Първата световна война.
Художникът Едуар Льофевър е мобилизиран и заминава на фронта. Съпругата му Софи остава при сестра си Елен в окупирания от немците френски град Сен Перон. Двете държат семейния хотел "Червения петел", който скоро се превръща в предпочитано място за вечеря на германските офицери. Портретът на Софи, нарисуван от съпруга ѝ, привлича вниманието на немския комендант. Обсебен от картината, той не може да ѝ се насити. Насред ужаса на войната все още има хора, способни да оценят красотата. Портретът помага на Софи да не забрави коя е била. Помага ѝ да се бори. Едуар е пленен и изпратен в концентрационен лагер с тежък режим. Готова на всичко, за да го види отново, Софи се обръща за помощ към коменданта...

Англия, 2006 г.
Тридесетгодишната Лив Холстън се опитва да преодолее болката от преждевременната смърт на съпруга си Дейвид. Сили да продължава да живее ѝ вдъхва портретът, който Дейвид ѝ подарява за сватбата им. Случайна среща разкрива истинската стойност на картината, нарисувана от Льофевър, и драматичната ѝ история.

История, която ще изплува на повърхността и ще преобърне живота на Лив...

"Сънувах храна. Прясно изпечена франзела със снежнобяла среда, от която се вдигаше пара, и парче вкусно сирене, чиито краища се подаваха от ръба на чинията; фруктиера, отрупана с грозде и сливи, уханни и покрити с восъчен прашец. Тъкмо се канех да си взема, когато сестра ми ме спря.
- Остави ме - промърморих. - Гладна съм.
- Софи, събуди се!

Усещах вкуса на сиренето. Щях да си хапна реблошон, да го намажа върху филийка топъл хляб, а после да схрускам няколко зърна от гроздето. Вече предвкусвах сочната му сладост, ноздрите ми се изпълниха с познатия аромат. Но сестра ми стисна китката ми и ме спря. Чиниите се отдръпнаха, уханията намаляха. Посегнах към тях, но те започнаха да се пукат като сапунени мехури.
- Софи!
- Какво?
- Хванали са Орелиен!
Извърнах се и примигнах. Сестра ми беше с памучно боне, и двете носехме такива, за да ни е по-топло. Дори на слабата светлина от свещта видях, че лицето ѝ е побеляло, а очите ѝ са разширени от уплаха.
- Хванали са Орелиен! Долу са!
Главата ми започна да се прояснява... През прозореца се чуваха крясъци - над каменния двор ехтяха мъжки гласове, кокошките в кокошарника крякаха. Плътният мрак бе изпълнен с някакво ужасно напрежение. Станах от леглото, наметнах пеньоара си и запалих свещта на нощното шкафче. Пристъпих към прозореца и се взрях към войниците на двора, осветени от фаровете на военен автомобил. Видях малкия ми брат, който бе вдигнал ръце, за да предпази главата си от ударите на прикладите.

- Какво се е случило?
- Знаят за прасето... - рече сестра ми.
- Какво?!
- Сигурно мосю Сюел ни е издал. Събудих се от крясъците им. Заплашват, че ще арестуват Орелиен, ако не им каже къде е.
- Той няма да го направи - успокоих я аз.
Потреперихме, когато чухме как брат ни извика от болка. В този миг сестра ми бе неузнаваема: изглеждаше двайсет години по-стара, а всъщност беше на двайсет и четири. Знаех, че страхът ѝ се е предал и на мен. Точно от това се бояхме...
- И комендантът е с тях. Ако намерят прасето - прошепна Елен със задавен от паника глас, - ще арестуват всички ни. Знаеш какво се случи в Ара. Ще ни убият за назидание. Какво ще стане с децата?!

Мислите ми препускаха... Страхът, че брат ми може да проговори, ми пречеше да разсъждавам трезво. Увих един шал около раменете си и като приближих на пръсти прозореца, надникнах в двора. Присъствието на коменданта означаваше, че не става дума просто за пияни войници, които си изкарват яда със заплахи и удари: бяхме в сериозна беда. Появата му тук означаваше, че сме извършили престъпление...
- Ще го намерят, Софи. Ще им отнеме само няколко минути. И тогава... - Гласът на Елен се извиси, настръхнал от паниката.
Мислите ми се блъскаха в главата. За миг притворих очи.
- Слез долу – наредих ѝ. - Прави се, че не знаеш нищо. Попитай го в какво се е провинил Орелиен. Говори му. Отвлечи му някак вниманието... Трябва ми малко време, преди да влязат в къщата.
- Какво ще правиш?
Улових сестра си за лакътя.
- Тръгвай! Но не им казвай нищо, разбра ли? Отричай всичко.

Елен се поколеба, ала после хукна по коридора с развята нощница. Не помня някога да съм се чувствала по-объркана, отколкото в тези няколко мига - страхът ме беше стиснал за гърлото, съдбата на семейството ни зависеше от мен. Втурнах се в кабинета на татко и започнах да ровя в чекмеджетата на голямото бюро, като изхвърлях на пода засъхнали писалки, листове за писане, части от повредени часовници, стари сметки. Когато най-сетне намерих каквото търсех, благодарих на Бога. Хукнах надолу, отворих вратата на килера и заслизах бързо по студените каменни стъпала, които познавах толкова добре, че можех да се справя и без потрепващата светлина на свещта. Вдигнах тежкото резе на избата, която преди беше пълна догоре с бурета бира и отлично вино. Избутах една празна бъчва и отворих вратата на старата чугунена фурна. Прасенцето примигна сънливо. Надигна се, надзърна към мен от сламената си постеля и изгрухтя. Успели бяхме да го скрием, когато реквизираха фермата на мосю Жирар. В суматохата се бе залутало и отделило от останалите прасенца, които натовариха в каросерията на немския камион, и бе погълнато от дебелите поли на баба Поалан. От седмици го хранехме с жълъди и помия, като се надявахме да се угои и да се облажим. Мисълта за хрупкавата му кожичка и сочното му месо крепеше клиентите на кръчмата ни "Червения петел".

Чух как отвън брат ми отново извика от болка и разпознах гласа на сестра ми, възбуден и настоятелен, прекъсван от острите тонове на немския офицер. Прасенцето ме погледна разбиращо, сякаш вече знаеше съдбата си.
- Съжалявам, mon petit - прошепнах. - Но няма друг начин. - И пъхнах ръка във фурната.
Озовах се навън за секунди. Бях събудила Мими, като само ѝ казах, че трябва да дойде с мен. През последните месеци детето бе видяло толкова много, че ми се подчини, без да задава въпроси. Видя, че съм взела в ръце братчето ѝ, измъкна се от леглото и пъхна ръчичка в моята. Зимата наближаваше и въздухът бе хладен, изпълнен с мириса на дим от огъня, който за кратко бяхме запалили предната вечер. Забелязах коменданта, застанал под каменната арка на задната врата, и се поколебах... Не беше хер Бекер, когото познавахме и презирахме. Този беше по-слаб, гладко избръснат, невъзмутим. Дори в тъмното забелязах, че има интелигентен, а не недодялан вид, и това ме обезпокои.

Този нов комендант се взираше внимателно в прозорците ни и може би преценяваше дали сградата е по-удобна за разквартируване от фермата на Фурие, където спяха старшите немски офицери. Вероятно се досещаше, че мястото ще му осигури по-добър изглед към града. В къщата имаше конюшни и десет спални - преди домът ни бе най-процъфтяващият хотел в града. Елен стоеше на калдъръма и се опитваше да предпази Орелиен с тялото си. Един от мъжете замахна с приклада, но комендантът вдигна ръка и го спря. Елен се отдръпна, за да е по-далеч от него. Зърнах лицето ѝ, изопнато от страх. Почувствах как ръката на Мими се вкопчи в моята, когато видя майка си. Аз също я стиснах, въпреки че сърцето ми се беше качило в гърлото. И пристъпих навън.

- Какво става, за бога? - Гласът ми проехтя в двора.
Комендантът погледна към мен, изненадан от вида ми: млада жена, която излиза от сводестия вход, водещ към стопанския двор, до полите ѝ дете, засмукало пръста си, и друго, повито и притиснато към гърдите ѝ. Нощната ми шапчица се беше поизместила, бялата ми памучна нощница вече бе толкова износена, че едва усещах тъканта ѝ върху кожата си. Молех се той да не долови колко съм разтревожена...
Обърнах се направо към него:
- И каква е предполагаемата ни вина, за която сте дошли да ни накажете този път?
Едва ли беше чувал жена да му говори така, откакто бе напуснал дома си. Тишината, която обгърна двора, бе изпълнена с напрежение. Брат ми и сестра ми ме изгледаха уплашено, знаейки чудесно какво би могло да ни навлече подобно неподчинение.
- Как се казвате?
- Мадам Льофевър.

Виждах как тайно проверява с очи дали имам брачна халка. Излишно беше да си прави труда: както повечето жени в нашия край, и аз отдавна я бях продала за храна.
- Мадам, имаме информация, че държите нелегално домашни животни. - Френският му беше поносим, сигурно и преди бе заемал подобни длъжности в окупираните територии. Гласът му бе спокоен. Явно не беше от хората, които се плашат лесно.
- Домашни животни ли?
- Осведомиха ни, че в къщата има прасе. Известно Ви е, че според разпоредбите наказанието за криене на домашни животни е затвор.
Издържах на погледа му.
- Знам точно кой ни е натопил... Мосю Сюел, нали? - Бузите ми пламтяха. Косата ми, прибрана в дълга до раменете плитка, бе като наелектризирана и бодеше тила ми.
Комендантът се обърна към един от подчинените си за потвърждение. Мъжът красноречиво отмести поглед."
Из книгата

Джоджо Мойс е английска журналистка и писателка, автор на бестселъри в жанра любовен роман. Тя е една от малкото британски авторки, която печели наградата на "Romantic Novelists' Association" цели два пъти. Нейните книги са преведени на множество езици и редовно попадат в списъка на най-продаваните книги на "New York Times".

Паулин Сара Джо Мойс е родена на 4 август в Мейдстоун, Кент, Англия. Детството и младежките си години прекарва в Лондон. Животът ѝ наподобява завладяваща книга. След като завършва гимназия тя работи като таксиметров шофьор, контрольор, копирайтът, съставител на туристически брошури и др. Завършва английска литература в лондонския университет "Роял Холоуей". През 1992 година тя печели стипендия на вестник "The Independent", благодарение на която се записва на журналистически курсове в "City University". От 1994 година започва да пише за изданието "Sunday Morning Post", което се ползва с голяма популярност в Хонконг. В продължение на десет години работи като журналист, редактор и кореспондент в "The Independent" (именно там Мойс среща бъдещия си съпруг), също така пише и за "The Daily Telegraph".

Въпреки блестящата журналистическа кариера, която Джоджо има, тя мечтае да стане писателка. През 2002 година тя публикува първия си роман "Sheltering Rain", в който писателката разказва за голямата любовна история на своята баба и дядо по време на Втората световна война. Книгата придобива голям успех, което вдъхновява Мойс да загърби журналистическата си кариера и да се отдаде на писателска дейност. Следващата ѝ творба "Foreign Fruit" (2003 г.) през 2004 година печели наградата на "Romantic Novelists' Association" за най-добър любовен роман на годината. През 2005 година писателката издава романа си "Корабът с булките", който проследява съдбите на четири млади жени от Австралия, които след войната се отправят на шестседмично пътуване до бреговете на Англия, за да се срещнат със съпрузите им. Това пътуване променя живота им. Книгата е вдъхновена от истинската история на бабата на на писателката - Бети Маккий - една от 650-те булки, предприели това пътуване преди близо седемдесет години. Романът "Последното писмо от любимия" (2010 г.) се превръща в бестселър, който е преведен на 27 езика. През 2011 година печели наградата за най-добър любовен роман на годината. Интересното в творбата е, че всяка глава от книгата започва с нечие последно писмо, имейл или друга кореспонденция от истинския живот. Романът "Момичето, което бях" (2012 г.) също се радва на голям читателски интерес и печели сърцата на критиците. Един от най-известните романи на Мойс, който ѝ носи световна слава е бестселърът "Аз преди теб" (2012 г.). Книгата е преведена на 38 езика с тираж над 3 милиона екземпляра. Романът е екранизиран и филмовата му версия се очаква по големите екрани през 2016 година. Премиерата в САЩ ще се състои на 3.06.2016 година, като главните роли са поверени на Емилия Кларк, позната от "Игра на тронове" и Сам Клафин - от "Игрите на глада: Възпламеняване". Сценарист на продукцията е самата Мойс. След феноменалния успех на книгата през 2015 година е публикуван романът "След теб", който се явява продължение на "Аз преди теб". Романът "Един + един" (2014 г.) представя една трогателна и вълнуваща история, в която се срещат две самотни души и се влюбват в неподходящото време.

Към днешна дата Джодожо Мойс заедно със съпруга си журналиста Чарлз Артър живее в Сафрон Уолдън, Есекс, Източна Англия. Съпрузите имат три деца. Писателката продължава да пише нови романи, с които да радва почитателите си по цял свят.