Червеният капитализъм

Вече почти двадесет години в политическия, икономически, социален и разговорен речник на милиони жители на бившите страни от съветския, т, нар. „социалистически" лагер бе наложено доста мътното понятие, „преходът". Определение за случилото се през онези години, които в края на 80-те години на миналия век, последваха катастрофалния провал на социалистическата тоталитарна система.
Понятието „преходът" е особено подчертано и настойчиво се налага в България с определена цел: да се прикрие истинското название и същност, както на предшестващата комунистическа диктатура, така и на новата, непозната досега форма на брутално създаден капитализъм - „червеният капитализъм".
По този начин, с познатата демагогия, просъветската диктатура в живота на българското общество бе наречена „тоталитарно управление", а последвалата фаза, на непознат досега по хищническия си характер и рушителни природа червен капитализъм, получи названието „преходът". Словесен евфемизъм, който трябваше да поеме върху себе си всички негативни последици от срутената диктатура.
През целият този „преходен период" комунистическите дейци се прикриваха като реформирали се социалистически активисти на новия демократически (и по същество капиталистически) ред.(Сред които, представете си, и хиляди „активни борци срещу капитализма"!) Всички те преглъщаха мълком и не употребиха никога понятието „капитализъм", за икономическата система, която бе установена след комунистическия провал с решения на пленума на БКП от 10.XІ.1989 г. и която представлява чиста проба капиталистическа система от нов тип. Вместо това те говореха винаги с неангажиращото понятие „пазарна икономика".
Това беше финалът на една „икономика", която не почиваше на обективни икономически закони, а служеше на субективните хрумвания и интереси на една управляваща, свръх централизирана, и по този начин лишена от реална ориентация партийна номенклатура.
Разчитайки на късата памет на определени среди от обществото, която е била винаги в помощ на политическите измамници, понастоящем бившите агитатори на „социализма" внушават шепнешком за „благодатното време" на социализма. Ако наистина е съществувало такова „благодатно време", то е било само за шепата партийна плутокрация и свързаните с нея прослойки на облагодетелствани от властта.
През 1989 г. срещу властта на диктатурата не е организиран никакъв заговор, не са извършвани никакви протестни действия, не е изстрелян нито един халосен патрон, не е избухнал нито един взрив! Всичко е било, както след толкова десетилетия диктатура мирно и спокойно. „Под контрол!” Но именно в това „мирно и спокойно” време, комунистическата върхушка е виждала вече съвсем ясно целия спонтанен разгром на властта си. И то не само в България, а и в „ целия благоденстващ социалистически лагер". Комунистическата диктатура не беше срината от власт тя дори не падна от власт. Тя побягна от властта! Изпълнена от страх, безпомощност и паника пред това, което наближаваше като финал на цялата й многогодишна диктатура. Защото сривът изразен в икономиката, държавното управление и общественото недоволство можеше да се превърне в тежък обществен взрив, който нямаше да остави и помен от една власт, наложена от чужда окупация и поддържана от чужда политическа, военна и икономическа централа.
Фактически комунистическата власт избегна прекия сблъсък с пълния хаос в икономиката си и гневната ненавист на народа.
Осъществи се „ тактически ход” който хитро внушаваше „уж на шега" един от последните ръководители на диктатурата: „При настъпващата политическа криза, трябва да се снишим, за да отмине бурята. После пак ще се изправим "....