Роуз Мадър

Роуз Мадър Стивън Кинг Времетраене: 0:59 мин. Стивън Кинг Времетраене: 3:14 мин. To - Стивън Кинг Трейлър на филма Времетраене: 2:18 мин.

Роуз Даниълс е свикнала с насилието. Съпругът ѝ Норман я пребива от четиринадесет години. Но не счупеното ребро я кара да го напусне, нито пък побоят, заради който изгубва бебето си. Само една капка кръв я кара внезапно да го напусне, докато може. Роуз знае, че трябва да си тръгне веднага, преди да е размислила. Тя се качва на автобус за далечен град. Но Норман е полицай и издирването на хора влиза в професията му.

Роуз има късмет. Намира си жилище, работа и нови приятели. Сред тях е и един много специален човек - Бил Стайнър.

В деня, когато се запознава с Бил, Роуз открива една много необичайна картина в магазин за стоки втора употреба. Картината се казва "Роуз Мадър". Веднага щом я вижда, картината я привлича неудържимо и тя разменя годежния си пръстен срещу нея.

Роуз се радва на новия си живот. Всичко върви добре, макар че новата картина се оказва доста необичайна. Но "Роуз Мадър" е най-малкият ѝ проблем. Норман я търси и се приближава все повече и повече. Той иска да си поговори с непокорната Роуз. Лице в лице.

"Една от най-добрите му книги. Мрачно фентъзи в едно мрачно съвремие!"
Екзаминър

"Зловещи целувки

Тя седи в ъгъла и се опитва да си поеме дъх. Има усещането, че не се намира в своята дневна, а в безвъздушно пространство. Сякаш отдалеч долита едва доловимо хъъър-хъъър - тя осъзнава, че чува задавеното си дишане, но въпреки това ѝ се струва, че се задушава, докато се взира в разкъсания роман, който четеше, когато съпругът ѝ се прибра вкъщи.

Всъщност изобщо не я е грижа. Боли я прекалено много, за да се тревожи за такива незначителни подробности като дишането си или пък че във въздуха, който поема, като че изобщо няма никакъв кислород. Болката я е погълнала цялата, както китът според Светото писание погълнал Йона, библейския дезертьор. Тя пулсира в нея като отровно слънце, което тлее дълбоко в тялото ѝ, там, където до тази вечер се таеше единствено усещането за нов живот.

Никога не я е боляло толкова, или поне тя не си спомняше - дори и когато веднъж на тринайсет години караше велосипед и рязко зави, за да избегне голяма дупка на пътя - падна върху асфалта и на главата ѝ зейна рана, за която впоследствие се установи, че са необходими точно единайсет шева. Спомняше си пронизващата болка, последвана от осеяна със звездички изненадваща тъма, когато за малко бе изгубила съзнание... но онази болка изобщо не можеше да се сравнява с тази агония. С тази ужасна агония. Притиснала е ръка към корема си, но като че изобщо не допира човешка плът - сякаш някой я е разпорил и е заменил живото ѝ детенце с нагорещен камък.

"Моля те, Господи - мисли си тя, – моля те, нека поне на бебето да му няма нищо.'

Но сега, когато най-сетне започва да диша по-леко, осъзнава, че на бебето му има нещо, че ако не друго, той се е постарал поне за това. Когато си бременна в четвъртия месец, бебето все още е по-скоро част от теб, отколкото отделно същество, а когато седиш в ъгъла и косата ти е полепнала на кичури по потното ти лице и ти се струва, че сякаш си погълнала нагорещен камък... Някакво същество обсипва вътрешната страна на бедрата ѝ със зловещи, лепкави целувчици.

– Не - шепне тя, – Не! Господи, мили Боже, не! Боже мой, мили Боже, Господи, не!

"Дано е пот - казва си. – Дано е пот... а може пък да съм се напишкала. Да, сигурно е точно така. Като ме удари третия път, така ужасно ме заболя, че неволно съм се напишкала. Това ще да е."

Само че не е нито пот, нито урина. Кръв е. Тя седи тук, в ъгъла на дневната, взира се в разкъсаната книга - едната половина е захвърлена на дивана, другата - под масичката за кафе, а утробата ѝ се готви да изхвърли бебето, което до този миг е носила без възражения и без каквито и да било проблеми.

– Не - стене тя, – не, моля ти се, Господи, недей!

Вижда сянката на съпруга си - изкривена като бостанско плашило или пък като сянка на обесен - която подскача по свода между дневната и кухнята. Вижда други сенки - телефонна слушалка, притисната към ухо. Дори различава пръстите на силуета, които разсукват шнура, после пак го навиват - като лош навик, от който не можеш да се отървеш.

Първата ѝ мисъл е, че се обажда в полицията. Но това е абсурдно, разбира се - той самият е полицай.

– Да, спешен случай - казва. – Дявол да го вземе, не знаеш колко е спешен, красавице, тя е бременна. - Вслушва се в отговора, увива шнура на пръста си, а когато заговаря отново, тонът му е малко кисел. Едва доловимото раздразнение в гласа му е достатъчно отново да я обземе ужас и в устата си да почувства металически вкус. Та кой би посмял да му противоречи? О, кой би направил подобна глупост? Разбира се, само човек, който не го познава така добре, както го познава тя. – Разбира се, че няма да я местя, ти за малоумен ли ме имаш?

Пръстите ѝ се плъзват нагоре по бедрото към влажните памучни гащички. "Моля те - казва си тя. Колко ли пъти изрече тази фраза наум, откакто той измъкна книгата от ръцете ѝ. Не знае, но ето че отново я повтаря: - Моля те, дано течността е прозрачна. Моля те, Господи. Моля те, дано да е прозрачна!"

Но когато измъква ръка изпод роклята, пръстите ѝ са обагрени с кръв. Тя ги поглежда и в същия миг тялото ѝ се раздира от чудовищен спазъм, сякаш я кълцат с ножовка. Стисва зъби, за да задуши писъка. Не е толкова глупава, та да пищи в тази къща.

– Зарежи ги тия дивотии, просто тръгвайте насам! Веднага! - Той трясва слушалката.

Сянката му се уголемява и подскача по стената, след миг той застава под свода, обърнал към нея зачервеното си от гняв красиво лице. Очите му са като парчета стъкло, които проблясват в тревата край селски път.

– Погледни само - казва ѝ, разперва ръце, после ги отпуска, плесвайки се леко по бедрата. – Каква свинщина.

Тя протяга към него дланта си и му показва окървавените си пръсти, сякаш безмълвно го обвинява за стореното - не се осмелява да проговори.

– Зная - отвръща ѝ с тон, който намеква, че повече обяснения не са необходими. Извръща се и се вторачва в разкъсаната книга. Вдига едната част от дивана, после се навежда под масичката за другата. Докато се изправя, пред очите ѝ се мярва корицата, на която е изобразена облечена в бяла блуза селска жена, застанала на носа на кораб. Заглавието "Пътешествието на Мизъри" е отпечатано с лъскави алени букви.

– Ама ей това е проблемът - натъртва той и размахва останките от книгата, сякаш заплашва със свит на руло вестник кученце, което се е изпишкало на пода. – Колко пъти съм ти казвал, че не понасям тия щуротии?

Всъщност отговорът е "никога". Тя знае, че можеше да седи в този ъгъл и да усеща как помята, защото я е заварил да гледа новините по телевизията, да шие копче на някоя негова риза или пък просто да е задрямала на дивана. Сега е в лош период. Някаква жена Уенди Яроу му създава неприятности, а Норман обича да споделя неприятностите. "Колко пъти съм ти казвал, че не мога да понасям тия щуротии? - щеше да извика той, независимо за каква щуротия става дума. А после, точно преди да започне да я налага с юмруци, изкрещяваше: - Искам да си поговорим, пиленце. Хубавичко да си поговорим."

– Нима не разбираш? - шепне тя. – Ще изгубя бебето.

Колкото и да е невероятно, съпругът ѝ се усмихва и заявява:

– Ще родиш друго.

Все едно успокоява момиченце, което е изпуснало фунийка сладолед. После занася разкъсаната книга в кухнята, безсъмнено за да я запрати в кошчето за смет.

"Копеле! - казва си тя, без да осъзнава, че го мисли. Отново усеща пронизващата болка, само че този път спазмите разтърсват тялото ѝ, сякаш то гъмжи от някакви ужасяващи насекоми, отмята глава към стената и издава стон: - Копеле, как те мразя!"

Той отново се появява и се приближава към нея. Вперила в него ужасен поглед, тя забива пети в пода, като че се опитва да се пъхне в стената. За миг е повече от сигурна, че този път действително възнамерява да я убие - не просто да ѝ причини болка или пък да ѝ отнеме бебето, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня ѝ на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището "ченге" за такива като мъжа ѝ, децата използваха друга дума, която ѝ хрумва сега, докато го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наведена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той изглежда точно така - като бик."
Из книгата

Стивън Кинг, известен като "Краля на ужаса" е американски писател, който твори в жанровете ужаси, трилър, фантастика и мистика. Книгите му са издадени в тираж над 350 милиона екземпляра, което превръща автора в един от най-четените и продаваните писатели на XX век. Кинг е автор на 50 романа, като 7 от тях са под псевдонима Ричард Бакман, както и на 5 научнопопулярни книги. Голяма част от неговите произведения са екранизирани, като филмите "Изкуплението Шоушенк" и "Зеленият път" са номинирани за Оскар в категорията "Най-добър филм". Световно признатият майстор на съспенса е носител на множество награди, сред които и "Националния медал на изкуствата за 2014 година".

Стивън Едуин Кинг е роден през 1947 г. в Портланд, Мейн в семейството на Доналд и Рут Пилсбъри Кинг. Когато Стивън е на 2 години баща му напуска семейството и за неговото възпитание, както и за това на по-големия му брат Дейвид се грижи единствено майката. Първите си истории талантливото момче започва да пише на 7-годишна възраст, след което ги продава на своите съученици. Когато е 13-годишен Стивън намира кашон със стари книги на баща си (предимно хорър и научна фантастика), което силно повлиява на младия писател. След като завършва местното училище Кинг се записва в "Университета" в Мейн, където изучава английска филология. Там той започва да пише в училищното списание, като има собствена колона, наречена "Боклукчийската кола на Кинг", като историите, поместени в нея, са вдъхновени от различните почасови работи, които Стивън си намира, за да се издържа. През 1966 година Кинг публикува първия си разказ "Аз бях тинейджър, обирджия на гробове", който вероятно е замислен в периода, когато Кинг е работил като гробар. След това той започва да пише разкази за мъжки списания, като голяма част от тях са събрани в сборника "Нощна смяна". През есента на 1971 година Кинг започва работа като преподавател по английски език в Хемпдън, Мейн. През същата година се жени за своята колежка Табита Спърс. За съжаление недоимъкът си казва думата и Кинг е принуден да гледа първото си дете в каравана, в малкия провинциален град.

През 70^-те и 80^-те години Кинг започва работа върху няколко романа, сред които е историята за момиче, надарено със свръхестествени способности - "Кери", но тъй като не може да избере подходящ завършек, го изхвърля на боклука. Неговата съпруга за щастие намира ръкописа и настоява Стивън да го завърши. Романът е публикуван през 1974 година от издателство "Doubleday", като за него Кинг получава аванс в размер на 2500 долара. След това издателството продава авторските права на "Кери" за 400 000 долара на "NAL", като половината от сумата е за Стивън. Това от своя страна му позволява да прекъсне да преподава и да се отдаде изцяло на писане. Впоследствие романът е успешно екранизиран. Докато живее в Боулдър, Колорадо той написва завладяваща книга за шизофреничния баща Джак Торънс - "Сияние", като през 2013 година излиза неговото продължение озаглавено "Доктор Сън". Тогава се ражда и идеята за серията от истории за призрачния стрелец Роланд, озаглавена "Тъмната кула". Кинг споделя, че седемтомната поредица е вдъхновена от "Властелинът на Пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин, но главното място, където се развива действието по-скоро прилича на град от Дивия Запад, отколкото на Средната земя. Други писатели, послужили за пример и муза на Кинг, както и персонални любимци са Рей Бредбъри, Едгар Алан По и Питър Строб, на който единствен позволява да му бъде съавтор в романът "Талисманът" и неговото продължение "Черният дом". Други известни произведения на Стивън Кинг са "Възкресяване", "Търси се. Който си го намери, за него е", "Бягащият човек".

Въпреки космическият успех на романите му, които го превръщат в един от най-богатите писатели в историята на литературата, Стивън Кинг заедно със семейството си и до днес живее в Мейн - този особен град с особени хора и неизчерпаем източник на идеи за автора. "Краля" на ужаса и трилъра е понесъл немалко критика, относно необичайните си идеи, но едновременно с това те здраво захващат читателя в чудовищните си лапи и не го пускат до края, който почти никога не е "щастлив". Смята се, че именно животът в малкото, провинциално градче Мейн и суровите нрави на хората са повлияли изключително много върху сюжета на голяма част от романите му. Всичко останало, разбира се, е плод на въображението му, което трябва да признаем е невероятно и феноменално. Някои от произведенията му са се превърнали в "класика в жанра" и то не за друго, а защото случките и персонажите са взети от реалния живот. С книгите си ексцентричният автор отваря малка вратичка към мрачното подсъзнание на читателя и докато се усети, той е попил всяка дума от страниците. Най-страшното, обаче, идва нощем - тогава ни полазват студените тръпки и бавно навлизаме в Царството на трилъра и всичко оживява от магическата писалка на "Краля". А кой е той и на какво е способен вече ни е много добре известно...

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg