"Зловещи целувки
Тя седи в ъгъла и се опитва да си поеме дъх. Има усещането, че не се намира в своята дневна, а в безвъздушно пространство. Сякаш отдалеч долита едва доловимо хъъър-хъъър - тя осъзнава, че чува задавеното си дишане, но въпреки това ѝ се струва, че се задушава, докато се взира в разкъсания роман, който четеше, когато съпругът ѝ се прибра вкъщи.
Всъщност изобщо не я е грижа. Боли я прекалено много, за да се тревожи за такива незначителни подробности като дишането си или пък че във въздуха, който поема, като че изобщо няма никакъв кислород. Болката я е погълнала цялата, както китът според Светото писание погълнал Йона, библейския дезертьор. Тя пулсира в нея като отровно слънце, което тлее дълбоко в тялото ѝ, там, където до тази вечер се таеше единствено усещането за нов живот.
Никога не я е боляло толкова, или поне тя не си спомняше - дори и когато веднъж на тринайсет години караше велосипед и рязко зави, за да избегне голяма дупка на пътя - падна върху асфалта и на главата ѝ зейна рана, за която впоследствие се установи, че са необходими точно единайсет шева. Спомняше си пронизващата болка, последвана от осеяна със звездички изненадваща тъма, когато за малко бе изгубила съзнание... но онази болка изобщо не можеше да се сравнява с тази агония. С тази ужасна агония. Притиснала е ръка към корема си, но като че изобщо не допира човешка плът - сякаш някой я е разпорил и е заменил живото ѝ детенце с нагорещен камък.
"Моля те, Господи - мисли си тя, – моля те, нека поне на бебето да му няма нищо.'
Но сега, когато най-сетне започва да диша по-леко, осъзнава, че на бебето му има нещо, че ако не друго, той се е постарал поне за това. Когато си бременна в четвъртия месец, бебето все още е по-скоро част от теб, отколкото отделно същество, а когато седиш в ъгъла и косата ти е полепнала на кичури по потното ти лице и ти се струва, че сякаш си погълнала нагорещен камък... Някакво същество обсипва вътрешната страна на бедрата ѝ със зловещи, лепкави целувчици.
– Не - шепне тя, – Не! Господи, мили Боже, не! Боже мой, мили Боже, Господи, не!
"Дано е пот - казва си. – Дано е пот... а може пък да съм се напишкала. Да, сигурно е точно така. Като ме удари третия път, така ужасно ме заболя, че неволно съм се напишкала. Това ще да е."
Само че не е нито пот, нито урина. Кръв е. Тя седи тук, в ъгъла на дневната, взира се в разкъсаната книга - едната половина е захвърлена на дивана, другата - под масичката за кафе, а утробата ѝ се готви да изхвърли бебето, което до този миг е носила без възражения и без каквито и да било проблеми.
– Не - стене тя, – не, моля ти се, Господи, недей!
Вижда сянката на съпруга си - изкривена като бостанско плашило или пък като сянка на обесен - която подскача по свода между дневната и кухнята. Вижда други сенки - телефонна слушалка, притисната към ухо. Дори различава пръстите на силуета, които разсукват шнура, после пак го навиват - като лош навик, от който не можеш да се отървеш.
Първата ѝ мисъл е, че се обажда в полицията. Но това е абсурдно, разбира се - той самият е полицай.
– Да, спешен случай - казва. – Дявол да го вземе, не знаеш колко е спешен, красавице, тя е бременна. - Вслушва се в отговора, увива шнура на пръста си, а когато заговаря отново, тонът му е малко кисел. Едва доловимото раздразнение в гласа му е достатъчно отново да я обземе ужас и в устата си да почувства металически вкус. Та кой би посмял да му противоречи? О, кой би направил подобна глупост? Разбира се, само човек, който не го познава така добре, както го познава тя. – Разбира се, че няма да я местя, ти за малоумен ли ме имаш?
Пръстите ѝ се плъзват нагоре по бедрото към влажните памучни гащички. "Моля те - казва си тя. Колко ли пъти изрече тази фраза наум, откакто той измъкна книгата от ръцете ѝ. Не знае, но ето че отново я повтаря: - Моля те, дано течността е прозрачна. Моля те, Господи. Моля те, дано да е прозрачна!"
Но когато измъква ръка изпод роклята, пръстите ѝ са обагрени с кръв. Тя ги поглежда и в същия миг тялото ѝ се раздира от чудовищен спазъм, сякаш я кълцат с ножовка. Стисва зъби, за да задуши писъка. Не е толкова глупава, та да пищи в тази къща.
– Зарежи ги тия дивотии, просто тръгвайте насам! Веднага! - Той трясва слушалката.
Сянката му се уголемява и подскача по стената, след миг той застава под свода, обърнал към нея зачервеното си от гняв красиво лице. Очите му са като парчета стъкло, които проблясват в тревата край селски път.
– Погледни само - казва ѝ, разперва ръце, после ги отпуска, плесвайки се леко по бедрата. – Каква свинщина.
Тя протяга към него дланта си и му показва окървавените си пръсти, сякаш безмълвно го обвинява за стореното - не се осмелява да проговори.
– Зная - отвръща ѝ с тон, който намеква, че повече обяснения не са необходими. Извръща се и се вторачва в разкъсаната книга. Вдига едната част от дивана, после се навежда под масичката за другата. Докато се изправя, пред очите ѝ се мярва корицата, на която е изобразена облечена в бяла блуза селска жена, застанала на носа на кораб. Заглавието "Пътешествието на Мизъри" е отпечатано с лъскави алени букви.
– Ама ей това е проблемът - натъртва той и размахва останките от книгата, сякаш заплашва със свит на руло вестник кученце, което се е изпишкало на пода. – Колко пъти съм ти казвал, че не понасям тия щуротии?
Всъщност отговорът е "никога". Тя знае, че можеше да седи в този ъгъл и да усеща как помята, защото я е заварил да гледа новините по телевизията, да шие копче на някоя негова риза или пък просто да е задрямала на дивана. Сега е в лош период. Някаква жена Уенди Яроу му създава неприятности, а Норман обича да споделя неприятностите. "Колко пъти съм ти казвал, че не мога да понасям тия щуротии? - щеше да извика той, независимо за каква щуротия става дума. А после, точно преди да започне да я налага с юмруци, изкрещяваше: - Искам да си поговорим, пиленце. Хубавичко да си поговорим."
– Нима не разбираш? - шепне тя. – Ще изгубя бебето.
Колкото и да е невероятно, съпругът ѝ се усмихва и заявява:
– Ще родиш друго.
Все едно успокоява момиченце, което е изпуснало фунийка сладолед. После занася разкъсаната книга в кухнята, безсъмнено за да я запрати в кошчето за смет.
"Копеле! - казва си тя, без да осъзнава, че го мисли. Отново усеща пронизващата болка, само че този път спазмите разтърсват тялото ѝ, сякаш то гъмжи от някакви ужасяващи насекоми, отмята глава към стената и издава стон: - Копеле, как те мразя!"
Той отново се появява и се приближава към нея. Вперила в него ужасен поглед, тя забива пети в пода, като че се опитва да се пъхне в стената. За миг е повече от сигурна, че този път действително възнамерява да я убие - не просто да ѝ причини болка или пък да ѝ отнеме бебето, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня ѝ на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището "ченге" за такива като мъжа ѝ, децата използваха друга дума, която ѝ хрумва сега, докато го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наведена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той изглежда точно така - като бик."
Из книгата
Рейтинг: 8.90 / 10 гласа 
