отзвуци отвъд преграда, по която ти драскаш. Ти си тук, в тъмнината, погрижила съм се да те скрия. Нали си на топло там, където се намираш?
Рееш се, струва ми се, или като мен се сгушваш, връвта, предполагам, ти пречи. Ти си привързана. Обръщам се към теб на моя красив, звънлив и ням език, същия, на който от години си разказвам истории и до който прибягвам, когато мислено разговарям с моите врагове, със съседите, с имамите, с Бог, отнел ми толкова ценни неща. Донякъде това е езикът на филмите, които съм харесвала, които са ме вълнували и са ме докарвали до сълзи. Езикът на мечтата, на тайните, езикът на лишеното от език. В тази лятна нощ съм на тъмно, също като теб, небето е топло и меко като възглавница, а аз не мога да заспя. Ако имаше представа за времето, бих ти казала, че е между два и три след полунощ. Лете нощта е къса в нашия град, така че той едва успява да разстеле звездите си и вече зазорява, имамът обявява нейния край и зове за молитва. Ала там, където се намираш, ти не можеш да видиш това, защото очите ти едва са се оформили. Аз поне виждам моята стая, моята улица, морето и кораба, който то подкара към брега. Нямаш и пол, но зная, че си малко момиче, моята Хурия, такава ми се явяваш, когато притворя клепки. Вярвам, че идваш от рая.
Там, където времето не тече и не се водят сметки. Часовникът на климатика от отсрещната стена показва също температурата и светлината му придава сянка и сияние на всеки предмет. Виждам също нощното шкафче и бюрото, което вече е ненужно, откакто прекъснах учението в колежа заради двойка по национална алжирска история. Обувките, които никога не слагам на място, както и голямата завеса с черни фламинги, пленени в гънките на плата. Освен това щорите. Не съм ги затворила както трябва и уличният фенер пред кафенето срещу нас промъква през тях светлината си с намерение да огледа моята стая като някой скитник. Той е на стълба по средата на терасата, същия, чиято боя се лющи, а от разпределителната му кутия се подават кабели. Кафенето ли? Това е кафене „Мархаба“ („Добре дошли“ в превод на моя вътрешен език). Всички магазини и заведения в страната имат едни и същи названия, както площадите и главните улици в градовете носят имената на мъчениците от войната за освобождение на Алжир.
Тук е и моята тоалетка с огледалото, което строших вчера. Горкото огледало! Пръсна се на безброй парчета, подобно на хората, които се захващат с много неща едновременно и накрая се разпадат на отделни фрагменти, накълцват ръцете си и стенат. Огледало, поразено от неспособността ми да говоря правилно. Да, счупих го вчера, не помниш ли шума като хрущене на пясък, който достигна до теб през моите уши, приглушен от тялото ми? Знаеш ли, аз също си те представям там, където си. Ти нямаш име и фамилия, нищо не те свързва с мен, като се изключат една връв и кръвта. Ти ме долавяш като сянка, съзираш моя свят, моята стая, този град, който ти е безразличен, и не знаеш какво искам всъщност. Ние напомняме онези далечни земи, които в резултат от трус се припокриват. Ти плуваш срещу течението с мълчанието на мускул, първият ден от твоя живот се прелива в последния, прорязан от потока на моите слова. Възможно ли е няма, двайсет и шест годишна жена да говори толкова, без да си поеме дъх? На какво се дължи това неудържимо желание да разкажа всичко наведнъж, подобно на хваната на местопрестъплението джебчийка?
Ето причината: аз владея два езика. Единият е като нощта, а другият като полумесец. Единият черпи храна от сърцето на другия. И рибешка уста, за да използвам всеки от двата. И за да ти опиша по-добре моята чудовищност, усмивка, която свързва двете ми уши. Тя е там, върху шията ми. Въдичарска корда, която прикрепя шията към тялото ми, възпирайки ме да не изпадна в забрава или да бъда окачена като стока на улица „Бастилия“ (пазарът, където хората ходят на покупки в Оран). Двама-трима души вече прокараха пръст по тази усмивка в опит да разберат на какво се дължи. Майка ми Хадиджа дълго време я преглежда, лекува, наблюдава, обезболява с всякакви церове и години наред я измерва всяка нощ. Дали няма да се разшири и да ме убие, повтаряше си тя, или ще се свие и ще ме върне към нормалния живот? Защото никога усмивка не е била толкова широка, толкова явна и толкова далече от щастието, толкова противоположна на радостта. Все пак мога да ти разкрия името си. Нося го като светещ надпис в най-тъмната от всички нощи. Името ми е Зора. Фаджр на външния език. Зора на вътрешния."
Из книгата
Рейтинг: 4.50 / 2 гласа 
